съдбата.
— Какво? Иска да отиде на полето на боя ли?
— Канбей е прочут воин, а Шоджумару е негов син. Моята молба е да го насърчите преди първия му поход. Голяма радост ще е, ако сам му заръчате да се отличи там като мъж.
— А вие?
— Какъвто съм болен, съмнявам се, че мога да увелича силата на нашите бойци, но мисля, че за мен това е подходящо време да придружа Шоджумару до бойното поле.
— Нима сте толкова добре? А здравето ви?
— Роден съм самурай и за мен ще е най-голямо унижение да умра мирно в постелята си. Дойде ли времето за умиране, човек може да постъпи само по един начин.
— Е, тогава вървете с моята благословия. И на Шоджумару желая добра сполука в първия му поход.
Нобунага повика с очи момчето при себе си и му подаде къса сабя, изкована от един прочут майстор. После нареди на служителите да донесат саке и тримата заедно пиха от него.
Наследството на Ханбей
Никой не би могъл да предвиди, че Бесшо Нагахару ще задържи крепостта Мики толкова дълго. Крепостта стоеше под обсада от цели три години, а повече от шест месеца отрядите на Хидейоши вече изцяло я бяха откъснали от света. С какво се хранеха обитателите й? Как успяваха да оцелеят?
Всеки път, щом зърнеха движението и чуха гласовете на тези вътре в крепостта, хората на Хидейоши се удивяваха. Да не би това тук да е някакво чудо? Понякога вярваха, че издръжливостта на противника е почти свръхестествена. Нападателите бяха на път да загубят съревнованието по твърдост. Изглежда, колкото и да удряха, мушкаха, ритаха и душеха врага, не можеха да изчерпят силата му.
Три хиляди и петстотинте защитници бяха лишени от доставка на припаси, а снабдяването им с вода бе прекъснато. В средата на първия месец вече трябваше да са на ръба на гладната смърт, но в края му крепостта още не бе паднала. Сега бе началото на третия месец.
Хидейоши забелязваше умората на отрядите, но насила криеше своята загриженост. Покаралата по страните му брада и потъмнелият му поглед бяха сигурен знак за тревога и отпадналост от дългата обсада.
„Преценил съм грешно, разбра Хидейоши. Знаех, че ще се задържат, но никога не съм предполагал, че ще е толкова дълго.“ Сега научи, че войната не е само въпрос на изчисления и тактическо преимущество.
Всъщност, духът на хората вътре бе укрепнал и по нищо не личеше те да се готвят да се предадат. Разбира се, може и да нямат храна. Обсадените сигурно са изяли кравите и конете си, дори и корените на дърветата и тревата. Всичко, за което Хидейоши бе смятал, че ще доведе до падането на крепостта, само укрепваше духа и единството на бранителите й.
През петия месец започна сезонът на дъждовете. Областта бе в планините на западните области, тъй че към постоянния валеж се прибавиха превърнатите в мътни вади разкаляни пътища и празните окопи, препълнени с нечиста вода. Хората се пързаляха в калта и с труд се изкачваха и слизаха по склона. Обсадата, която най-сетне изглежда даваше някакъв плод, отново се оказа обезсилена от мощта на природата.
Курода Канбей, чието ранено в крепостта Итами коляно още не бе заздравяло напълно, правеше оглед на предните редове от една носилка. Всеки път при мисълта, че сигурно ще куца до края на живота си, той пресилено се усмихваше.
Щом Ханбей видя трудното положение на своя приятел, той забрави собствените страдания и се зае сам да направи каквото е по силите му. Хидейоши имаше наистина необичаен полеви щаб. И двамата му първи военачалници, които ценеше като чифт ярки украшения, не бяха в добро здраве. Единият бе постоянно болнав, другият трябваше да води битката от носилка.
Но помощта, която тези двама души оказаха на Хидейоши, бе значителна и далеч не се изчерпваше с тяхната изобретателност. Всеки път, щом погледнеше печалните им образи, той не успяваше да сдържи сълзите си на дълбоко вълнение. Точно сега предводителите на войската му бяха като един дух и тяло. Само заради това отрядите не бяха загубили упованието си в успеха на битката. Мина се повече от половин година, но сега вече съпротивата на крепостта Мики започваше да отслабва. Ако предводителят на обсаждащите нямаше такава непоклатима опора, тя никога не би паднала. А можеше корабите на рода Мори да пробият обръча на нападателите и да донесат припаси; или пък техните части да прекосят планините, да се обединят с войниците в крепостта и да сразят противника си. И тъкмо на това място Хидейоши би могъл да загуби честта и името си. При това положение на нещата, дори самият той понякога биваше удивен от бодрия дух и жизнеността на Канбей и полу на шега, в израз на възхищението си го наричаше „окуцял проклетник“. Личеше обаче, че в сърцето си храни дълбоко уважение към този човек, на когото толкова много разчиташе.
Дъждовният сезон отдавна свърши, дългата жега на лятото отмина и с началото на осмия месец се възцари есенният хлад. Болестта на Ханбей внезапно се влоши този път изглеждаше, сякаш той никога повече няма да облече в доспехи болнавото си тяло.
„Ах, и мене ли изоставя накрая небето?“, жалеше Хидейоши. „Ханбей е прекалено млад и надарен, за да умира. Не може ли съдбата да му отпусне още малко време?“
Затвори се в колибата, където лежеше Ханбей и стоеше ден и нощ там край болния си приятел, но тъкмо тази вечер, когато трябваше да излезе заради други важни неща, състоянието на болния изглежда се влошаваше с всеки изминал час. Вражеските укрепления в Такано и на връх Хачиман бяха покрити от вечерната мъгла. С приближаването на нощта в планината отекнаха оръдейни изстрели.
„Трябва пак да е онзи окуцял проклетник!, помисли си Хидейоши. Не бива да отива толкова навътре зад вражеските линии.“
Тревожеше се за Канбей, който бе тръгнал в настъпление срещу врага, но още не се беше върнал. Някой се приближи с бърза крачка и спря до него. Когато се обърна, видя един разплакан младеж, проснат по очи на земята.
— Шоджумару?
След като пристигна в лагера на връх Хираи, Шоджумару на няколко пъти влиза в сражение. За кратко време момчето се преобрази в твърд и издръжлив мъж. Преди около седмица, когато състоянието на Ханбей изглежда почна да се влошава бързо, Хидейоши нареди на Шоджумару да наглежда болния.
— Сигурен съм, че болният ще се радва на тебе повече, отколкото на някого другиго. Бих искал сам да съм там и да се грижа за него, но се страхувам, че ако го притеснявам с мисълта, че ми създава грижи, болестта му ще се утежни.
За Шоджумару Ханбей беше и учител, и нещо като втори баща. Сега, без дори да сваля доспехите от гърба си, той ден и нощ се грижеше за болния, най-старателно приготвяше лекарствата му и правеше за него всичко необходимо. Този Шоджумару бе, който сега се завтече напред и се просна просълзен на земята. Отвътре Хидейоши усети нещо като удар в гърдите.
— Защо плачеш, Шоджумару?
— Моля, простете ми — отвърна момчето и избърса очи. — Господарят Ханбей почти няма сили да проговори; може да не изтрае до след полунощ. Ако може да се отделите от сражението, бихте ли дошли за миг?
— На умиране ли е?
— Б… боя се, че да.
— Така ли каза лекарят?
— Да. Господарят Ханбей строго ми нареди да не казвам на вас или на другиго в лагера за състоянието му, но лекарят и служителите на господаря казаха, че наближава той да си отиде от този свят и че по-добре ще е, ако ви кажа.
Хидейоши бе вече успял да се примири с мисълта.
— Ще застанеш ли тук за малко на моето място, Шоджумару? Подозирам, че баща ти скоро ще започне да се изтегля от полето на битката при Такано.
