екзекутиран.
Нобумори вдигна поглед към небето и бързо се отдалечи. Неговата смаляваща се фигура и големият покрив на храма Нандзен се скриха зад падащи косо снежинки, които покриха всичко в бяло.
— Господарке!
Кашлицата зад плъзгащите се врати изведнъж бе спряла и вместо нея сега се чу разтревоженият глас на слугата. С разтуптяно сърце Ою отвори вратата и погледна вътре. Ханбей лежеше по очи на пода. Хартиената кърпичка, която беше държал пред устата си, бе покрита с яркочервена кръв.
Книга шеста
Седма година на Теншо
1579 г.
Шоджумару, син на Курода Канбей
Куматаро, служител на Такенака Ханбей
Бесшо Нагахару, господар на крепостта Мики
Гото Мотокуни, старши служител на рода Бесшо
Икеда Шоню, старши служител на рода Такеда
Анаяма Байсецу, старши служител на рода Такеда
Нишина Нобумори, брат на Такеда Кацуйори
Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи
Юшо, живописец
Мики, крепостта на Бесшо Нагахару
Нирасаки, новата столица на Кай
Такато, крепост на Нишина Нобумори
Дългът на служителя
Походът на Хидейоши в западните области, този на Мицухиде в Тамба и дългата обсада на крепостта Итами бяха главните грижи на Нобунага. Походът в западните области и обсадата на Итами още бяха в застой, тъй че само в Тамба се водеха някакви незначителни сражения. Ден след ден от трите места пристигаха голям брой писма и доклади. Те биваха преглеждани от щабните офицери и секретарите, тъй че до Нобунага стигаха само най-важните.
Между тези имаше и едно от Сакума Нобумори. Нобунага го прочете и го захвърли настрана с изражение на крайно недоволство. Човекът, който трябваше да събира всички изхвърлени писма, бе довереният оръженосец на Нобунага — Ранмару. Той реши, че сигурно заповедите на господаря му са останали неизпълнени и крадешком прочете писмото. Там нямаше нищо, което да би ядосало Нобунага. Вътре пишеше:
За моя изненада, Ханбей още не е предприел нищо, за да изпълни заповедите Ви. Като Ваш пратеник, аз му показах доколко е изпаднал в грешка и го осведомих, че ако не изпълни заповедта, ще бъда обвинен в нехайство. Мисля, че Вашата заповед ще бъде скоро изпълнена. За мен това бе голямо изпитание и смирено моля за Вашата снизходителност по отношение на станалото.
Зад думите на Нобумори личеше, че той преди всичко се опитва да намери оправдание за собствената си вина. Всъщност, точно такова беше и намерението му. Ранмару не можа да улови никаква задна мисъл.
Гневът на Нобунага от писмото и неговите подозрения към Нобумори щяха да излязат наяве едва по- късно. Дотогава за всеки друг би било трудно да проникне в мислите му. Единствените дребни признаци, които не останаха незабелязани, бяха че дори след като получи такова писмо от Нобумори, Нобунага не изглеждаше ядосан от непокорството и небрежността на Ханбей и с това въпросът бе забравен. Самият Нобунага със сигурност не го прие на сериозно. Нямаше обаче причина Ханбей да бъде в течение на всички тези внезапни промени в главата на своя господар. При това не само Ханбей, а Ою и служителите, които се грижеха за него решиха, че трябва да се направи нещо. Изглежда той самият не беше още решил какво да бъде това.
Мина един месец. Сливовите дървета край главната порта на храма Нандзен и жилището на Ханбей цъфнаха. С всеки ден слънцето ставаше по-топло, но състоянието на болния не се подобряваше.
Той не можеше да понася нечистотата и затова искаше всеки ден да помитат стаята му. После сядаше на терасата и се препичаше на ясното утринно слънце.
Сестра му приготвяше чай и единственото негово удоволствие през време на боледуването беше да наблюдава как парата се вдига от чайника под ярките лъчи на слънцето.
— Малко си поруменял тази сутрин, братко — рече с ведър глас Ою.
Ханбей потри буза с изтънялата си ръка.
— Изглежда и за мен е дошла пролетта. Хубаво е. Последните два-три дни се чувствам доста добре — рече той с усмивка.
През последните два-три дни и настроението, и цвета на лицето му наистина доста се бяха подобрили и тази сутрин Ою го гледаше с голяма радост. Внезапно обаче нещо я прободе и тя си спомни думите на лекаря: „Има малко надежда да се възстанови“. Но нима ще се поддаде на чувствата си? Колко болни са оздравявали, след като лекарите им са ги обявявали за покойници? Обеща си да се грижи за Ханбей, докато оздравее — да го видят оздравял бе тяхна обща цел с Хидейоши, който преди ден й бе писал от Харима, за да я насърчи.
— Ако продължиш да се поправяш така бързо, докато цъфнат черешите, вече ще си станал от леглото.
— Само грижи ти създавам, а, Ою?
— Сега пък какви ги говориш?
Ханбей се засмя глухо.
— Преди не съм ти благодарил, понеже сме брат и сестра, но тази сутрин някак си усещам, че трябва да ти кажа нещо. Чудя се дали е, защото се чувствам толкова по-добре.
— Щастлива съм, ако е така.
— Вече минаха десет години, откакто напуснахме връх Бодай.
— Времето тече бързо. Като се обърнеш назад разбираш, че животът преминава досущ като сън.
— Винаги оттогава си била заедно с мене — а аз бях само един планински отшелник — готвила си ми храна сутрин и вечер, грижила си се за мен и дори си ми правила лекарствата.
— Не, така беше само за кратко. Още тогава все говореше, че никога няма да се възстановиш. Веднага обаче щом здравето ти се подобри, отиде при господаря Хидейоши, би се при река Ане, Нагашино и Ечидзен. Тогава се чувстваше доста силен, нали?
— Сигурно си права. Това болнаво тяло успя да понесе доста.
— Значи ако се грижиш за себе си, и този път със сигурност ще се оправиш. Решена съм да те видя здрав като преди.
— Аз не че искам да умра…
— Няма да умреш!
— Искам да продължа да живея. Искам да живея, за да се уверя, че този жесток свят отново е намерил покой. Ах, само ако бях здрав, щях да мога да помагам с всички сили на господаря си.
Изведнъж гласът на Ханбей пресекна.
— Но не е във властта на човека да определя колко дълго ще живее. Какво мога да сторя в положението, в което съм?
Ою го погледна в очите и сърцето й се изпълни с мъка. Нима брат й крие нещо от нея?
