— Не са ми казали и дума.
— Това е доста подозрително.
— Сигурен ли си, че си говорил с Ханбей?
— Надали има нужда да ме питате. Но напоследък той е необикновено ленив — промърмори раздразнително Нобумори и после добави: — Да се отнесе към това безотговорно и още да не е предприел нищо по важната заповед на Ваше Височество, ще е престъпно неподчинение, каквото не може да бъде пренебрегнато. На връщане към бойното поле ще спра в Киото и съвсем определено ще разпитам Ханбей относно това.
— Наистина ли?
Отговорът на Нобунага не показваше голяма заинтересованост. Строгостта на нареждането, което беше дал някога и начинът, по който си припомняше въпроса сега, отразяваха две съвсем различни умонастроения. Не каза обаче на Нобумори да не се грижи за това. Това със сигурност би означавало за човека, пратен да предаде заповедта, пълна загуба на лице.
Как трябваше да приема това Нобумори? Може би си мислеше, че Нобунага смята, че не е изпълнил изцяло заръката му и затова бързо привърши с новогодишните поздравления, тръгна си от крепостта и на връщане при обсадената Итами нарочно спря в храма Нандзен.
Обърна се към свещеника, който го поздрави с добре дошъл:
— Знам, че господарят Ханбей заради болест стои в стаята си, но аз идвам по нареждане на господаря Нобунага.
Молбата му за разговор бе облечена в необикновено сурови и внушителни изрази. Монахът си тръгна, после бързо се върна обратно и го покани да го последва.
Нобумори отвърна с кимване и последва свещеника. Плъзгащите се хартиени врати на покритата със слама постройка бяха затворени, но отвътре се чуваше непрестанна кашлица, навярно причинена от това, че Ханбей е станал от постелята си, за да се срещне с госта. За миг Нобумори се помая навън. По вида на небето изглеждаше, че скоро ще падне сняг. Макар още да беше пладне, в сянката на планините около храма цареше мраз.
— Влезте — покани го глас отвътре и един слуга плъзна вратата, която водеше към малка гостна. На пода седеше, подпряна на възглавници, изпитата фигура на стопанина.
— Добре дошли — рече за поздрав Ханбей.
Нобумори прекрачи прага и без встъпление започна:
— Миналата година ви донесох заповед на Негово Височество за екзекуцията на Курода Шоджумару и очаквах въпросът да бъде решен без отлагане. Оттогава обаче няма положителен отговор и това предизвика загриженост дори у господаря Нобунага. Какво имате да кажете по това?
— Е, добре… — започна Ханбей, като се поклони с ръце върху земята и разкри пред погледа изтънелия си като дъска гръб. — Нима без да желая съм накарал Негово Височество да се тревожи заради моята небрежност? С постепенното поправяне от болестта, правя всичко възможно да следвам желанията на Негово Височество.
— Какво!? Какво казвате?
Нобумори губеше самообладание. Или по-точно казано, ако се съди по цвета на лицето му, бе така разгневен от отговора на Ханбей, че не успяваше да потисне своята ярост или да отдели езика си от небцето. Ханбей изпусна една въздишка и хладно се загледа в смутения си гост.
— Е, тогава… няма ли нещо, което?…
При все излизащия с труд от устата му глас, възбуденият поглед на Нобумори остана преплетен със спокойния поглед на неговия домакин. Той се разкашля непреодолимо и после попита:
— Не сте ли пратил главата му на Канбей в крепостта Итами?
— Точна така, както казвате, е.
— Както казвам ли? Това е доста необичаен отговор. Преднамерено ли не сте се подчинили на заповедта на Негово Височество?
— Не говорете безсмислици.
— Щом е така, защо още не сте погубили момчето?
— То беше строго поверено на моето попечителство. Помислих, че мога да го сторя по всяко време, без много да бързам.
— Такава снизходителност е прекомерна. Подобно бавене, знаете, си има граница. Не си спомням никога да съм имал с някое поръчение подобен неуспех.
— Изобщо не носите вина за начина, по който сте изпълнили заповедта си. Съвършено ясно е, че заради това, което мисля по този въпрос, аз преднамерено отложих нещата.
— Преднамерено ли?
— Макар да знаех, че това е сериозна заръка, тази болест дотолкова запълни времето ми…
— Нямаше ли да е достатъчно да пратите вестоносец с една бележка?
— Не, може момчето да е заложник от друг род, но то ни е било поверено не за една година. Хората около такова хубаво дете естествено се привързват към него и няма да им бъде лесно да го убият. Загрижен съм, че ако се случи най-лошото и някой неблагоразумен служител прати за оглед на Негово Височество нечия друга глава, няма да има с какво да се оправдая пред господаря Нобунага. Ето защо мисля, че сам трябва да отида да го обезглавя. Навярно състоянието ми не след дълго ще се подобри.
Докато говореше, Ханбей почна неудържимо да кашля. Сложи хартиена кърпичка пред устата си, но изглежда, нямаше да е в състояние да спре.
Един застанал наблизо прислужник се приближи и се зае да разтрива гърба на господаря си. Нобумори не можеше да стори друго, освен да замълчи и да изчака, докато Ханбей се успокои. Но просто да седи пред човек, който се опитва да овладее буйния си пристъп на кашлица и чието болно тяло разтриваха, започна да става само по себе си болезнено за него.
— Защо не си починете в стаята си?
За пръв път Нобумори промълви нещо в знак на съчувствие, но видът на лицето му въобще не издаваше същото.
— Във всеки случай през следващите няколко дни трябва да се предприемат някакви действия в отговор на думите на Негово Височество. Удивен съм от вашата небрежност, но след всичко, което казах тук, няма какво повече да сторя. Ще пратя в Адзучи писмо, в което ще изложа положението точно такова, каквото е. Без значение колко болен може да сте, всякакво по-нататъшно забавяне само ще предизвика гнева на Негово Височество. Неприятно е, че с положителност ще трябва да го осведомя за това!
Без да обръща внимание на болезнената фигура на Ханбей, все още раздиран от кашлицата си, Нобумори каза това, което имаше, заяви, че си тръгва и излезе. Щом стигна до терасата, се размина с една жена, хванала поднос, от където се носеше тежката миризма на някаква лечебна отвара.
Жената бързо остави подноса и се поклони на госта си. Нобумори я огледа продължително — от белите длани, допрени до дървения под на терасата, до тила й — и накрая каза:
— Изглежда съм ви срещал преди. Ах, да, вярно. Когато бях поканен при господаря Хидейоши в Нагахама. Спомням си, че вие тогава му прислужвахте на масата.
— Да. Сега съм освободена, за да се грижа за брат си.
— Е, тогава сте по-малката сестра на Ханбей, така ли?
— Да, името ми е Ою.
— Вие сте Ою, значи — промърмори той нелюбезно. — Хубава сте.
И като си бъбреше нещо, слезе по каменния праг.
Ою го изпрати с едно кимване. Още чуваше кашлянето на брат си и изглежда това, че лекарството изстива, я занимаваше повече от настроението на госта. Тъкмо когато смяташе обаче, че вече си е тръгнал, Нобумори се обърна отново и каза:
— Имате ли напоследък някакви вести от господаря Хидейоши в Харима?
— Не.
— Вашият брат преднамерено е пренебрегнал заповедите на господаря Нобунага, но сигурен съм, това не би могло да бъде следствие от указания на Хидейоши, нали? Боя се, че господарят може да има някои съмнения относно това. Ако Хидейоши си навлече гнева на господаря Нобунага, може за него да последват големи неприятности. Ще повторя — мисля, добре ще е синът на Курода Канбей да бъде незабавно
