Мицухиде водеше третата част от войската. Сега бяха спрели в Хорикава и наоколо му стояха хора от рода. Бяха му поставили походно столче, но той нито за миг не седна. Цялото негово същество сега бе съсредоточено в гласовете и крясъците, които идват от мъглата. Постоянно гледаше към небето в посока Ниджо. Понякога в очите му проблясваше червено отражение от утринните облаци, но все още нагоре не се вдигаха нито пламъци, нито дим.
Нобунага се събуди стреснат, без да има всъщност от какво. Поспал добре през нощта, сега и без това за него бе време да става. Още от младини ставаше рано, колкото и късно да си е легнал. Събуди се или по-скоро, преди да се е разсънил напълно, още с глава върху възглавницата, изпита нещо особено. Преходът от сън към будуване трая само секунда, но за това късо време през главата му със светкавична скорост минаха безброй мисли.
Припомни си всякакви преживявания от младини досега, сети се за разни неща от сегашния си живот, набеляза цели за бъдещето. Така му се случваше винаги в този миг между съня и будуването.
Това бе може би по-скоро вродена способност, отколкото навик. Още като дете сънуваше изключително често. Но тръните на живота, особено като се вземе предвид как бе отраснал, не можеха да му позволят да живее само в света на сънищата. Действителността трупаше препятствия едно подир друго, но го накара да познае и радостта от тяхното преодоляване.
И през това време на изпитания, победи и нови изпитания той най-сетне разбра, че не е удовлетворен от трудностите, които стоят пред него. Най-голямото удоволствие в живота, откри Нобунага, се състои в това сам да откриваш пречките, да ги посрещаш и после да ги изпровождаш с обърнат назад поглед. Убеждението се заздрави от опита му и му създаде умонагласа, съвсем различна от тази на обикновения човек. След Адзучи вече нищо не му се струваше невъзможно — самото понятие му стана непознато. Това се получи, тъй като досегашните му постижения не бяха добити по пътя на обичайния здрав разум. По-скоро бе успявал да направи невъзможното възможно.
И тази сутрин, на границата между света на сънищата и този на тленното тяло, докато нощното опиянение навярно още се задържаше в жилите му, в мозъка на Нобунага се изписаха необикновени картини — върволици от големи кораби, отправили се на юг, към брега на Корея и дори към великата държава на Мин. Самият той, заедно със Сотан и Сошицу, стоеше изправен на носа на единия от тях. Искаше да го придружи и още един човек — Хидейоши. Усещаше, че не е далеч денят, когато това ще може да стане действителност.
Смяташе, че дребно постижение като покоряването на западните области и Кюшу не е достатъчно, за да запълни остатъка от живота му.
„Съмна се“, каза си той наум, стана и излезе от спалнята.
Тежката кедрова врата, която водеше към коридора, бе изработена така изкусно, че когато се отвори или затвори, сама да издава особен звук, който да привлича вниманието. Щом чуха шума от стаята си встрани, оръженосците скочиха стреснати на крака. Широките стълбове и дъски на терасата отразяваха светлината от хартиените фенери и лъскаха като намазани с растително масло.
Разбраха, че господарят им се е събудил и се забързаха към банята до кухненските помещения. По пътя чуха шум откъм северния коридор. Приличаше на звук от бързо отваряне на кепенци.
Помислиха, че може да е Нобунага, спряха се и впериха очи в посока на задънения коридор. Но там нямаше никой друг освен някаква жена, облечена в леко кимоно на едри шарки и дълъг елек, изрисуван с борови дървета и черешови цветове. Дългата й черна коса се влачеше след нея.
При отварянето на кепенците в прозореца се показа утринно небе с цвят на незабравки, почти сякаш изрязано от цветна хартия. Вятърът отвън разроши косата на жената и довя чак до мястото, където стояха оръженосците, мирис на алоево дърво.
— Хей, насам.
Чуха шум от течаща вода и се завтекоха към кухнята. Храмовите свещеници още не бяха излезли от стаите си и прозорците и голямата главна порта стояха заключени. В широката кухня с пръстен под и на издигнатата дървена платформа още цареше нощен мрак, примесен с бръмченето на комарите, но вече се долавяше и първия повей на лятното утро.
Нобунага особено не обичаше това време на деня. Преди оръженосците да са разбрали, че е излязъл от спалнята и да се затичат навън, вече бе изплакнал устата и измил ръцете си. Отиде до голямата делва, в която се стичаше вода от една бамбукова тръба, взе едно малко ведро и го потопи в покритото с лак корито. Изми бързешком лице, като пръскаше вода навсякъде наоколо, досущ като къпещ се врабец.
— Ще си намокрите ръкава, господарю.
— Нека да ви сменя водата.
Оръженосците бяха направо уплашени. Един дръпна леко изотзад белия ръкав на Нобунага, друг посегна да загребе нова вода. Трети пък коленичи в нозете на господаря си и му подаде кърпа. В същото време мъжете от стражата излязоха от своята стая и се заеха да отварят тежките врати към вътрешния двор. В същия миг обаче доловиха необичаен шум, който идваше откъм външния главен храм. Последваха тежки стъпки от много нозе, които приближаваха тичешком към тях.
С все още мокра коса, Нобунага се извърна назад и нетърпеливо възкликна:
— Иди да видиш какво е това, Бомару.
После продължи да бърше лицето си в плата.
— Навярно стражите във външния храм са се сбили или нещо подобно — обади се един от оръженосците.
Нобунага не обърна внимание на думите му. За миг неговите очи заприличаха на водна бездна и проблеснаха, сякаш търси нещо не в света навън, а у самия себе си.
Но това продължи само миг. Безпорядък настъпи не единствено пред главния храм. Тук, в помещенията за гости и по всичките десетина постройки на манастира, нещо се тресеше, сякаш цялата земна кора е разлюшкана от грамадно земетресение. Суматохата и неописуемият шум бяха ужасяващи.
Колкото и силен да е, всеки един човек би усетил в такъв миг объркване. Кръвта се отдръпна от лицето дори Нобунага. Всичките му оръженосци също пребледняха. Вцепенението им продължи обаче навярно не повече от две вдишвания. Едва усетили объркването, и по коридора към тях се затича с бясна скорост някакъв мъж.
— Господарю! Господарю! — извика той.
— Господин Ранмару! Господин Ранмару! Насам! — закрещяха в един глас оръженосците.
Самият Нобунага излезе напред и извика на мъжа:
— Ранмару! Къде отиваш?
— О, тук ли сте, господарю? — отвърна младежът и почти се строполи на земята в опита си да коленичи.
От пръв поглед, дори само по настръхналата му кожа, Нобунага можа да усети, че не става дума просто за някакво самурайско сбиване или кавга между конярите.
— Какво е станало, Ранмару? За какво е този шум? — попита той бързо.
Отговорът дойде също незабавно:
— Акечи са извършили нещо чудовищно. Навън има метежници, които размахват знамена с техния знак.
— Какво?! Акечи ли?
Нобунага бе поразен. Изненадата му ясно сочеше, че никога не е очаквал, не е помислял дори, това да може да се случи. Но внезапният удар и напрежението от станалото не стигнаха до устата му. Заговори с неизменното си спокойствие. Думите му приличаха почти на шега:
— Акечи… неизбежно беше.
Обърна се бързо настрани и се спусна обратно към стаята си. Ранмару понечи да го последва, но след пет-шест крачки се обърна и смъмри разтрепераните оръженосци:
— Всички се хващайте бързо за работа. Вече наредих на Бомару да каже да затворят прозорците и вратите. Запречете входовете и не давайте на врага дори да се приближи до Негово Височество.
Преди да е изрекъл това до край, върху кухненската врата и прозорците близо до нея се засипа дъжд от куршуми и стрели. Безброй остриета пробиха дървото и блясъкът на желязото извести началото на битката на стоящите вътре хора.
