С тази заръка към шумно плачещите жени Содзо перна безжалостно конете с дръжката на копието си. Животните препуснаха, а майките и децата им продължаваха да хлипат и стенат.
След това младежът се обърна към по-малките си братя.
— Е, да тръгваме.
Сега вече можеха да различат лицата на войниците на Ода, които се изкачваха нагоре по склона. Кацуйори и синът му бяха заобиколени от врага. Содзо се спусна към тях, за да ги подкрепи, но зърна едни от служителите на своя господар да бяга уплашен в обратната посока.
— Изменник! — извика той и се втурна след мъжа. — Къде си тръгнал?
И го прониза в гръб. После избърса кръвта от сабята си и се завтече право между неприятелите.
— Дайте ми нов лък! Дай ми нов лък, Содзо!
Кацуйори вече трети път късаше тетивата си и сега взе ново оръжие. Содзо застана точно до своя господар, като се опитваше доколкото може да го заслони от противниците. Щом стрелите на Кацуйори бяха изстреляни до една, той захвърли лъка и сграбчи едно късо копие. С другата ръка размаха своята дълга сабя. Сега врагът бе вече право пред тях и една схватка очи в очи нямаше да продължи повече от миг.
— Това е краят!
— Господарю Кацуйори! Господарю Таро! Ще тръгна преди вас!
Докато разменяха с викове прощалните си думи, хората на Такеда един подир друг бяха повалени. Доспехите на Кацуйори се обагриха в червено.
— Таро!
Викаше сина си, но погледът му бе премрежен от потеклата през очите му кръв. Всички мъже наоколо приличаха на неприятели.
— Господарю! Аз още съм тук! Содзо е още до вас!
— Содзо, побързай… ще си направя сепуку.
Кацуйори се опря на рамото на своя служител и се отдръпна на стотина разкрача встрани. Коленичи, но след толкова рани от стрелите и копията не можеше вече да използва ръцете си. Колкото се опитваше да бърза, толкова повече отказваха те да му служат.
— Простете ми!
Неспособен да понася повече тази гледка, Содзо се приближи и бързо отсече главата на господаря си. Кацуйори се катурна напред, а неговият служител вдигна главата му и зави от болка.
Содзо подаде главата на Кацуйори на осемнадесетгодишния си брат и му каза да я вземе и да бяга. По- малкият обаче просълзен отвърна, че на всяка цена ще загине редом с брат си.
— Глупак! Тръгвай!
Содзо го блъсна настрани, но вече бе твърде късно. Вражеските войници ги бяха обхванали като в железен обръч. Братята Цучия паднаха славно, покрити с раните от безброй копия и мечове.
Третият, от тях остана до последната минута със сина на Кацуйори. Младият господар и неговият служител също бяха повалени и убити в един и същи миг. Таро бе смятан за много красив младеж и дори авторът на „Летописът на Нобунага“, който не показва съчувствие, когато описва гибелта на рода Такеда, възхвалява неговата възвишена и прекрасна смърт.
Таро бе само на петнадесет и от най-благородно потекло. Чертите му бяха изящни, а кожата — бяла като сняг. Надмина с мъжеството си мнозина, не пожела да опетни семейното име и запази твърдост до самата гибел на своя баща. Никой не можеше да посочи храброст, равна на неговата.
До Часа на змията всичко вече бе свършило. Така родът Такеда намери своя край.
Войниците на Ода, които бяха нападнали Кисо и Ина, се събраха в Сува. Накрая градът бе препълнен с тях. Нобунага беше отседнал в храма Ходжо, откъдето сега ръководеше целия поход. На двадесет и деветия ден от месеца пред портата на храма бяха обявени наградите за цялата войска, а на следващата вечер Нобунага се срещна с всички свои военачалници и устрои тържествено угощение в чест на победите им.
— Изглежда не сте си пийнали зле днес, господарю Мицухиде. Доста рядко ви се случва това, струва ми се — обърна се Такигава Кадзумасу към съседа си.
— Пиян съм, но мога ли да направя нещо?
Както никога преди, Мицухиде имаше съвсем отнесен вид. Лицето му, което Нобунага обичаше да сравнява със суха тиква, бе ярко почервеняло, чак до леко оголялото теме.
— Още една чашка?
Мицухиде настоя Кадзумасу да му налее и както беше в крайно добро настроение, продължи да бъбри.
— Дори и дълго да живеем, рядко ни се случва нещо толкова хубаво като това сега. Погледнете. Това са плодовете на толкова години усилия — не само отвъд тези стени и не само в цяла Сува. Сега и Кай, и Шино са покрити със знамената на нашите войници. Пред очите ни се изпълнява онова, което от толкова години желаехме.
Както обикновено, гласът му не беше много силен, но неговите думи достигнаха до всички присъстващи. Всички, които допреди малко шумно разговаряха, млъкнаха и заместиха очи от Нобунага към Мицухиде и обратно.
Господарят бе вперил немърдащ поглед в оплешивяващата глава на Мицухиде. Понякога твърде проницателното око открива неща, които е по-добре да останат незабелязани и това може да доведе до истински бедствия. От два дни Нобунага забелязваше у своя служител нещо точно такова. Мицухиде правеше всичко възможно да си придаде весел и разговорлив вид, който изобщо не му подхождаше. Нобунага смяташе, че няма никаква разумна причина той да се държи по този начин. Самият господар съвсем преднамерено бе пренебрегнал Мицухиде в раздаването на наградите.
Такова незачитане може да създаде у един воин остро чувство на недоволство. Срамът, че не си сторил нищо, което да заслужава похвала, бе по-силен от самата обида. Мицухиде изобщо не показваше подобно униние. Напротив, постоянно се усмихваше и разговаряше с останалите военачалници.
Това държание не беше искрено. Мицухиде бе от тези, които никога няма да покажат какво действително мислят и по тази причина не се харесваше много на хората. Не може ли поне веднъж да каже, че е недоволен от нещо? Колкото повече Нобунага се взираше в него, толкова по-суров ставаше неговият поглед. Сигурно чувствата му се подсилваха от изпитото саке, но самото му държание бе напълно непреднамерено. Хидейоши отсъстваше, но ако Нобунага гледаше не Мицухиде, а него, нямаше да има опасност от гневно избухване. Дори и когато гледаше Иеясу, той не се ядосваше така. Когато обаче погледът му се спреше върху оголяващото теме на Мицухиде, в него настъпваше внезапна промяна. Преди не бе така и самият Нобунага не можеше да каже, кога точно отношението му се е променило.
А и това не беше въпрос на някакъв рязък обрат, дошъл по определено време и при определени обстоятелства. Всъщност, ако се върне назад, човек можеше да стигне до момента, в който Нобунага, от преголяма благодарност, дари Мицухиде с крепостта Сакамото, след това прибави към нея и тази в Камеяма, уреди сватбата на дъщеря му и накрая му даде област с доход от петстотин хиляди крини ориз.
Всичко това бе знак на крайна благосклонност, но наскоро отношението на господаря към Мицухиде започна да се променя. И причината за това бе една — в държанието и нрава на Мицухиде нямаше и следа от желание да се промени. Щом спреше очи върху лъскавата и оредяла коса на този „тиквоглавец“, който никога, съвършено никога не греши, той сякаш долавяше зловонието на Мицухидевия нрав. В гърдите му се надигаха мрачни, почти зли чувства.
Така че не просто гневът на Нобунага се изливаше върху някого, а Мицухиде сам си бе навлякъл този гняв. Лошите чувства на господаря се изразяваха в думите и изражението му толкова по-открито, колкото по-ярко блясваше Мицухиде със своята мъдра разсъдливост. Истината бе, че не можеше да се прецени коя ръка — дясната или лявата — плясва по-рано от другата. Във всеки случай, сега Мицухиде си говореше с Такигава Кадзумасу, а в очите, вперени втренчено в него, нямаше и следа от веселост.
Може би несъзнателно забелязал нещо, Мицухиде се стресна. Нобунага внезапно стана от мястото си.
— Хей, Тиквоглавецо!
Мицухиде успя да се овладее и се просна по очи в нозете на своя господар. Почувства как хладната дръжка на ветрило леко удря два-три пъти по тила му.
