Канбей като стари познати — едва през есента на миналата година Канбей ходи в крепостта като пратеник на Хидейоши, за да поиска тя да се предаде. Тогава разговаряха като истински приятели.
— Значи все пак сте го довели? Нека го видя. Накарайте да го доведат.
Канбей махна леко с ръка. Служителят на Гото колебливо излезе иззад гърба на своя господар, разхлаби вървите, с които детето бе пристегнато към гърба му и го остави на земята.
— На колко години е?
— Само на седем.
Изглежда служителят се бе грижил лично за детето — докато отговаряше на Канбей, той избърса сълзите от очите си, поклони се и отново отстъпи назад.
— А името му? — попита Канбей.
Този път отговори бащата на момчето.
— Казва се Иваносуке. Майка му вече почина, същото ще стане скоро и с баща му. Умолявам ви да се погрижите за бъдещето на това дете, господарю Канбей.
— Не се тревожете. И аз съм баща. Много добре разбирам вашите чувства и ще сторя всичко необходимо детето да отрасне под моите лични грижи. Когато порасне, името на рода Гото ще се запази заедно с него.
— Тогава утре сутрин мога да умра, без да съжалявам за нищо.
Гото коленичи и притисна своя син към покритите си с доспехи гърди.
— Чуй добре какво ще ти каже сега твоя баща. Вече си на седем години. Детето на един самурай никога не плаче. Встъпването ти в пълнолетие е още далеч и си на възраст, когато би искал да се радваш на обичта на майка си и да бъдеш близо до своя баща. Но светът сега е пълен със сражения като това сега тук. Не можем да направим нищо, за да не бъдеш отделен от мен и е естествено аз да умра заедно с господаря си. Но ти всъщност не си толкова нещастен. До тази вечер си имал възможността да бъдеш заедно с мене и трябва да благодаря на небесните и земни богове за тази добра участ. Нали така? А от тази вечер ще бъдеш заедно с този мъж тук — Курода Канбей. Него трябва да слушаш. Той ще те отгледа като родител — бъди добър с него. Разбираш ли ме?
Докато неговият баща го милваше по главата и му говореше, Иваносуке мълчаливо кимаше отново и отново и по бузите му се стичаха сълзи. Сега часовете на крепостта Мики бяха преброени. Няколкото хиляди мъже вътре естествено се заклеха да загинат заедно със своя господар и бяха решени да умрат храбро. Волята на Гото бе твърда и сега той не изпитваше и най-малко колебание. Но имаше малък син и не можеше да понесе да види смъртта на едно невинно дете. Иваносуке е още прекалено млад за да носи бремето от това, че се е родил самурай.
През дните в навечерието на тази среща Гото прати писмо на Канбей, когото, макар и неприятел, смяташе достоен за доверие. Разкриваше му сърцето си и го молеше да отгледа неговия син.
Докато поучаваше детето, той разбираше, че това е вече краят и не успя да сдържи една неволна сълза. Най-сетне се изправи и строго, почти сякаш прогонваше горкото дете от себе си, му нареди да отиде при Канбей.
— Иваносуке, и ти трябва да помолиш господаря Канбей да бъде благосклонен към тебе.
— Бъдете изцяло спокоен — увери го Канбей и пое ръката на детето.
Нареди на един от служителите си да го отведе в лагера.
Сега, за първи път тази вечер, служителите на Канбей разбраха намерението на своя господар. Мори качи Иваносуке на гърба си и тръгна редом с Курияма назад.
— Е, това е — каза Канбей.
— Да, сбогом — отвърна Гото.
Въпреки тези думи им беше трудно да се разделят. Канбей с всички сили се опитваше да вкорави сърцето си и да си тръгне бързо, но при все че смяташе, че така ще бъде най-добре, не можеше да се реши да го стори.
Най-сетне Гото с усмивка каза:
— Ако утре ви срещна на бойното поле, господарю Канбей, чувствата обездвижат телата ни и вашето копие загуби остротата си, ще бъдем опозорени до свършека на дните. Стане ли най-лошото, аз съм готов да взема главата ви. И вие също не се колебайте!
Изрече тези думи бързо, като пушечен изстрел, после веднага се извърна и се отдалечи в посока към крепостта.
Канбей бързо се върна на връх Хираи, отиде при Хидейоши и му показа сина на Гото.
— Възпитайте го добре — каза Хидейоши. — Ще бъде едно благородно дело. Има вид на добро момче, нали?
Хидейоши обичаше децата. Погледна мило лицето на Иваносуке и го потупа по главата.
Може би момчето не разбираше какво става — бе само на седем години. Попаднало в чуждия стан между чужди хора, то просто се взираше с ококорени очи във всичко наоколо си. След много години щеше да се прочуе като боец на рода Курода. Сега обаче бе още едно изоставено дете, почти като планинска маймунка, паднала от дървото си.
Накрая настъпи денят и обявиха, че крепостта Мики е паднала. Беше седемнадесетият ден на първия месец, през осмата година на Теншо. Нагахару, по-младият му брат Томоюки и техните старши служители се самоизкормиха, портите бяха отворени и Уно Уемон занесе на Хидейоши писмото, с което се предаваха.
Две години се отбранявахме и направихме всичко, което може да направи един воин. Единственото, което не бих успял да понеса, е смъртта на няколко хиляди храбри бойци и на членовете на семейството ми. Застъпвам се за служителите си и се надявам да проявите към тях своята милост.
Хидейоши прие да изпълни тази мъжествена молба и влезе в предалата се крепост.
Божи хора
Макар да бе разделен от Нобунага, Хидейоши смяташе за част от своите военни задължения да праща редовно вести в Адзучи. Така неговият господар можеше като от високо да следи какво става на запад и не се безпокоеше за събитията там.
След като изпрати Хидейоши в западните области, Нобунага посрещна Новата година в Адзучи. Беше десетата година на Теншо. Тези празненства бяха дори по-пищни от предишните и не минаха без произшествие. В „Летописът на Нобунага“ е записана следната случка:
Когато съседните господари, сродници и други надойдоха в Адзучи, за да приветстват Негово Височество за Новата година, стана такава навалица, че една от стените се срути и много хора бяха убити от падащите камъни. Бъркотията беше огромна.
— От всекиго от гостите, които идват за посещение на първия ден от Новата година, който и да бил той, вземете по сто мон — разпореди този път Нобунага в навечерието на празника. — Такъв „входен данък“ не е много за някой, който ще се радва на свещената привилегия да ме посети и да ми поднесе новогодишните си пожелания.
Но това не беше всичко. Като възмездие за събирания „входен данък“ Нобунага даде също разрешение да бъдат отворени за посетители части от крепостта, където обикновено не се допускаха външни хора.
Още отрано странноприемниците в Адзучи се бяха препълнили с любопитни гости — военни, търговци, учени, лекари, художници, занаятчии и самураи от всякакъв ранг. Те нетърпеливо чакаха възможността да видят храма Шокенджи, да преминат през Външната порта и да се приближат до Третата врата, а оттам да влязат в жилищните покои и да пристъпят в градината с бял пясък, където да поднесат благопожеланията си.
Новогодишните гости преминаха през крепостта и разгледаха поред всички стаи. Възхитиха се на плъзгащите се врати, изрисувани от Капо Ейтоку, с широко отворени очи се взираха в поръбените с корейски брокат рогозки-татами и с изумление се втренчваха в гладките позлатени стени.
Стражите подкараха тълпата през вратите на конюшнята, където пътят им бе неочаквано преграден от
