Нобунага и неколцина прислужници.
— Не забравяйте за лептата си! От всеки по сто мон! — извика Нобунага.
Събираше парите със собствените си ръце и ги подмяташе зад гърба си.
Там бързо се натрупа купчина от монети. Войниците тъпчеха парите в торби, които после предаваха на чиновници, за да ги раздадат на бедните в Адзучи. Така Нобунага с радост си помисли, че в града през тази Нова година, няма и един, който да е гладен.
Щом после говори с чиновника, който отговаряше за събиране на входа и отначало се тревожеше, че господарят му сам ще се нагърби с такова недостойно задължение, служителят трябваше да признае:
— Хрумването беше наистина добро, господарю. Тези, които дойдоха в крепостта, ще има за какво да разказват до края на живота си, а бедните, които получиха „лептата“, ще разнесат вестта за станалото. Всички говорят, че тези монети не са просто пари, а са били докоснати от ръката на господаря Нобунага и значи не подобава да се харчат напразно. Хората казват, че ще ги пазят за черни дни. Дори и чиновниците са доволни. Мисля, че това добро дело е хубаво начало за идната Нова година и всички след нея.
За изненада на чиновника Нобунага хладно кимна с глава и каза само:
— Няма да постъпвам така отново. Не е хубаво човекът, който управлява, да прави така, че бедните да привикнат на подаяния.
Мина средата на първия месец. След като свалиха новогодишните украси от вратите на домовете си, обитателите на Адзучи усетиха, че нещо ще стане — толкова много кораби се товареха и отплаваха всеки ден от пристанището им.
Без изключение корабите тръгваха от южната страна на езерото в посока север. По крайбрежието на север тръгваха и хиляди бали ориз, натоварени на върволици от коне и каруци.
Както винаги улиците на града бяха препълнени с пътници и различни посетители. Не минаваше и ден, без да видят някой вестоносец да препуска по пътя или да не мине някой пратеник от друга област.
— Няма ли да дойдеш? — подвикна Нобунага весело на Накагава Себей.
— Къде, господарю?
— На лов със соколи?
— Това ми е любимото развлечение! Може ли да дойда наистина, господарю?
— Сансуке, ела и ти.
Нобунага тръгна от Адзучи в една ранна пролетна утрин. Беше подбрал спътниците си предишната вечер, но Накагава Себей, току-що пристигнал в крепостта, не беше поканен от по-рано. Сега към групата им се присъедини и синът на Икеда Шоню, Сансуке.
Нобунага обичаше ездата, борбата сумо, лова със соколи и чайните церемонии, но като че ли най-много му харесваше самата гонитба на дивеча.
До края на деня гончиите и стрелците с лък съвсем капваха. Това можеше да се нарече просто забавление, но Нобунага не правеше нищо половинчато. Например при борбата сумо — когато в Адзучи уредяха башо, той събираше над хиляда и петстотин борци от Оми, Киото, Нанива и други отдалечени области. Накрая различните благородници се събираха на големи тълпи да гледат, а самият Нобунага, колкото и късно да станеше, рядко се уморяваше да наблюдава състезанието. Напротив — избираше хора между собствените си служители и по няколко пъти поред им нареждаше да излизат да се борят.
Този излет на лов със соколи през първия месец обаче остана извънредно кратък. Беше просто една разходка и соколите така и не бяха пуснати. След къса почивка Нобунага каза на хората, че се връщат в Адзучи.
Щом влязоха в града, господарят дръпна юздите на коня си и го накара да извие към една чуждоземска на вид сграда, скрита зад група дървета. От прозорецът идваше звук на цигулка. Изведнъж слезе от коня и заедно с няколко от придружителите си влезе през вратата.
Двама-трима йезуити се разбързаха да го посрещнат, но Нобунага вече влизаше в дома им.
— Ваше Височество! — възкликнаха отците изненадани.
Това бе училището, построено до църквата „Възнесение“. Нобунага беше един от спомоществователите му, но всичко за самата сграда — от гредите до обзавеждането — бе дар от местни господари, приели християнството.
— Бих желал да видя как водите уроците тук — заяви Нобунага. — Предполагам, всичките деца са в стаята.
Щом чуха какво иска от тях Нобунага, отците изпаднаха във възторг и почнаха да си говорят каква чест е това посещение. Без да обръща внимание на дърдоренето им, Нобунага се заизкачва бързо по стълбите.
Почти в паника, един от свещениците се затича напред към класната стая и предупреди учениците за непредвиденото идване на високия гост.
Свиренето на цигулката внезапно спря и шепотът утихна. Нобунага застана за малко на подиума и огледа стаята. „Що за странно училище е това?“, помисли си той. Столовете и чиновете в стаята бяха всички с чуждоземска направа, а на всеки чин имаше поставен учебник. Както и можеше да се очаква, учениците бяха синове на местни управители и служители. Те тържествено се поклониха на Нобунага.
Децата бяха на възраст от десет до петнадесет години. Всички идваха от благородни семейства и цялата гледка, белязана от странността на чуждата европейска култура, беше като цветна градина, на която нито едно храмово училище в Адзучи не можеше да съперничи.
Изглежда обаче вътре в себе си Нобунага вече бе намерил отговор на въпроса кое от двата вида училища — християнското или будисткото — дава по-добро образование. Той не изпитваше и най-малко възхищение или учудване от това, което вижда. Взе един учебник от близкия чин, разгърна страниците, но после бързо го върна на притежателя.
— Кой свиреше преди малко на цигулка? — попита той.
Един от отците повтори въпроса на Нобунага и огледа учениците.
Господарят бързо разбра каква е работата — досега учителите не са били в стаята и учениците явно са се възползвали от отсъствието им, за да си посвирят, побъбрят и повеселят.
— Бил е Йероним — каза свещеникът.
Всички ученици се извърнаха към едно от момчетата помежду им. Нобунага проследи погледите им и очите му се спряха на един четиринадесет-петнадесетгодишен младеж.
— Да. Този е. Йероним е бил.
Щом свещеникът посочи към него, момчето се изчерви силно и сведе поглед. Нобунага не бе сигурен дали не е виждал това дете преди.
— Кой е този Йероним? Чий син е? — попита той отново.
Отецът се обърна строго към момчето:
— Йерониме, стани. Отговори на Негово Височество.
Детето стана и се поклони на Нобунага.
— Аз съм този, който свиреше преди малко на цигулката, господарю.
Говореше ясно и в погледа му нямаше раболепие; личеше, че е потомък на самурайски род.
Нобунага впери поглед в очите на детето, но то не се извърна.
— Какво свиреше сега? Трябва да е била някоя южноварварска мелодия.
— Да, така е. Беше един от Псалмите Давидови.
Детето доби израз на въодушевление. Говореше с такава увереност, сякаш е чакало деня, в който да може да отвърне на въпрос като този.
— Кой те е научил?
— Знам го от отец Валиняни.
— А, от Валиняни.
— Познавате ли го, господарю? — попита Йероним.
— Да, срещал съм го — бе отговорът. — Къде е сега той?
— За Нова година беше в Япония, но може би сигурно вече е тръгнал от Нагасаки и през Макао се е върнал в Индия. Според това, което ми писа моят братовчед, корабът му трябва да е отплавал на двайсети.
— Братовчед ти ли?
