Камбаната на храма Нандзен извести пладне. Макар страната още да бе разделена от междуособици, можеха да се видят хора, които се наслаждават на сливовите дървета, а между падащите цветове се чуваше песента на славеите.
Тази пролет изглеждаше хубава, но още беше само вторият месец. Щом се спуснеше вечерта и студената светлина на лампите затрептеше в тъмното, Ханбей отново започваше да кашля. През нощта Ою трябваше на няколко пъти да става, за да разтрие гърба му. При него имаше и други служители, но Ханбей не желаеше да ги остави да се грижат за него по този начин.
— Те всички са хора, които биха излезли заедно с мене в битка. Но няма да е редно да ги моля да разтриват гърба на един болник — обясни той.
И тази нощ тя стана, за да разтрие гърба на брат си. Щом влезе в кухнята да приготви лекарството му, изведнъж чу пред вратата шум, сякаш някой се прокрадва покрай плета от стар бамбук. Ою се вслуша. Отвън се долавяше шепот.
— Виждам светлина. Чакай само малко. Някой трябва да е станал.
Гласът отвън постепенно се приближаваше към дома. После някой потропа леко по капака на прозореца.
— Кой е? — попита Ою.
— Вие ли сте, господарке Ою? Куматаро от Курихара е. Тъкмо се връщам от Итами.
— Куматаро е! — извика тя възбудено на Ханбей.
Плъзна кухненската врата настрани и под светлината на звездите видя застанали трима мъже.
Куматаро протегна ръка и пое кофата, която Ою му подаде. Повика другите двама и всички заедно отидоха до кладенеца.
Ою се зачуди кои ли са останалите. Куматаро бе служителят, с когото бяха живели на връх Курихара. По онова време го наричаха Кокума, но сега той бе станал хубав млад самурай. След като Куматаро изтегли ведрото от кладенеца и изля водата в кофата, която взе от Ою, другите двама мъже измиха калта от ръцете и краката и кръвта от ръкавите си.
Макар да бе късно през нощта, Ханбей каза на сестра си да запали лампата в малката гостна, да сложи жар в мангала и да постеле възглавници за гостите.
Щом Ханбей й каза, че единият от мъжете с Куматаро трябва да е Курода Канбей, тя не можа да скрие изненадата си. За Курода се носеха различни слухове: или че от миналата година е пленник в крепостта Итами, или че сам е изменил на своите й е в крепостта по собствена воля. Обикновено Ханбей въобще не говореше на служителите си по официални въпроси, а още по-малко за тайни неща като това, тъй че дори Ою нямаше представа къде отиде Куматаро след Нова година и защо се бави толкова дълго.
— Ою, донеси ми, моля, наметката — каза Ханбей.
Макар да се тревожеше за него, сестра му знаеше, че колкото и да е болен, ще настои да стане от постелята и да посрещне гостите си. Тя го загърна през раменете.
След като се среса и изплакна устата си, Ханбей влезе в стаята за посетители, където Куматаро и останалите двама вече седяха и спокойно го чакаха.
Той отвърна на поздравите им силно развълнуван:
— Ах, значи всички е минало добре! — седна и стисна ръцете на Канбей. — Безпокоях се.
— Не се безпокойте заради мене; като виждате, аз съм съвсем добре — увери го Канбей.
— Радвам се, че сте успели.
— Изглежда, съм ви причинил тревога. Простете ми.
— Както и да е, да благодарим на небето, че отново ни събра заедно. За мен това е истинска радост.
Но кой бе другият, по-възрастен мъж, който мълчаливо наблюдаваше, без да иска да попречи на радостната среща на двамата приятели? Най-сетне Канбей го помоли да се представи.
— Мисля, че се срещаме не за първи път, господарю. Аз също съм на служба при господаря Хидейоши и съм ви виждал отдалече много пъти. Числя се към отряда на нинджите, който не общува много с останалите самураи, тъй че може да не си ме спомняте. Аз съм племенникът на Хачисука Хикоемон, Ватанабе Тендзо. Много се радвам да се запозная с вас.
Ханбей се плесна по коляното.
— Вие ли сте Ватанабе Тендзо?! Много съм слушал за вас. И сега като казахте, изглежда съм ви виждал един-два пъти по-рано.
В този момент Куматаро се обади:
— Срещнах Тендзо съвсем случайно в тъмницата на крепостта Итами. Той проникнал там със същата цел, с която и аз.
— Не знам дали стана по пълна случайност или по волята на провидението, но само защото се срещнахме, успяхме да изведем господаря Канбей на свобода. Ако бяхме действали поотделно, сигурно щяхме да загинем — додаде Тендзо усмихнат.
Бе пратен в крепостта Итами, понеже и самият Хидейоши правеше опити да спаси Курода Канбей. Първо той прати вестоносец, който да измоли от Араки Мурашиге да го освободи, после изпроводи със същата цел един будистки свещеник, на когото Мурашиге се доверяваше. Употреби всички налични средства, но неприятелят му упорито отказваше да пусне Канбей на свобода. Като последен изход, Хидейоши нареди на Тендзо да измъкне Канбей от тъмницата.
Нинджата се промъкна в крепостта и там му се предостави възможност да освободи пленника. Вътре имаше някакво тържество и всички служители и родственици на Араки Мурашиге се бяха събрали в главната зала, а на войниците до последния бе раздадено саке. По добро стечение на обстоятелствата нощта се случи тъмна, безлунна и безветрена. Тендзо разбра, че сега е времето да действа решително. Вече огледал всичко наоколо, той се промъкваше покрай главната кула, когато зърна някой друг да се прокрадва в посока към тъмницата — някой, който не приличаше на стража. Всъщност, мъжът сигурно се бе прокраднал в крепостта по същия начин, по който и той самия. Той се представи като служител на Такенака Ханбей — Куматаро.
— Аз съм човек на господаря Хидейоши — отвърна му Тендзо.
Сега и на двамата им стана ясно, че са дошли с една и съща задача. С общи усилия разбиха тъмничния прозорец и помогнаха на Канбей да избяга. Под прикритието на мрака се прехвърлиха през крепостните стени, взеха една малка лодка от кея на отсрещната страна на рова и изчезнаха.
След като изслуша подробния разказ за преживените трудности, Ханбей се обърна към Куматаро с думите:
— Боях се, че съм те пратил с неизпълнима задача и смятах, че възможността да успееш е само едно или две на десет. Станалото със сигурност трябва да е дело на небето. Но какво стана през следващите дни? И как се добрахте дотук?
Куматаро коленичи почтително, явно без ни най-малко гордост от това, че е свършил нещо, достойно за похвала.
— Не ни беше трудно да се измъкнем от крепостта; същинските трудности започнаха после. Частите на Араки бяха разположени тук-там зад дървени укрепления, тъй че на няколко пъти попадахме в тяхно обкръжение и понякога вражеските мечове и копия ни разделяха един от другиго. Накрая успяхме да си пробием път, но в един от сблъсъците господарят Канбей получи рана в лявото коляно и това ни попречи да се отдалечим достатъчно. Накрая трябваше да пренощуваме в едни ясли. През нощта се придвижвахме, а през деня спяхме в крайпътни светилища. Накрая се добрахме до Киото.
Канбей продължи разказа:
— Ако бяхме успели да се свържем с отрядите на Ода, които обсаждат крепостта, бягството ни щеше да е по-леко. Според това, което чух в тъмницата обаче, Араки Мурашиге дал да се разбере, че господарят Нобунага изпитва към мен голямо подозрение. Казвал на хората си, че трябва да премина на тяхна страна заради такова недоверие от страна на господаря ми, но аз само се усмихвах на подобни уловки.
Канбей се засмя тъжно и пресилено, а Ханбей мълчаливо кимна.
Докато се свърши с всички въпроси и разкази, нощното небе бе почнало да бледнее. В кухнята Ою приготвяше супа.
Мъжете бяха уморени от продължилия цяла нощ разговор и след като привършиха със закуската, всеки си подремна. След като се събудиха, отново седнаха да говорят.
