Въздържанието ми да предприема нещо през последните десет дни изцяло е плод на хитрите кроежи на този проклет Канбей. Хидейоши току-що ми съобщи това. Той самият вече не иска да бъде правен от него на глупак.
— Но дали не може да повикате господаря Хидейоши да ви доложи подробно за положението и да поговорите с него за наказанието на сина на Канбей?
— Не мога във време като това да вземам решения, все едно че има мир. И няма да викам Хидейоши тук да слушам мнението му. Ще му поискам да обясни как е докарал това бедствие. Побързай да занесеш съобщението, Нобумори.
— Да, господарю. Ще предам това на Ханбей, както пожелахте.
Настроението на Нобунага постепенно ставаше все по-мрачно. Той се обърна към писаря и попита:
— Написа ли призовката ми за Хидейоши?
— Ще пожелаете ли да я прочетете, господарю?
Показаха писмото на Нобунага и после веднага го предадоха на главния вестоносец, комуто наредиха да го отнесе в Харима.
Преди обаче този да е успял да тръгне, един от служител обяви:
— Току-що пристигна господарят Хидейоши.
— Какво? Хидейоши ли?
Изражението на Нобунага не се промени, но гневът му сякаш за миг се поразсея.
Скоро се чу гласа на Хидейоши, който кънтеше както винаги весело. Веднага щом достигна до ушите му, Нобунага трябваше да положи усилие да задържи ядосаното си изражение. Гневът се стопи в гърдите му също като лед под лъчите на слънцето и той не можеше да стори нищо.
С непринуден поздрав към присъстващите военачалници Хидейоши влезе в шатрата. Мина между тях и почтително коленичи пред Нобунага, после вдигна поглед към господаря си.
Нобунага не каза нищо. С труд се опитваше да изглежда сърдит. Не бяха много пълководците, които пред на мълчанието на Нобунага ще сторят друго, освен да се проснат уплашени по очи.
Всъщност даже и в семейството на Нобунага нямаше дори един, който да устои на такова държание. Ако ядосаният поглед на Нобунага паднеше върху стари пълководци като Кацуие или Нобумори, те пребледняваха като платно. Калени мъже като Нива и Такигава се объркваха и замънкваха оправдания. При цялата си мъдрост, Акечи Мицухиде не знаеше начин да се справи с това мълчание и в такива случаи дори цялата привързаност на Нобунага никак не можеше да помогне на Ранмару. Държанието на Хидейоши обаче беше съвсем различно. Когато господарят се ядосаше и започнеше да му се мръщи и да го гледа сърдито, той не показваше въобще никакъв отзив. Не че не гледаше сериозно на своя господар. Напротив, за него повече, отколкото за повечето хора, Нобунага бе източник на страхопочитание. Общо взето, винаги вдигаше спокойно поглед и се въздържаше да говори за друго, освен за съвсем обикновени неща.
„Негово Височество отново е малко ядосан“, мислеше си сега Хидейоши. Това самообладание бе част от особеностите на характера му и със сигурност никой не можеше да му подражава. Ако Кацуие или Мицухиде се опитаха да се държат по същия начин, щеше да е все едно да наливат масло в огъня и Нобунага би избухнал в пристъп на ярост. Сега обаче, изглежда, той губеше играта на търпение. Накрая проговори.
— Защо си дошъл, Хидейоши?
— Дойдох да приема недоволството ви — отвърна този с дълбока почит.
„Винаги има добър отговор“, помисли си Нобунага. Ставаше все по-трудно да запази гнева си. Ще се наложи да говори обмислено, все едно че е предъвквал думите и сега ги процежда между зъбите си.
— Какво ще рече това — дошъл си заради недоволството ми? Нима си мислил, че това ще приключи с едно извинение? Допуснал си голяма грешка, която се отрази не само на мене, а и на цялата войска.
— Прочетохте ли вече писмото, което ви пратих?
— Да!
— Пратеничеството на Канбей очевидно се провали. В тази връзка…
— Това оправдание ли е?
— Не, но вместо извинение препуснах през вражеските редици, за да ви предложа един план, който може да превърне това нещастие в добра възможност. Бих искал да ви помоля да наредите на всички да излязат или да се преместим другаде. След това, ако ми се полага някакво наказание за провинението, с радост ще го приема.
Нобунага помисли за миг и после в отговор на молбата му заповяда на всички да излязат. Останалите военачалници бяха като поразени от дързостта на Хидейоши, но като се заоглеждаха един другиго, нямаше какво да направят, освен да се оттеглят. Някои го обвиниха в безочие, дори след като бе изправен пред собственото си провинение. Други зацъкаха с език и го обявиха за нахален. Хидейоши имаше вид, сякаш не им обръща внимание и изчака, докато в шатрата останаха само двамата с Нобунага. Щом всички излязоха, изразът на господаря се посмекчи.
— И така, що за предложение имаш, за да си препускал чак от Харима дотук?
— Знам начин да нападнем Итами. В този момент единственото, което ни остава, е да нанесем решителен удар на Араки Мурашиге.
— Това си беше вярно от самото начало. Не че Итами е толкова важна, но ако Хонганджи и Мурашиге съгласуват действията си с Мори, може да ни причинят значителна вреда.
— Не чак такава, мисля. Ако ударим прекалено бързо, нашите части може значително да пострадат и ако дори един от съюзниците ни не бъде на мястото си, стената, която с такава грижа издигахте, може отведнъж да се сгромоляса.
— И ти какво би направил?
— Нямах собствен план, но Такенака Ханбей, който възстановява здравето си в столицата, успя вярно да оцени сегашното положение.
И Хидейоши изложи пред Нобунага плана, точно както му бе предаден от Ханбей. В същината си този замисъл целеше техните части да претърпят възможно най-малките загуби. Като употребят за това колкото време е нужно, трябваше първо да направят всички усилия за откъсване на Мурашиге от неговите съюзници и за подрязване на крилата му.
Нобунага прие предложението без ни най-малко колебание. То повече или по-малко съответстваше на неговите собствени намерения. Решиха да го приведат в действие и той напълно забрави за наказанието на Хидейоши. Имаше да го пита още за много неща относно по-нататъшните ходове.
— След като се справихме с най-спешното, може би ще трябва днес да тръгна за Харима — каза Хидейоши, като погледна към вечерното небе.
Нобунага обаче го предупреди, че пътищата са така опасни, че тази вечер ще трябва да се прибере с кораб. И след като това не може да стане веднага и има значи достатъчно време, неговият господар няма да го остави да си тръгне, без да са изпили по нещо.
Както бе седнал, Хидейоши се поизправи малко и попита:
— Ще ме пуснете да си вървя, без да ме накажете ли?
Нобунага се усмихна пресилено.
— Е, ами какво да направя? — пошегува се той.
— Когато ми прощавате, но все пак не казвате нищо, сакето, което получавам от вас, някак ми присяда в гърлото.
За първи път Нобунага избухна във весел смях.
— Хубаво, хубаво.
— В такъв случай — каза Хидейоши, сякаш бе чакал удобния момент, — Канбей също не е виновен в нищо, нали? А пратеникът със заповедта да бъде отрязана главата на сина му вече, допускам, е тръгнал.
— Не, ти не може да знаеш, какво си е бил наумил Канбей. Как може да твърдиш, че е невинен? Няма да оттегля заповедта си да пратят главата на сина му в крепостта Итами. Това е въпрос на покорство и няма полза да се месиш тук.
Така Нобунага решително запуши устата на своя служител.
Тази нощ Хидейоши се върна в Харима, но при завръщането си тайно прати един вестоносец да занесе писмо на Ханбей в столицата. Какво съдържаше писмото, ще се разбере по-късно, обаче по същество ставаше дума за личната му болка от съдбата на сина на неговия приятел и съветник, Курода Канбей.
