царствено „шествие“, вдигаха очи нагоре и си мислеха: „Минава нашият повелител.“ Когато се случеше да не го видят, добиваха усещане за някаква липса.
Докато минаваше, Хидейоши оглеждаше от седлото войниците от двете си страни — потни и покрити с кал, най-голяма радост за тях бе храната, която обикновен човек едва можеше да сложи в устата си; въпреки това усмивката не слизаше от техните лица и те надали познаваха думата „отегчение“.
Мъчно му беше за дните, когато самият той бе част от тези млади хора. Началството на този поход му беше поверено преди цели пет години. Сраженията и ожесточените сблъсъци при крепостите Кодзуки, Мики и много други бяха за него неописуемо изтощителни. А освен трудностите на самата битка, неведнъж го бяха спохождали и вътрешни съмнения.
Трудно бе да се угоди на Нобунага и никак не беше лесно от разстояние да му служиш и да изпълняваш желанията му. Освен това, разбира се, пълководците около Хидейоши не бяха особено радостни от неговото издигане. Въпреки това той бе доволен и сутрин, когато се молеше на богинята на слънцето, чистосърдечно й благодареше за всички изпитания, през които е преминал за тези пет години.
Никой не би дирил сам такива несгоди. А Хидейоши смяташе, че каквито и да са действителните намерения на небето спрямо него, досега то му е изпращало единствено трудност след трудност. Имаше дни, когато се чувстваше благодарен за недоимъка и превратностите от време на младостта си, понеже те му бяха дали волята да се пребори със собствената си телесна слабост.
Сега всичко подготвено за превземане на крепостта Такамацу вече бе приведено в действие и Хидейоши чакаше единствено пристигането на Нобунага от изток. На връх Хидзаши тридесетте хиляди войници на рода Мори под началството на Кикава и Кобаякава чакаха да се притекат на помощ на откъснатата от света крепост. Когато времето бе ясно, врагът лесно можеше да види чадъра и пълководческото знаме на Хидейоши.
Тази вечер, тъкмо докато се връщаше в жилището си, по пътя за Окаяма го настигна пратеник. Стражите незабавно го наобиколиха. Пътят водеше за стана на Хидейоши на връх Ишии, но по него, след като се прекоси Хибата, можеше да се стигне и до лагера на Кобаякава Такакаге на връх Хидзаши. Естествено, местността бе най-строго охранявана.
Вестоносецът бе пришпорвал коня си през цялото време от два дни насам, без да се спира за храна или дори за да пие. Преди стражите да са го довели в лагера, той вече беше загубил свяст.
Бе Часът на глигана. Хидейоши още не си беше легнал. Щом Хикоемон се върна, тримата заедно с Хидейоши и Хори Кютаро отидоха до постройката, която служеше за жилище на предвождащия похода. Там дълго седяха заедно.
Разговорът им бе дотолкова поверителен, че дори оръженосците се бяха оттеглили. Позволиха да остане само на поета Юко. Той седеше до плъзгащата се врата от хартия и отпиваше от чая си.
Внезапно се чуха стъпки, бързо идващи в посока към сградата. Беше дадена строга заповед да не позволяват на никой да се приближава, така че щом непознатият стигна до кедровата врата, застаналите там на стража оръженосци го посрещнаха с остри бележки.
Всички изглеждаха извънредно възбудени, а този, с когото говореха, явно бе настоятелен и разгорещен.
— Какво става, Юко? — попита Хидейоши.
— Не мога да разбера. Изглежда някой от оръженосците говори с едни от мъжете на пост.
— Погледнете.
— С удоволствие.
Юко остави чаените принадлежности на местата им, стана и излезе.
Щом погледна навън, установи, че не стражата, както очакваше, а Асано Нагамаса е влязъл в спор с оръженосците.
Младежите обаче бяха получили заповед да не допускат никого и не искаха да съобщят на своя господар за пристигането на новодошлия. Няма значение кой е — дали Асано или някой друг. На това мъжът отговори, че ако не обявят за идването му, сам ще си проправи път, за да го стори. Оръженосците го предизвикаха да опита. Макар и още младежи, те бяха натоварени с бойна задача и се готвеха да покажат, че не стоят на местата си само за украса.
Юко първо успокои разгорещените стражи, после се обърна с въпроса:
— Какво е станало, господарю Асано?
Асано му показа калъфа за писма, който държеше ръката си и добави, че току-що от Киото е пристигнал пратеник. Знае, че сега разговорът е строго поверителен, но преки това вестта е важна и той иска само за малко да говори с господаря си.
— Почакайте за миг, моля ви — каза Юко и се върна бързо вътре.
После покани Асано да влезе.
Служителят прекрачи прага и хвърли бърз поглед към стаята встрани. Оръженосците там мълчаха. Обърнали се бяха на другата страна и се правеха, че въобще не го забелязват.
Хидейоши мина покрай една ниска, поставена на пода лампа и се обърна към влезлия Асано.
— Простете, че ви безпокоя по време на такъв важен разговор.
— Няма нищо. Явно имаме важна вест. От кого е?
— Научих я от Хасегава Соджин, господарю.
Асано подаде калъфа с писмото. Червеният лак по кожата блестеше ярко под светлината на лампата.
— Вест от Соджин ли? — учуди се Хидейоши и взе писмото.
Хасегава Соджин беше редовен посетител на чайните церемонии на Нобунага. Не бе в особено близки отношения с Хидейоши, тъй че изглеждаше странно един учител по чайна церемония да праща в лагера му такова бързо известие. Освен това според Нагамаса приносителят бил напуснал Киото по обед на предишния ден и пристигнал току-що, в Часа на глигана.
Това означаваше, че пътуването от столицата до лагера му е отнело цял ден и половин нощ. Дори и за нарочен пратеник това е необичайна бързина. Без съмнение не е нито ял, нито пил по пътя и с яздил през нощта в пълен мрак.
— Приближете малко лампата, Хикоемон.
Хидейоши се наведе и разви писмото на Соджин. Бе късо и явно написано бързешком. Още при първите редове обаче на светлината от лампата се видя как космите по врата му настръхнаха.
Останалите присъстващи седяха на известно разстояние зад господаря си, но щом цветът на кожата му, от тила до ушите, се промени, и тримата — Кютаро, Асано и Хикоемон — не можаха да се сдържат да не се заведат напред.
— Господарю… какво се е случило? — попита Асано.
При този въпрос Хидейоши мигом дойде на себе си. Изглежда не успяваше да повярва на думите в писмото и се насили да ги прочете повторно. После сълзите му закапаха по хартията, в чието съдържание сега не можеше вече да се съмнява.
— Защо плачете така, господарю? — обади се Хикоемон.
— Никога не сме ви виждали такъв.
— Лоша вест ли е това?
И тримата си мислеха, че става дума за майката на Хидейоши, която той бе оставил в Нагахама.
През време на похода мъжете рядко говореха за домовете си, но когато станеше дума за неговия, Хидейоши винаги споменаваше майка си. Сега всички решиха, че тя трябва да е сериозно болна или вече починала.
Най-сетне Хидейоши избърса сълзи и седна малко поизправен. При това лицето му доби сурово изражение и мъката по него сякаш се смеси с остър гняв. Такова чувство не се свързва обикновено със смъртта на родител.
— Нямам сила да ви кажа за това. Елате и погледнете какво пише тук.
Подаде им писмото и извърна поглед на другата страна, за да скрие с ръка сълзите си.
Прочели писмото, тримата мъже сякаш бяха поразени от гръм. Нобунага и Нобутада са мъртви. Нима това може да е истина? Толкова необясним ли е този свят? Кютаро, — в частност, се бе срещнал с Нобунага непосредствено преди да дойде на връх Ишии. В крайна сметка бе дошъл тук по негова заповед и сега гледаше отново и отново писмото, неспособен да повярва в това, което то съдържа. Двамата с Хикоемон
