— Аз съм.
— Постигна ли вече нещо?
— Не, не още.
Двамата търсеха Нобунага — или по-точно се състезаваха кой от тях ще го намери. Скоро се разделиха, за да си проправят поотделно път през дима.
Изглежда огънят се бе разпространил под покрива и вътрешността на храма застрашително попукваше. Дори кожата и металът на войнишките доспехи се нагорещиха. За миг всичко се опразни — даже мнозина от воините на Акечи изтичаха навън, за да избягат от пълзящите пламъци и в храма останаха единствено трупове и най-упоритите, които продължаваха да търсят.
Някои от тези се давеха от дима, други бяха покрити с пепел. Вратите и плъзгащите се прегради бяха изритани в голямата зала и сега навсякъде, подобни на огнен облак, се носеха парчета горящ златен брокат и подпалено дърво. Вътре в малките стаи и в ъглите обаче бе тъмно и предметите се различаваха смътно. Пълните с гъст дим коридори изобщо не можеха да бъдат отличени един от друг.
Ранмару се облегна тежко на кедровата врата към стаята, която пазеше и после тихо се изправи отново. В ръка държеше окървавено копие. Огледа се надясно, после наляво. Чу стъпки и приготви оръжието си.
Целият се превърна в слух. Облечената в бяло фигура, която влезе преди малко в стаята, бе тази на Предводителя на дясната страна, Ода Нобунага. Той се би до самия край, докато видя, че храмът потъва в пламъци и хората му до един са паднали и убити. Би се рамо до рамо с обикновените войници, все едно че сам е един от тях. Въпреки това взе решението да си направи сепуку не просто понеже държеше на името си и не смяташе, че някое нищожество заслужава да се сдобие с главата му. Смъртта на човека е предопределена и Нобунага дори не съжаляваше за това, че неговият живот свършва. Съжаляваше само за голямото дело на този живот.
Храмът Мьокаку е съвсем наблизо. Също в съседство е домът на столичния управител. В града има разположени и още самураи. Ако по някаква случайност успее да влезе във връзка с хората навън, той може да си осигури път за бягство. От друга страна, този заговор, тази измяна е дело на тиквоглавеца Мицухиде. А на него е присъщо, ако вземе подобно решение, да го изпълнява така, че дори и вода да не може да премине. Време е значи Нобунага да се реши.
Така тези две мисли се бореха в ума му.
Погледна към труповете на своите служители, загинали заедно в битката и разбра, че последният му миг е вече близо. Напусна сражението и се оттегли в стаята, чиято врата сега пазеше отвън Ранмару. Думите му бяха:
— Ако чуеш отвътре гласа ми, значи вече се самоубивам. Постави тялото ми под някакъв параван и го подпали. Дотогава не пускай врага да стигне дотук.
Докато казваше това, Нобунага гледаше Ранмару право в очите.
Дървената врата бе здраво залостена. За миг господарят впери поглед във все още непокътнатите позлатени рисунки на стените. Отнякъде проникна тънка струйка дим, но изглежда имаше време, докато пламъците стигнат и дотук.
„Вече напускам този свят. Няма нужда да бързам.“ Струваше му се, че някой друг му казва това. Веднага щом влезе в стаята, усети, още преди горещината, която го обгражда от четирите страни, пареща жажда. Почти се строполи в средата на помещението, но после промени решението си и намери сили да се премести на една леко издигната площадка в долния край. В крайна сметка местата долу по начало бяха предназначени за неговите служители. Представи си как струйка вода се стича в гърлото му. За миг се опита да съсредоточи цялото си същество точно под пъпа. Застана в тържествена поза, с прегънати под тялото колена, изпъна гръб и си оправи дрехите. Опита се да се държи така, сякаш служителите му са застанали пред него, както това се случваше преди.
Мина малко време, докато тежкото му дишане се успокои.
„Това ли значи да умреш?“
Чувстваше се толкова спокоен, че сам не можеше да повярва в този миг. Дори усещаше някакво желание да се разсмее.
„Ето, дойде и моят ред.“
Даже когато пред погледа му изникна лъскавата плешива глава на Мицухиде, не изпита никаква ярост. Служителят му също е човек и е направил това от раздразнение и гняв. Самият той, Нобунага, не трябваше да постъпва така необмислено и сега, след като всичко това вече бе станало, съжаляваше, че недоволството на неговия служител не е довело до нищо, освен глупаво насилие. „Ах, дали няма да ме последваш след няколко дни, Мицухиде?“, попита той мълчаливо.
В лявата си ръка стискаше ножницата на своята къса сабя. Дясната освободи острието.
„Няма нужда от бързане.“
Съветваше сам себе си. Пламъците вече проникваха в стаята. Затвори очи. В този миг, сякаш е яхнал препускащ кон, през ума му премина всичко, което можеше да си спомни за своя живот от най-ранно детство до сегашния ден. Когато отвори очи, златният прах и рисунките по четирите стени светеха в яркочервено. Изписаните по тавана божури сякаш се множаха от пламъците. Смъртта му наистина не трая по-дълго от един дъх. В този последен миг, някакъв необикновен глас вътре в него като че каза сбогом на всички спомени от предишния му живот.
— Не съжалявам! — каза високо Нобунага.
Ранмару чу вика и се завтече вътре. Господарят му, облечен в бяло копринено кимоно, вече лежеше по лице на пода. Под него течеше прясна кръв. Младежът издърпа вратите от ниската ракла и ги постави върху трупа, сякаш му прави ковчег. Затвори тихо вратата зад себе си и застана встрани от издигнатото място. Стисна късата сабя, с която и той също можеше да си направи сепуку. Вместо това обаче неговите блеснали очи останаха вперени в тялото на Нобунага, докато цялата стая не бе погълната от пламъците.
През първите три дни на шестия месец небето над Киото беше чисто и слънцето ярко светеше. В планинските западни области обаче времето се менеше от ясно до облачно. До края на петия месец тук продължаваха проливните дъждове. После, за два-три дни в началото на шестия, силен югозападен вятър издуха разкъсаните облаци на север и после ги върна обратно. Така небето продължи да се променя между чисто и заоблачено.
Повечето хора бяха уморени от дъжда и плесента и се надянаха дъждовният сезон да свърши рано, но войската на Хидейоши, заета с дългата обсада на крепостта Такамацу, се молеше на осемте Царя на драконите да пратят още и още дъжд, тъй като това бе главното им оръжие на бойното поле. Самотната крепост все така стоеше напълно откъсната посред блатистото езеро. Тук-там, като последни остатъци от коса по главата на някой оплешивяващ, стърчаха дърветата на няколкото потопени под водата горички.
В града под крепостта, над водата оставаха само покривите на простите жилища; селските къщи в по- ниските места вече се бяха изгубили. Мътното течение носеше безброй парчета гнило дърво и те плуваха покрай бреговете на езерото.
На пръв поглед вълните по нечистата жълтеникава вода изглеждаха неподвижни, но войниците, които я наблюдаваха от края на брега, забелязваха как тя лакът по лакът настъпва за сметка на сушата.
— Днес някои тук изглежда не ги е грижа за нищо! Я погледнете. Та те са също така безгрижни като вас.
Хидейоши се бе качил на седлото и говореше на оръженосците зад гърба си.
— Къде?
Всички с любопитство погледнаха натам, накъдето сочеше господарят им. И наистина върху плаващите дървета се виждаше ято снежнобели чапли. Оръженосците, още момчета, свиха рамене и се засмяха. Заслушан в детските им приказки, Хидейоши шибна леко коня си и се върна в лагера.
Това стана на вечерта от третия ден на шестия месец. Нямаше начин Хидейоши да знае какво се е случило в Киото.
Той рядко пропускаше обичайните си обиколки на лагера, при които го придружаваше свита от петдесет-сто служители. Понякога към тях се присъединяваха и оръженосци. Носеха голям чадър с дълга дръжка и размахваха наоколо ярко оцветеното пълководческо знаме. Войниците, свидетели на това
