Мурашиге мъгливо осъзнаваше сложността на положението.
— Няма какво да се направи. Щом Укон е избягал, заложниците са излишни.
Като сметна двете малки деца за нищо повече от ненужни гърла в дома, той ги върна на Уконовия баща. Когато отец Гнечи получи вест за това, отиде на връх Амано заедно с Укон, за да бъдат приети от Нобунага.
— Добре сте се справили.
Господарят бе във възторг. Обеща на Укон, че ще му предостави владение в Харима и го дари с копринени кимона и кон.
— Бих искал да се подстрижа за монах и да посветя живота си на Бога — възрази Укон.
Нобунага обаче не искаше и да чуе за това.
— Това е нелепо за един толкова млад човек.
Така в крайна сметка работите се приключиха според замисъла на Нобунага и очакванията на отец Гнечи. Държанието на Укон обаче, вследствие на което децата му се върнаха у дома, беше изцяло замислено от умния отец Гнечи.
За вчерашния ден надали може да се мисли като за днешния — миг след миг времето извършва своите промени. Не е и неразумно човек да промени насоката на действията си. Причините, по които допускаме грешки, понякога струващи ни живота, са изобилни като гъби след дъжд.
Наближаваше краят на единадесетия месец. Накагава Себей, човекът, комуто Араки Мурашиге се осланяше като на дясната си ръка, внезапно излезе от крепостта си и се предаде на Нобунага.
— Това време е решително за страната — не трябва да наказваме дребните простъпки — заяви Нобунага и не само не разпитва Себей за провинението му, но и го дари с тридесет златни монети.
Подари злато и дрехи и на тримата служители, които дойдоха заедно с него. Себей се предаде в отговор на призива на Такаяма Укон.
Военачалниците на Ода се питаха защо с тези мъже се отнасят така мекосърдечно. Макар Нобунага да съзнаваше, че сред собствените му хора има известно недоволство, ако искаше да постигне своите военни цели, той не можеше да постъпи другояче.
Миролюбието, дипломатичността и търпението не бяха в съгласие с природата му. Ето защо, над врага непрестанно се сипеха жестоки и яростни нападения. Нобунага нападна например крепостта Ханакума в Хього и без да показва милост, опожари храмовете и околните села. Не прощаваше и най-малката враждебна постъпка, била тя дело на стар или млад, на мъж или жена. Но сега от една страна изчакването, а от друга — заплахите му бяха на път да дадат плод.
Араки Мурашиге бе сам в крепостта Итами — твърдина с две подрязани криле. Такаяма Укон и Накагава Себей вече не бяха в неговите бойни редици.
— Ако сега го ударим, ще се сгромоляса като плашило — каза Нобунага.
Вярваше, че може вече да превземе Итами всякога, когато пожелае. В началото на дванадесетия месец предприеха общо нападение. Още на първия ден атаката започна преди залез-слънце и продължи до през нощта. Съпротивата обаче бе неочаквано твърда. Началникът на единия корпус от частите на нападателите бе поразен и убит, а имаше и стотици паднали и ранени.
На втория ден броят на жертвите продължи да расте, но не бе превзета нито педя от крепостните стени. Мурашиге, в крайна сметка, беше прочут с храбростта си и в отрядите му имаше немалко смели мъже. Нещо повече, дори когато самият той бе готов да свие знамето на бунта след опитите на Нобунага да го умиротвори, тъкмо членовете на семейството и неговите военни го спряха с думите:
— Да се откажем сега ще е все едно сами да му поднесем главите си.
Новината за началото на тези сражения бързо се разнесе по цяла Харима и разтърси чиновниците в Осака. Вълната от сътресението достигна чак до Тамба и рода Санин.
Първо Хидейоши в западните области веднага поде нападение над крепостта Мики, като накара помощните отряди на Нобумори и Цуцуи да изтласкат Мори до границата с Бидзен. Помислил си бе, че веднага щом родът Мори дочуе виковете от столицата, войската му ще настъпи към Киото. В Тамба родът Хатано сметна, че сега вятърът се е обърнал в добра посока и се разбунтува. Акечи Мицухиде и Хосокава Фуджитака ръководеха тази област и в последния миг се втурнаха да я спасяват.
Хонганджи и многочислените отряди на Мори поддържаха връзка с известия по кораби и сега враговете срещу Нобунага, Хидейоши и Мицухиде до един танцуваха по свирката на тези две сили.
— Изглежда с това всичко и ще свърши — каза Нобунага, вперил поглед в крепостта Итами.
С което искаше да каже, че смята всичко наред. Макар крепостта да бе изцяло откъсната от света, тя не се предаваше. В очите на Нобунага, обаче, бе все едно вече паднала. Той остави обсаждащата войска и внезапно се върна в Адзучи.
Годината беше в края си. Господарят възнамеряваше да прекара Нова година в Адзучи. Това бе година, изпълнена с неочаквани безредици и походи, но докато обхождаше с поглед улиците на града под крепостта, той улавяше как се носи духът на една богата нова култура. Там се редяха чинно големи и малки магазини, чрез които стопанската политика на Нобунага даваше своите плодове. Гости наводняваха странноприемниците и пощенските станции, докато край езерото мачтите на хвърлилите котва кораби напомняха гора.
И кварталът със самурайските домове, целият насечен от тесни пътечки, и великолепните жилища на големите военачалници бяха повечето вече завършени. Храмовете също бяха разширени и отец Гнечи бе започнал да строи църква.
Това, което наричат „култура“, е неосезаемо като мъгла. Започналото като просто разрушение сега пред самите нозе на Нобунага добиваше вида на нова, епохална култура. В музиката, театъра, живописта, литературата, религията, чайната церемония, облеклото, храната и архитектурата изоставяха старите предпочитания и стилове и възприемаха нови и свежи. В културния кипеж на Адзучи дори новите шарки на женските копринени кимона си съперничеха помежду си.
„Това е Новата година, която очаквам и това е Новата година на целия народ. Надали е нужно да се казва, че да издигаш е по-приятно, отколкото да рушиш“, си мислеше Нобунага и си представяше как тази нова, напредничава култура ще се понесе като вълна и ще залее източните области, столицата и дори запада и остров Кюшу, без да остави нито едно място незасегнато.
Завладян бе от такива мисли, когато Сакума Нобумори, ярко огрян от слънцето зад гърба му, поздрави и влезе в стаята. Като го видя, Нобунага изведнъж се сети.
— А, вярно. Как продължиха нещата там? — попита той бързо и подаде чашата в ръката си на оръженосеца, който я отнесе на Нобумори.
Онзи вдигна почтително чашата към челото си и попита:
— Нещата там ли?
Впери поглед в челото на господаря си.
— Точно така. Казах ти за Шоджумару, нали? Синът на Канбей — този, който е като заложник в крепостта на Такенака Ханбей.
— А, говорите за въпроса със заложника.
— Пратих те при Ханбей със заповед да отрежат главата на Шоджумару и да я пратят в Итами. После обаче не последва отговор, макар че главата трябваше да е отрязана и пратена. Ти чул ли си нещо?
— Не, господарю.
Нобумори поклати глава и докато говореше, сякаш си спомни за своето миналогодишно пратеничество. Бе изпълнил заръката, но Шоджумару беше под грижите на Такенака Ханбей чак в Мино, значи най- вероятно екзекуцията не е била извършена незабавно.
— Щом такава е заповедта на господаря Нобунага, тя ще бъде изпълнена, но ще ми е нужно повече време — каза тогава Ханбей, който прие молбата като нещо обикновено и Нобумори естествено го разбра.
— Е, тогава аз ви предадох заповедта на Негово Височество — добави той и веднага се върна да доложи на Нобунага.
Навярно заради многото други задължения, Нобунага изглежда бе забравил за въпроса, но истината беше, че и Нобумори не се сещаше често за съдбата на Шоджумару. Просто реши, че Ханбей ще съобщи за екзекуцията на момчето направо на Нобунага.
— Не сте ли чул нищо повече за това от Хидейоши или Ханбей, господарю?
