неговия дом Екей за първи път чу за някакъв превъзходен млад самурай на име Киношита Токичиро, постъпил наскоро на служба при Нобунага в крепостта Кийосу. В онези дни Хидейоши все още стоеше далеч под военачалниците на своя господар, но Екей писа на Кикава Мотохару: „Властта на Нобунага ще трае още малко време. Щом той падне, следващият човек, с когото ще трябва да се съобразяваме, ще бъде Киношита Токичиро.“
Предвижданията му се оказваха изненадващо точни — още преди двадесет години той прозря способностите на Хидейоши и преди десет предсказа падането на Нобунага. Но тази нощ нямаше откъде да научи колко прав ще се окаже впоследствие.
Екей не бе от обикновените монаси. По времето, когато се обучаваше като послушник в едни храм, Мотонари, тогавашният господар на рода Мори, му нареди да постъпи на служба при него. Докато бе жив, на всички свои военни походи Мотонари бе придружаван от този, както го наричаше в знак на привързаност „монахче“.
След смъртта на Мотонари Екей напусна рода Мори и тръгна да странства по цялата империя. Когато се върна отново, го направиха игумен на манастира Анкокуджи. Освен това се превърна в доверен съветник на Терумото, новия повелител на Мори.
През цялото време на войната с Хидейоши Екей упорито настояваше за мир. Познаваше добре противника и не смяташе, че западът ще успее да издържи на неговия пристъп. Освен това се влияеше от дългото си приятелство с Хикоемон.
Двамата се бяха срещали безброй пъти по-рано, но винаги завършваха в една и съща задънена улица, която ги водеше до един въпрос — съдбата на Мунехару. Сега Хикоемон започна с думите:
— Когато преди малко говорих с Канбей, той ми каза, че господарят Хидейоши се показал много по- великодушен в сравнение с предишните очаквания. Заявил, че ако Мори направят само още една отстъпка, това със сигурност ще доведе до мир. Господарят Канбей обясни, че ако вдигнем сега обсадата и пощадим живота на господаря Мунехару, всички ще сметнат, че войската на Ода се е оказала по-слаба от противниците си. Господарят Хидейоши не би могъл да накара господаря Нобунага да приеме едно такова решение. Единственото, което искаме, е главата на Мунехару. Това трябва да разреши всичко останало.
Условията на Хикоемон не се бяха променили, но в самото му държание сега имаше нещо по- различно.
— Мога само да повторя онова, на което настояваме — отговори Екей. — Ако родът Мори отстъпи пет от десетте си области и при това животът на Мунехару не бъде пощаден, те ще са престъпили Пътя на самураите.
— При все това, съветвали ли сте се с тях отново за намеренията им, откакто се срещнахме за последен път.
— Не беше необходимо. Мори никога няма да се съгласят Мунехару да загуби живота си. От всичко те най-много ценят верността и никой, от господаря Терумото до най-нископоставения негов служител, не ще се поколебае да пожертва в замяна за живота на нашия пълководец каквото и да е, че дори и всичките западни области.
Небето започваше да просветлява; в далечината се дочу кукуригане на петел. Нощта отстъпваше пред утрото на четвъртия ден от месеца.
Екей не желаеше да се съгласи, Хикоемон не желаеше да отстъпи. Не се виждаше изход.
— Е, няма какво повече да си кажем — заключи монахът мрачно.
— Способностите ми са така ограничени, че не успях да намеря общ език с вас — извини се Хикоемон. — С ваше позволение, ще помоля господаря Канбей да заеме моето място.
— С радост ще разговарям с всекиго от вас — бе отговорът.
Хикоемон прати сина си да повика Канбей, който скоро се появи на своята носилка. Слезе от нея и седна при двамата мъже.
— Аз бях този, който настоя пред Хикоемон да ви обезпокои, за да участвате в едно последно обсъждане — започна Канбей. — Какъв е сега резултатът? Не сте ли стигнали до нещо приемливо и за двете страни? Говорихте почти половин нощ.
Откровеността на Канбей повдигна духа и на останалите. Лицето на Екей просветна под светлината на утрото.
— Опитахме се — отвърна той и се засмя.
Хикоемон се извини, че ще трябва да се подготви за идването на Нобунага и си взе довиждане.
— Господарят Нобунага ще остане тук два или три дни — обясни Канбей. — Сега е времето да се срещнем за мирни преговори, тъй като после ще ни бъде трудно.
Подходът на Канбей бе прост и непосредствен. Той прояви освен това извънредна решителност — ако Мори решат да настояват на своето, няма да им остане друг изход, освен война.
— Помогнете ли днес на рода Ода, това със сигурност ще ви осигури голямо бъдеще — завърши той.
При тази смяна на противника Екей изгуби предишното свое красноречие. Изражението на лицето му обаче изглеждаше много по-ведро, отколкото докато преговаряше с Хикоемон.
— Ако дадете твърдо обещание, че Мунехару ще си направи сепуку, аз ще попитам Негово Височество относно предаването на петте области и той, сигурен съм, също ще се съгласи на отстъпка от своя страна. Във всеки случай, не бихте ли помолили тази сутрин господарите Кикава и Кобаякава да обмислят отново въпроса? Подозирам, че това ще реши дали ни предстои война или мир.
Щом Канбей постави нещата по такъв начин, Екей се почувства принуден да действа. Станът на Кикава на връх Ивасаки бе само на един час път, а този на Кобаякава на връх Хидзаши — на малко повече от два. Не след дълго Екей пришпорваше коня си натам.
След като изпроводи монаха, Канбей влезе в храма Джихоин. Надникна в стаята на Хидейоши и го завари да спи. Маслото в лампата бе свършило и тя беше угаснала. Канбей разтърси господаря си и го събуди с думите:
— Съмва се, господарю.
— Вече? — попита Хидейоши, докато с олюляване ставаше от леглото.
Канбей незабавно му разказа за срещата си с Екей. Хидейоши се намръщи, но бързо се изправи.
При входа на банята оръженосците го чакаха с вода за сутрешното измиване.
— Веднага след закуска ще направя обиколка на лагера. Изкарайте коня ми навън и повикайте служителите да ме изчакат — нареди Хидейоши, докато бършеше лицето си.
Тръгна да язди под един голям червен чадър. Отпред носеха знамето му. Като се поклащаше леко на седлото, той мина под новопокаралите листа на черешите, посадени покрай пътя от храмовата порта до подножието на планината.
За ежедневната обиколка, която правеше на лагера, нямаше определено време, но тя никога не бе толкова рано. Днес изглежда настроението му се бе подобрило и от време на време се шегуваше със служителите си, като че нищо лошо не се е случвало. Тази сутрин по нищо не личеше новината за станалото в Киото да е стигнала дори до неговите собствени хора. След като се увери напълно в това, Хидейоши бавно се върна в жилището си.
Канбей го чакаше пред храмовата порта. По погледа му господарят разбра, че пратеничеството на Екей е завършило с неуспех. Монахът се върна от стана на Мори малко преди Хидейоши да се прибере, но отговорът, който донесе, не се различаваше от предишните:
Ако позволим Мунехару да умре, няма да спазим Пътя на самураите. Няма да се съгласим на мир, който да ни струва живота на Мунехару.
— Доведете въпреки всичко Екей тук — нареди Хидейоши.
Нямаше ни най-малко обезсърчен вид; всъщност, с всяка минута, изглежда, очакванията му ставаха все по-добри.
Покани монаха в една слънчева стая и го помоли да се чувства като у дома си. След като си припомни старите времена и разказа някоя и друга клюка от столицата, Хидейоши пристъпи към целта на разговора.
