дете.
— Какво каза Ханемон? — попита Шоджумару и остави барабана.
Като видя лицето на възпитателя си, детето изглежда разбра, че нещо се е случило и доби загрижен вид.
— Нищо, което да ви тревожи — обади се един от възпитателите. — Но трябва бързо да се приготвим за пътуване до Адзучи.
— Кой отива там?
— Вие, господарю Шоджумару.
— И аз ли? В Адзучи?
Възпитателите се извърнаха, за да не види момчето сълзите им. Още щом чу техните думи, Шоджумару скочи на крака и запляска с ръце.
— Наистина ли? Колко хубаво!
Той изтича обратно в стаята си.
— Отивам в Адзучи! Казаха, че тръгваме на път с господаря Ханбей! Стига скачане и барабани. Спрете всички!
После попита на висок глас:
— Тези дрехи стават ли за път?
Ито влезе и отговори:
— Негово Височество ви напомня да се изкъпете и да вчешете добре косата си.
Възпитателите отведоха Шоджумару в банята, сложиха го във ваната и му сресаха косата. Щом обаче започнаха да го обличат за път, видяха, че и долните дрехи, и кимоното, които са подготвени за него, са от най-чиста бяла коприна — облеклото на смъртниците.
Прислугата на Шоджумару веднага си помисли, че Ито ги е излъгал и че щом стигне при Нобунага, момчето ще загуби главата си. Те отново започнаха да плачат, но Шоджумару, без въобще да обръща внимание на това, надяна бялото кимоно, тежка жилетка от червен брокат и пола от китайска коприна. Облечен така пищно и заобиколен от двамата си прислужници, той бе отведен в стаята на Ханбей.
Шоджумару, в добро настроение, не забелязваше насълзените лица на своите придружители.
— Е, хайде да вървим! — подкани той Ханбей.
Най-сетне този стана и се обърна към служителите си:
— Моля, погрижете се после за всичко.
Когато се сетиха за това по-късно, те решиха, че най-важна е била тази единствена дума „после“.
След битката при река Ане Нобунага бе приел Ханбей. По този повод той каза:
— Чувал съм от Хидейоши, че гледа на вас не само като на служител, а и като на наставник. Моля ви да бъдете наясно, че и аз нямам ниско мнение за вас.
Винаги след това, когато Ханбей биваше приет или просто отиваше в Адзучи, Нобунага се отнасяше с него, сякаш е един от личните му и преки служители.
Сега Ханбей се изкачваше към крепостта Адзучи, като водеше със себе си сина на Канбей — Шоджумару. Заради болестта по лицето му личеше умора, но облечен в най-хубавите си дрехи, той стъпало по стъпало вървеше с тържествена стъпка към кулата, където седеше Нобунага. Господарят от снощи бе предупреден за пристигането му и сега го очакваше.
— Виждам ви толкова рядко — рече благосклонно Нобунага, веднага щом видя Ханбей. — Радвам се, че сте тук. Приближете се. Позволявам ви да си вземете възглавница. Някой да даде на Ханбей нещо за сядане.
Така, като показваше изключително благоразположение, той заговори Ханбей. Този остана на разстояние, проснат по очи в израз на дълбока почит.
— По-добре ли сте сега? Допускам, че сте били и телесно, и умствено изтощен от дългия поход в Харима. По мнение на моя лекар, точно по това време ще бъде опасно да ви пращаме на бойното поле. Той казва, че имате нужда от поне още една или две години пълен отдих.
През последните две-три години за Нобунага бе рядкост да говори на служител с такива меки думи. Ханбей усети в сърцето си някакво объркване — нито радост, нито тъга.
— Не заслужавам такова съчувствие, господарю. Отида ли на бойното поле, се разболявам, върна ли се оттам, не правя нищо, освен да се радвам на вашето щедро благоволение. Аз съм просто едни болнав човек, който не е сторил нищо от полза за вас.
— Не, не! Ако не се грижите за себе си, ще ме поставите в истинско затруднение. Първото, за което трябва да мислим, е да не обезсърчим Хидейоши.
— Моля ви, господарю, не говорете такива неща. Карате ме да се изчервявам — отвърна Ханбей. — По начало, причината, която ме накара да се осмеля да се покажа пред вас и да помоля да ме приемете бе, че миналата година Сакума Нобумори ми донесе вашите заповеди, които засягаха екзекуцията на Шоджумару. Досега обаче…
— Почакайте малко — прекъсна го Нобунага.
Като пренебрегна за минута Ханбей, той обърна очи към младежа, коленичил до него.
— Това ли е Шоджумару?
— Да, господарю.
— Хм, ясно. Прилича на баща си и е по-различен на вид от останалите деца. Това е един обещаващ момък. Трябва да се отнасяте добре с това момче, Ханбей.
— Е, ами това, че искахте да ви изпратя главата му?
Напрегнат, Ханбей втренчи поглед в Нобунага. Ако господарят настои детето да бъде обезглавено, той бе готов да пожертва собствения си живот, за да го вразуми. Но, както осъзна той сега, от началото на приема изглеждаше, че намерението на Нобунага не е такова.
Като усети вперения поглед на Ханбей, Нобунага неочаквано избухна в смях и неспособен сякаш да прикрива повече глупостта, която бе допуснал, заговори:
— Забравете за всичко това. Аз самият съжалих за това нареждане почти веднага, след като го дадох. Някак си съм просто много мнителен. Това създаде неудобство и на Хидейоши, и на Канбей. Мъдрият Ханбей обаче се възпротиви на моята заповед и не погуби детето. Всъщност, щом чух как сте решили този въпрос, усетих облекчение. Как мога да ви виня? Вината е у самия мене. Простете ми, не постъпих много добре.
Нобунага не сведе поглед и не се поклони доземи, но изглежда имаше желание час по-скоро да смени темата.
Ханбей обаче не се задоволи толкова бързо с прошката на Нобунага. Господарят каза да забравят станалото, да оставят потокът на времето да го отнесе, но изражението на Ханбей изобщо не показваше радост.
— Моето неподчинение на вашата заповед може впоследствие да се отрази на авторитета ви. Ако сте пощадили главата на Шоджумару заради невинността и заслугите на Канбей, позволете сега на този момък да се покаже достоен за вашата милост. А и на самия мен, господарю, не бихте могли да окажете по-голяма услуга от това да ми наредите да извърша някое полезно дело, с което да изкупя вината си, задето не съм последвал вашето нареждане.
Отново проснат по очи, Ханбей говореше така, сякаш направо разтваря сърцето си и очакваше благоволението на Нобунага. От самото начало господарят очакваше точно това.
След като повторно получи прошка от своя повелител, Ханбей шепнешком каза на Шоджумару да благодари сърдечно на Нобунага. После отново сам се обърна към него:
— Това може да е последният път, когато двамата с вас се срещаме през този живот. Моля се да се сдобиете във войните с още по-големи успехи.
— Такива неща не се говорят често, а? Значи ли това, че отново няма да се подчините на някоя моя заповед?
Нобунага настояваше да разбере какво точно иска да каже Ханбей.
— Никога.
Ханбей поклати глава и сведе поглед към Шоджумару.
— Моля ви, погледнете как е облечено това дете. Оттук той тръгва да се сражава в похода в Харима редом с Канбей. Решен е да се отличи не по-малко от баща си, готов е смело да остави всичко в ръцете на
