че краят на човешкия живот идва само веднъж и може би жените, по нейно мнение, биха се решили малко по-лесно да умрат, ако са тук, със самураите. Ако получи позволението ви, иска веднага да се пренесе тук. Какво ще е желанието на господаря?
— Добре — отвърна бързо Кацуйори. — Доведете тук жена ми и момичетата.
В този момент петнадесетгодишният му наследник Таро Нобукацу пристъпи напред и се опита да го разубеди.
— Това няма да е от особена полза, татко.
Кацуйори се извърна към сина си, повече нервен, отколкото раздразнен.
— Защо?
— Ами, щом дойдат при нас, жените само ще ни се пречкат. А като ги видим да плачат, дори и най- смелият самурай ще се обезсърчи.
Таро бе още момче, но настояваше да даде своето мнение. Продължаваше да повтаря, че Кай е земята на техните прадеди от времето на Шинра Сабуро и трябва да я запазят своя до самия край, дори с цената на живота си. Да напуснат Нирасаки и да побегнат, както току-що предложи един от пълководците, ще донесе на рода Такеда вечен срам.
Един друг военачалник се застъпи за противното:
— Както и да го погледнем, врагът настъпва от четирите страни, а Кофу е разположено в долина. Веднъж проникнал, противникът ще заприижда като вода от преляло езеро. Няма ли да бъде по-добре да се укрием в Агацума, в Йошу? Ако стигнем до планините Микуни, ще намерим колкото пожелаете области, готови да ни предоставят убежище. След това ще можете да съберете съюзниците си и да си върнете отнетото.
Нагасака Чокан също подкрепи това мнение и самият Кацуйори бе склонен да реши така. Той спря очи върху Таро и за миг млъкна. После се обърна към придворната дама и й каза:
— Ще си тръгнем оттук.
Така бащата на Таро не пожела да послуша съвета на сина си. Момчето се извърна мълчаливо, с клюмнала глава. Оставаше въпросът дали да потърсят убежище в Агацума или да се укрепят на връх Ивадоно. Който и път да изберяха обаче, и Кацуйори, и военачалниците му трябваше да се примирят с неизбежния избор да напуснат своята нова столица и да побегнат.
Беше третият ден на третия месец. Всяка друга година по това време Кацуйори и приближените му щяха да се радват на Празника на куклите във вътрешното укрепление. Днес обаче черен дим изпроводи целия род, който напускаше Нирасаки. Разбира се, Кацуйори също напусна крепостта, както и всички самураи, които му служеха. Когато се обърна и погледна събраните си воини обаче, по лицето му се изписа изумление.
— Това ли са всички? — попита.
Някои от старшите служители и дори от сродниците му се бяха изгубили. Казаха му, че хората се възползвали объркването при отстъплението рано сутринта и всеки се оттеглил в крепостта си заедно със своите служители.
— Таро?
— Тук съм, татко.
Таро пришпори коня си и настигна самотния Кацуйори. Всички служители, обикновените самураи и пешаците не наброяваха общо повече от хиляда души. Имаше обаче голямо число лакирани паланкини за съпругата му и придворните дами. Тъжните фигури на забулени жени, пеши или яхнали коне, изпълваха пътя.
— О! Нещо гори!
— Колко високо стигат пламъците!
Тълпата жени трудно приемаше заминаването и едва изминали час път от Нирасаки, те, както вървяха, почнаха да се обръщат назад. Крепостта в новата столица гореше и високо в утринното небе се издигаха пламъци и черен дим. Бяха подпалили постройките при изгрев-слънце.
— Не искам да живея още дълго — проплака една от жените. — Какво бъдеще ме очаква? Нима това е краят на рода на господаря Шинген?
Една монахиня — лелята на Кацуйори, едно красиво младо момиче — внучка на Шинген, съпругите на мъжете от рода и прислужниците им — всички до една се обляха в сълзи, запрегръщаха се една друга и завикаха имената на децата си. По пътя оставаха златни игли за коса и други украшения — никой не си правеше труда дори да ги вдигне. Гримът и скъпоценностите се изпоцапаха с кал — никой дори не поглеждаше със съжаление към тях.
— Побързайте! За какво плачете? Това е част от участта на всекиго. Ще се изложите пред селяните!
Кацуйори препусна между бавнодвижещите се носилки и паланкини и ги заподканва да продължават по-бързо на изток — там, накъдето бягаха.
Надяваха се да стигнат до крепостта на Оямада Нобушиге. На минаване погледнаха към старата крепост в Кофу, но пътят им ги водеше по-нататък, през планините. Докато продължаваха напред, носачите на паланкините един подир друг започнаха да изчезват, прислужниците, които носеха багажа, постепенно побягнаха и броят им намаля наполовина и после още веднъж с толкова. Докато навлязат в планините при Кацунума, цялата им сила броеше само двеста мъже, от които яздеха по-малко от двадесет, в това число Кацуйори и синът му. Щом господарят и неговите придружителите с труд успяха да стигнат планинското село Комагаи, те откриха, че единственият човек, на когото бяха разчитали, отказва да ги приеме.
— Потърсете убежище някъде другаде!
Оямада Нобушиге бе затворил пътя през връх Сасаго и попречи на спътниците на Кацуйори да преминат. Всички изпаднаха в пълно недоумение. Нямаше какво друго да направят, освен да сменят посоката. Потеглиха към Таго, едно село в подножието на връх Темоку. Пролетта бе в разцвета си, но докъдето поглед стига, планините и полята не даваха никакъв знак за надежда. Сега малцината останали възлагаха цялото си упование на Кацуйори, който остана единствената им опора. Самият той не знаеше вече какво да стори. Спътниците му се скупчиха в Таго и брулени от планинския вятър, зачакаха.
Обединените сили на Ода и Токугава заляха Кай като разбушувани вълни. Войската на Иеясу начело с Анаяма настъпи от Минобу към Ичикавагучи. Ода Нобутада нападна горна Сува и опожари светилището Мьоджин, заедно с голям брой будистки храмове. Изпепеляваше до основи домовете на простите хора покрай пътя в търсене на оцелели вражески войници. Ден и нощ настъпваше напред — към Нирасаки и Кофу. Най-сетне пристигнаха. Беше сутринта на единадесетия ден от третия месец.
Един от личните служители на Кацуйори бе ходил предишната нощ до селото и огледал разположението на врага. Тази сутрин, докато още дишаше тежко, той съобщи на своя господар за видяното.
— Предните части на отрядите на Ода са навлезли в близките села и изглежда са разбрали от селяните, че вие сте тук със семейството си, господарю. Обградили са околността и са затворили пътищата. Сега започват решителния пристъп.
Вече наброяваха само деветдесет и един души — четиридесет и един останали самураи, заедно с Кацуйори и сина му, съпругата на Кацуйори и нейните придворни дами. През предишните няколко дена се бяха разположили в някаква местност на име Хираяшики и дори бяха издигнали там дървена ограда. Щом обаче чуха вестта, всички до един разбраха, че техният час е ударил и побързаха да се приготвят за среща със смъртта. Съпругата на Кацуйори седеше помежду им, сякаш още се намира в своите покои във вътрешното укрепление. Унесеното й бледо лице приличаше на бяло цвете. Жените, които я заобикаляха, избухнаха в сълзи.
— Щом е щяло да се стигне дотук, по-добре да бяхме останали в новата крепост в Нирасаки. Колко жалко е всичко това. Така ли трябва да изглежда съпругата на господаря на рода Такеда?
Останали без помощ, жените ридаеха безутешно и не спираха да оплакват съдбата си.
Кацуйори отиде при своята съпруга и настоя да тръгват.
— Току-що наредих да ти доведат кон. Колкото и време да останем тук, няма да спрем да се оплакваме, а врагът вече настъпва към подножието. Разбрах, че сме близо до Сагами, така че трябва колкото се може по-бързо да стигнеш дотам. Прекоси планината и се върни при рода Ходжо.
Очите на жена му се наляха със сълзи, но тя и не се помръдна от мястото си. По-скоро изглеждаше, че
