се поклаща тържествено на коня си, пийнал си заедно със служителите от днешната дажба саке, господарят вървеше пеш. Видът му бе посърнал.
Един от прислужниците водеше коня му за поводите. Животното се движеше с вяла походка, а служителите вървяха отзад по точно същия начин.
— Дойдох да ви посрещна. Трябва да сте уморен.
Мицухиде сякаш се изненада, щом Тошимицу се поклони пред него.
— Тошимицу? Много нелюбезно от моя страна. Вие сте имали добрината да се тревожите заради закъснението ми тази вечер. Простете. Днес пийнах малко повече, така че умишлено тръгнах покрай езерото пеша, за да мога да поизтрезнея. Не се безпокойте, че съм толкова блед. Сега се чувствам много по- добре.
Тошимицу разбра, че някаква неприятност се е случила на господаря му. От дълги години придружаваше Мицухиде навсякъде и такова нещо не можеше да убегне от погледа му. Не посмя обаче да попита какво е станало. Старият служител просто побърза да се погрижи за удобството на своя господар, с надеждата да го ободри.
— Ще желаете ли чаша чай? И после да ви приготвят банята?
Самото споменаване на Тошимицувото име бе достатъчно да предизвика страх у врага на бойното поле, но сега, докато помагаше на Мицухиде да си свали дрехите, този можеше да види в негово лице само един загрижен близък човек.
— Баня ли? Добре. По време като това една баня може да е много освежителна.
И той последва Тошимицу дотам. За миг служителят се заслуша в шума от плискането на вода във ваната на господаря си.
— Да ви изтъркам ли гърба, господарю? — извика той иззад стената.
— Пратете оръженосеца — отвърна Мицухиде. — Ще ми е съвестно да притеснявам с това възрастен човек като вас.
— Това не е нищо.
Тошимицу влезе в банята, загреба малко гореща вода с дървена кофичка и мина зад гърба, на своя господар. Не бе правил това никога преди, но сега единственото му желание беше да пооправи необикновено лошото настроение на Мицухиде.
— Дали е редно да караш един пълководец да стърже мръсотията от гърба ти? — запита се Мицухиде.
Както обикновено, бе скромен. Винаги, дори със служителите си, проявяваше сдържаност — не бе сигурно дали това е негово достойнство или недостатък. Личното мнение на Тошимицу бе, че е по-скоро второто.
— Е, хайде. Когато старият воин се сражава под славното ви знаме, тогава той е Сайто Тошимицу от рода Акечи. Но самият Тошимицу не е Акечи. Щом е така, добре ще е поне веднъж да си спомням как съм измивал мръсотията от кожата ви.
Тошимицу запретна ръкави и се зае да измие гърба на Мицухиде. В това време този доволно сведе глава надолу. Замисли се за загрижеността, която проявяваше към него Тошимицу и после — за отношенията си с Нобунага.
„Ах, сбърках“, помисли си той. Дълбоко й сърцето си Мицухиде хвърляше вината върху себе си. Какво го тревожеше и го правеше така нещастен? Нобунага, разбира се, е добър господар, но нима неговата собствена вярност се равнява на тази на служителя, който сега триеше гърба му? Колко срамно е това. Сякаш с горещата вода, която изливаше върху него, Тошимицу умиваше не гърба, а сърцето му.
Когато Мицухиде излезе от банята, и видът, и гласът му се бяха променили. Умът му, както и този на Тошимицу, се бе прояснил напълно.
— Добре ми предложихте да се изкъпя. Мисля, че ми е било зле не само от сакето, но и от умората.
— Сега по-добре ли се чувствате?
— Всичко е наред, Тошимицу. Не се тревожете.
— Притеснявах се заради странното ви изражение. Това бе най-лошото. Е, сега да ви кажа, че докато ви нямаше, ни дойде гост и той чака завръщането ви.
— Гост ли? По време на похода?
— Юшо просто минавал пътьом през Кай и каза, че преди да отиде на друго място, искал да спре да се види с вас и да попита как сте.
— Къде е той?
— Оставих го да почака в моята стая.
— Наистина ли? Е, да отидем там тогава.
— Сигурно ще му стане неудобно, че идвате на крака при него. Ей сега ще ви го доведа.
— Не, не. Нашият посетител е човек с вкус. Не се налага да бъдем прекалено официални.
В залата на голямата къща за Мицухиде бе приготвена изискана вечеря. Той обаче седна в стаята на Тошимицу и хапна проста храна заедно с госта си.
След като поговори малко с Юшо, лицето му се проясни дори още повече. Разпита го за стиловете в живописта от времето на северната и южна династия Сун в Китай, обсъдиха художествените вкусове на шогуна Ашикага Йошимаса и достойнствата на живописната школа Тоса и стигнаха чак до стила Кано и влиянието на холандските художници. През време на целия разговор си пролича, че образоваността на Мицухиде съвсем не е за пренебрегване.
— Мислех си, че когато остарея, ще мога да се отдам на по-мирни занимания и дори да се опитам да порисувам. Може би бихте могли преди това да направите за мен един скицник с модели.
— Разбира се, господарю.
Юшо следваше стила на древния китайски художник Лиан Кяй. Напоследък бе създал собствена школа, независима от Кано и Тоса и накрая си бе извоювал име в света на изкуството. Когато Нобунага го покани да изрисува плъзгащите се прегради в Адзучи, той се престори на болен и отказа. В крайна сметка по-рано бе служил на рода Сайто, който Нобунага разгроми. Разбираемо бе нежеланието на художника да украси с четката си покоите на Нобунага.
Изразът „мек отвън, корав отвътре“ много добре подхождаше на нрава на Юшо. Той не можеше да се довери на правилата, според които живееше Мицухиде. Само една неправилна дума на Мицухиде би могла да пробие бента, който сдържаше чувствата му и да го тласне към нещо необмислено.
Тази нощ Мицухиде спа спокойно. Навярно това се дължеше на банята. Или на неочаквания и драг нему посетител.
Войниците бяха станали от сън преди изгрев-слънце, нахраниха конете, приготвиха припаси и сега чакаха да се появи господарят им. Тази сутрин щяха да се съберат в храма Ходжо, да напуснат Сува и да поемат за Кофу. После щяха да минат по крайбрежния път и да се завърнат като победители в Адзучи.
— Трябва да се приготвите бързо, господарю — обърна се Тошимицу към Мицухиде.
— Снощи спах чудесно, Тошимицу!
— Радвам се да чуя това.
— Когато Юшо си тръгне, предайте му моите най-добри пожелания и малко пари за из път.
— Но, знаете ли, когато днес сутринта станах и надникнах в постелята му, него вече го нямаше. Събудил се е заедно с войниците и е излязъл, преди да се е показало слънцето.
„Живот като неговия е за завиждане“, помисли си Мицухиде и погледна към утринното небе.
Сайто Тошимицу разви някакъв свитък.
— Оставил е това. Помислих, че може да е нещо забравено, но когато го разгледах отблизо, забелязах, че мастилото още не е изсъхнало. Тогава се сетих, че го бяхте помолили да ви направи скицник. Сигурно е останал да работи над него до сутринта.
— Какво? Значи не е спал ли?
Мицухиде хвърли поглед върху свитъка. Под утринното слънце хартията изглеждаше особено бяла. На нея имаше току-що изрисувано стръкче божур. Един надпис в ъгъла гласеше: „Покоят, той е най- възвишен.“
„Покоят, той е най-възвишен“, повтори си мълчаливо Мицухиде, като разви свитъка по-надолу и стигна до рисунка на голяма ряпа. До нея бе написано: „Да приемеш гост е благородно.“
Ряпата бе изрисувана с черно мастило, без никакво видимо усилие на четката. Ако се вгледаш отблизо в
