Канбей влезе накуцвайки в стаята и Хидейоши го приветства с кимване. Служителят присви пострадалия си крак и се наведе към пода. По време на плена в крепостта Итами косата му беше започнала бързо да окапва. Щом седна близо до лампата, тя заизглежда почти прозрачна и му придаде малко нелеп вид.
— Получих повикването ви, господарю. Какво важно нещо се е случило по това време на нощта? — попита той.
— Хикоемон ще ви каже.
При тези думи Хидейоши сключи ръце и главата му с лека въздишка клюмна надолу.
— Това сигурно ще ви стресне, Канбей — започна Хикоемон.
Канбей бе познат със своята смелост, но щом чу какво е станало, пребледня като платно. Не каза нищо, също допря длани и се втренчи в Хидейоши.
Кютаро се приближи до тях, без да става от пода и се обади:
— Сега не е време да размишляваме за миналото. През света духа вятърът на промяната и този вятър е добър за вас. Време е да вдигате платна за път.
Канбей се плесна по коляното.
— Добри думи! — възкликна той. — Небето и земята са вечни, но животът напредва единствено понеже нещата в този свят се променят. Погледнато с по-други очи, това събитие е един прелом.
Чутото накара Хидейоши да се усмихне доволно. Мислите му бяха точно същите. Не можеше обаче да даде открит израз на чувствата си, тъй като имаше опасност да го разберат криво. За един служител смъртта на неговия господар е трагедия и за нея трябва да бъде отмъстено.
— Канбей, Кютаро, вие много ме насърчавате с думите си. Сега може да постъпим само по един начин — заяви убедено Хидейоши. — Трябва възможно най-бързо и скрито да сключим с рода Мори мир.
Монахът Екей бе пристигнал в стана на Хидейоши като пратеник на противника, за да иска мир. Първо се срещна с Хикоемон, с когото се познаваше отдавна; след това отиде да говори с Канбей. Досега Хидейоши бе отказвал да се споразумее с Мори, независимо от това какво му предлагаха те. Когато по-рано същия ден Екей и Хикоемон отново се срещнаха, те така и не стигнаха до съгласие помежду си.
Хидейоши се обърна към Хикоемон и каза:
— Днес вие говорихте с Екей. Какво възнамеряват да направят Мори?
— Ако приемем условията им, може бързо да сключим договор.
— Това никога! — отряза Хидейоши. — Няма начин да се съглася със сегашните им искания. Какво точно предложиха те, Канбей?
— Петте области Бичу, Бинго, Мимасака, Инаба и Хоки, като в замяна ние трябва да вдигнем обсадата от Такамацу и да пощадим живота на генерал Мунехару заедно с хората му.
— Привидно това предложение е добро, но с изключение на Бинго, останалите четири области, които Мори ни предлагат, вече не са под тяхна власт. Не бихме могли да приемем сега условията им, бе да предизвикаме с това подозрение — отбеляза Хидейоши. — Ако научат какво станало в Киото обаче, Мори никога няма да се съгласят на мир с нас. Надявам се още да не знаят нищо. Небето сега ми дава отсрочка, но тя ще с къса.
— Все още е само третият ден на месеца. Ако утре помолим за официални преговори, те ще могат да започнат до два-три дни — предложи Хикоемон.
— Не, това ще отнеме много време — възрази му Хидейоши. — Трябва да действаме незабавно, без дори да чакаме да се съмне. Повикайте Екей отново тук, Хикоемон.
— Веднага ли да пратя вестоносец при него?
— Не, изчакайте малко време. Пристигането на вестоносец посред нощ ще изглежда подозрително. Ще трябва добре да обмислим какво да говорим.
Хората на Асано Яхей последваха заповедите на Хидейоши и започнаха най-строги проверки на всички, които пристигат в околността или я напускат. Към полунощ спряха някакъв слепец, който вървеше по пътя, подпирайки се на тежка бамбукова пръчка. Запитаха го къде отива.
Обкръжен от войниците, мъжът се облегна на бастуна си.
— Отивам в дома на един роднина, в село Нисаве — каза той смирено.
— Щом отивате в Нисаве, какво търсите посред нощ на този планински път? — попита началникът на поста.
— Не успях да намеря странноприемница и затова продължих да вървя — отвърна слепецът и наведе глава, сякаш за да помоли за съчувствие. — Дали бихте имали добрината да ми кажете къде ще мога да намеря село, дето да нощувам.
— Преструва се! — кресна изведнъж офицерът. — Вържете го.
Мъжът се възпротиви:
— Не се преструвам! Аз съм сляп музикант от Киото, живея там от много години и дори имам позволение да свиря по улиците. А сега възрастната ми леля в Нисаве е на смъртно легло.
Притисна дланите си една о друга в израз на молба.
— Лъжеш! Може очите ти да са затворени, но се съмнявам, че не виждаш с тях!
Офицерът рязко сграбчи бамбуковата пръчка на слепеца и я разряза на две със сабята си. От издълбаната вътрешност изпадна навито на тънко руло писмо.
Сега очите на мъжа се отвориха и блеснаха като огледала към войниците. Огледа се за най-слабото място в пръстена от хора, който го обграждаше и понечи да побегне настрани. Наоколо обаче имаше повече от двадесет мъже и дори хитрец като този не можеше да им избяга. Приковаха го към земята и така го омотаха с въжета, че трудно можеше и да се помръдне. После го преметнаха като чувал през гърба на един от конете си.
Мъжът обсипваше пленилите го с обиди и проклятия. Началникът на поста натъпка в устата му буца пръст. Шибнаха коня и забързаха към стана на Хидейоши.
Същата нощ друг пост задържа някакъв планински отшелник. За разлика от кроткия лъжлив слепец този монах се държеше направо надменно.
— Аз съм послушник в храма Шого — обяви той гръмко. — Ние, отшелниците в планината, често ходим по цели нощи, без да спираме за отдих. Вървя накъдето пожелая и не ме е грижа дали мястото е проходимо. И с каква цел ми задавате въпроса накъде съм тръгнал? Човек, който се е уподобил на носен от вятъра облак и на бързотечен поток, няма нужда от цел, към която да пътува.
Отшелникът продължи още малко в същия дух и после се опита да избяга. Един от войниците го препъна с дръжката на копието си. Мъжът падна с крясък на земята.
Щом разсъблякоха човека наполовина, войниците откриха, че той съвсем не е планински постник. Беше от монасите-воини на Хонганджи и носеше на Мори тайно известие за станалото в храма Хоно. Пратиха и него при Хидейоши.
Тази нощ пленените бяха само двама, но стига един от тях да бе преминал през охраната и изпълнил задачата си и на следващата сутрин Мори щяха да са известени за смъртта на Нобунага.
Мнимият отшелник не бе човек на Мицухиде, но преструвалият се на сляп музикант беше самурай на рода Акечи, пратен с писмо от Мицухиде до Мори Терумото. Тръгнал бе от Киото на сутринта на втория ден от месеца. Същата сутрин Мицухиде прати още един вестоносец по море, от Осака. Той обаче се забави заради някаква буря и пристигна при Мори прекалено късно.
— Мислех, че ще се срещнем сутринта — обърна се Екей към Хикоемон, след като го бе поздравил, — но тъй като в писмото ви се казваше да дойда колкото се може по-бързо, пристигнах незабавно.
— Страшно съжалявам, че съм ви изкарал от постелята — отвърна с привидно безгрижие служителят на Хидейоши. — Утре също щеше да е удобно да се видим; жалко, че някаква неяснота в писмото ми е довела до такова недоразумение.
Канбей отведе Екей до едно отдалечено място, известно сред простолюдието като Жабешкия нос. Оттам стигнаха до самотната селска къща, където се бяха срещали от по-рано.
Хикоемон седна право пред Екей и с искреност в гласа заговори:
— Замисли ли се човек, ние двамата сигурно сме обвързани с една обща карма.
Екей кимна мълчаливо. Припомниха си своята среща отпреди двадесет години в Хачисука, когато Хикоемон още бе начело на дружина ронини и носеше името Короку. Тъкмо по време на престоя си в
