Успокояваше ме с красиви думи, но кой знае какво е доложил, когато се е върнал при Нобунага. Ако отворя крепостта си и се върна при господаря, за да коленича пред него, накрая той само ще нареди на хората си да ме сграбчат за врата и да ме обезглавят. Никой от служителите ми няма намерение да се върне назад. Сега те са в положение, когато смятат че най-добре ще е да се бият докрай, тъй че това мнение не е само мое. Щом се върнете в Харима, кажете, моля, на Хидейоши да не мисли лошо за мен.
Изглежда, Канбей нямаше да успее лесно да убеди Мурашиге. След още няколко чашки саке той извади писмото на Одера Масамото и му го подаде.
Канбей вече бе прегледал най-важното от съдържанието. То бе просто, но откровено укоряваше Мурашиге за постъпката му. Мурашиге се приближи до лампата и го отвори, но веднага щом привърши с четенето, се извини и излезе от стаята.
Веднага след това вътре нахълта множество от войници. Заобиколиха Канбей и около него се образува стена от доспехи и копия.
— Станете! — извика някой.
Канбей остави чашата си и огледа възбудените лица наоколо си.
— И ако стана? — попита той.
— Заповедта на господаря Мурашиге е да ви придружим до затвора на крепостта — отвърна един от войниците.
— Затвор ли? — слиса се той и му се прииска да се изсмее високо.
В същия миг си помисли, че за него всичко е свършено и разбра колко смешен трябва да изглежда с това, че е попаднал в клопката на Мурашиге.
Изправи се с усмивка на лицето.
— Да вървим тогава. Щом господаря Мурашиге проявява така гостоприемството си, няма какво да направя, освен кротко да ви последвам.
Войните придружиха Канбей по главния коридор. Шумното дрънчене на доспехите им се сливаше с шума от стъпките. Заслизаха по многобройни тъмни коридори и стълбища. Караха Канбей да минава през места, които бяха така тъмни, все едно са му вързали очите и той се чудеше дали всеки миг може да бъде убит. Донякъде бе подготвен за такова събитие, но то изглежда не предстоеше. Във всеки случай, лишените от светлина места, през които преминаваше, по всяка вероятност бяха сложни тунели, които се кръстосват из вътрешността на укреплението. След малко една тежка врата се плъзна с дрънчене настрани.
— Влез! — наредиха му и след като направи около десет крачки напред, той се намери посред някаква килия. Вратата с трясък се затвори зад него. Този път Канбей наистина се изсмя шумно в тъмнината. После се извърна към стената и заговори с укор към себе си, почти все едно че рецитираше стихотворение.
— Самият аз се улових в клопката на Мурашиге. Е… днешните представи за чест със сигурност са доста странни, а?
Предположи, че е под някакъв оръжеен склад. Доколкото можеше да отгатне опипом с петите на нозете си, подът бе направен от дебели, чепати дъски. Канбей спокойно обиколи помещението, като следваше четирите му стени. Успя да установи, че на площ е около тридесет квадратни метра.
„Но не, по мое мнение Мурашиге е този, когото трябва да съжаляват. Какво си мисли, че ще постигне, като ме хвърля в този затвор?“
Седна с кръстосани нозе на мястото, което очевидно бе средата на килията. Подът бе студен, но изглежда в стаята нямаше нищо за сядане.
Изведнъж се досети, че не са го накарали да предаде късата си сабя и си помисли: „Ето нещо, за което трябва да съм благодарен. Щом имам поне само това оръжие… по всяко време бих могъл…“
Мълчаливо си каза, че дори и седалището му да се вцепени, духът му ще остане подвижен. Изглежда дзен-съзерцанието, което така упорито бе упражнявал на младини, сега щеше да му е от полза. Докато времето минаваше, му хрумваха все такива мисли. „Радвам се, че дойдох, бе следващата. Ако беше дошъл самият Хидейоши, наместо това малко нещастие щеше да има голямо. Благодарен съм, че стана така.“
Скоро по лицето му просветна тънка ивица светлина. Канбей спокойно погледна натам, откъдето тя идваше. Бяха отворили някакъв прозорец. От другата страна на решетката се появи лице на мъж. Беше Араки Мурашиге.
— Студено ли е там, Канбей? — попита той.
Канбей погледна към него и накрая съвършено спокойно отвърна:
— Не, още съм сгрят от сакето, но към полунощ ще захладнее. Ако господарят Хидейоши научи, че Курода Канбей е умрял от студ, сигурно ще дойде преди изгрев-слънце и както е мразовито, ще изложи главата ти на портите. Ти си разумен мъж, Мурашиге. Какво мислиш да постигнеш, като ме държиш тук?
Мурашиге не знаеше какво да отговори. Съзнаваше също, че неговите собствени действия го посрамват. Накрая обаче се изсмя презрително.
— Стига с това мърморене, Канбей. Казваш, че нямам ум, но не си ли ти този, който без да мисли се хвана в клопката?
— Обидните думи няма да ти помогнат. Не можеш ли да говориш последователно?
Мурашиге не каза нищо и Канбей продължи:
— Склонен си да ме поучаваш, все едно си някакъв майстор или демон на военното изкуство, но аз мисля за важната политика, не за дребни номера. Никога не ми е хрумвало да заговорнича срещу някой приятел и после да изтъквам това като заслуга. Просто си мислех за теб и за грижите на господаря Хидейоши. Ето защо дойдох тук сам. Не можеш ли да разбереш? Ами приятелството на господаря Хидейоши? Ами твоята вярност?
Мурашиге не знаеше как да отвърне. За малко млъкна, но накрая събра сили за дързък отговор.
— Говориш за приятелство и нравственост, но тези думи имат тежест само в мирно време. Сега е по- друго. Страната е разделена от война и светът е в безпорядък. Ако не заговорничиш, други заговорничат против тебе; ако не нанасяш вреда, търпиш такава. Този свят е така суров, че понякога трябва да убиваш или да бъдеш убит, за толкова време, колкото ти трябва да вдигнеш клечките си за хранене. Вчерашният съюзник е днешен враг, а ако някой ти е враг, бил и твой приятел, няма какво друго да сториш, освен да го хвърлиш в затвор. Всичко това е тактика. Може да се каже, че от състрадание още не съм те убил.
— Разбирам. Сега схващам как гледаш на света, как мислиш по време на битка и докъде се простира нравствеността ти. Жертва си на жалка слепота за нашето време и вече не ми се иска да говоря за каквото и да е с тебе. Върви, погуби сам себе си!
— Какво? Твърдиш, че съм сляп ли?
— Точно така. Не, при все че се е стигнало дотук, някак не мога да се откажа от последния остатък приятелство, който изпитвам към тебе. Имам да те науча на още нещо.
— Какво? Да не би родът Ода да има някакви тайни военни планове?
— Не е въпрос на полза или вреда. Ти си човек, достоен за съжаление. При все че си прочут със смелостта си, не знаеш как да живееш в тази тънеща в безпорядък страна. И не само това, но нямаш и желание да спасиш света от този безпорядък. Ти не си човек, по-долу си от всеки гражданин или земеделец. Как може да наричаш себе си самурай?
— Какво!? Не съм човек ли, каза?
— Точно така. Звяр си.
— Какво?
— Продължавай! Разгневи се, колкото можеш повече. Всичко това е насочено против самия тебе. Слушай, Мурашиге. Ако хората загубят чест и вярност, светът не става нищо повече от обиталище на зверове. Бием се непрестанно и адският огън на съперничеството между хората никога не догаря. Мислиш ли само за сражения, заговори и власт, и забравиш ли нравствеността и човеколюбието, няма да бъдеш враг единствено на господаря Нобунага. Ще бъдеш враг на цялото човечество и напаст за тази земя. Що се отнася до мене, ако си такъв човек, с радост сам ще откъсна главата ти.
Канбей каза каквото мислеше и потъна в мълчание. Навън се дочуваше някакъв шум. Пред прозореца на тъмницата служителите и личните слуги на Мурашиге бяха наобиколили своя господар и всички викаха.
— Посечете го!
— Не, не може да го убием.
— Това не се търпи.
— Успокойте се!
