— Е, добре — започна, — преговорите за мир изглежда не стигнаха доникъде, понеже двете страни не можем да се споразумеем за съдбата на Мунехару. Не бихте ли могли да отидете лично при генерала, да му обясните как стоят нещата и да го помолите да се примири с неизбежното? Мори никога няма да наредят на един свой верен служител да си направи сепуку, но ако вие му обясните трудното положение на рода, той с радост ще пожертва живота си. В крайна сметка неговата смърт ще спаси хората в крепостта и ще предотврати гибелта на рода Мори.
След тези думи Хидейоши рязко се изправи и излезе.
Животът на повече от пет хиляди войници и невъоръжени хора в крепостта Такамацу стоеше на карта.
Пълководците на Хидейоши докараха три големи, снаряжени с оръдия кораба и започнаха да обстрелват стените. Една от кулите беше пред срутване, а имаше и много убити и ранени от снарядите. В добавък към това дъждовният сезон продължаваше, все повече хора се разболяваха, а припасите от храна се разваляха от влагата.
Защитниците събраха врати и дъски от подовете и направиха от тях лодки, с които да нападат бойните кораби на Хидейоши. Два-три от тези малки съдове бяха потопени, но оцелелите се връщаха обратно до крепостта, за да започнат втора атака.
Щом войската на Мори пристигна и от укреплението забелязаха техните знамена и флагове, защитниците си помислиха, че са спасени. Скоро след това обаче разбраха безизходността на положението. Бяха отделени от своите възможни спасители на такова разстояние, че тези не можеха всъщност да ги спасят. Макар и обезсърчени, те все пак не загубиха желанието си да се бият. Тъкмо напротив, след като нещата им станаха ясни, в тях се затвърди решимостта да умрат.
Когато в крепостта пристигна тайно известие от Мори, с което те позволяваха на Мунехару да се предаде, за да спаси живота на затворените вътре хора, той с негодувание отвърна: „Досега не е имало кога да разберем какво значи да се предадеш. Готови сме да умрем.“
На сутринта на четвъртия ден от шестия месец стражите на крепостната стена забелязаха малка лодка с весла да потегля от противниковия бряг към тях. Гребеше един самурай, а единственият пътник бе някакъв монах.
Екей идваше да помоли Мунехару да си направи сепуку. Военачалникът мълчаливо изслуша доводите на монаха. Щом Екей свърши да говори, цялото му тяло бе плувнало в пот. Тогава Мунехару за първи път отвори уста:
— Е, днес е наистина щастлив ден за мене. Щом погледна лицето ви, разбирам, че ми говорите без притворство.
Не каза дали приема или не. Съгласието и отказът вече бяха останали за Мунехару далеч назад.
— От известно време, при все че съм тъй недостоен, господарите Кобаякава и Кикава се тревожат за мене и дори ме посъветваха да се предам. Не исках обаче да платя такава цена за собствения си живот и затова отказах. Сега, ако мога да се доверя на това, което ми казвате, родът Мори ще получи сигурност, а хората в крепостта ще излязат на свобода. Щом нещата стоят така, нямам причина да откажа на предложението ви. Напротив, за мен това ще бъде голяма радост. Да, голяма радост! — повтори той натъртено.
Екей трепереше. Не беше си мислил, че всичко ще стане толкова лесно и Мунехару ще приеме смъртта с такава охота. В същото време се почувства засрамен. Самият той е монах, но дали когато дойде и неговото време, би имал смелостта да погледне така безстрастно отвъд живота и смъртта?
— Значи сте съгласен?
— Да.
— Не искате ли да обсъдите това и със семейството си?
— Ще ги осведомя за решението си по-късно. Те също трябва да се радват заедно с мене.
— И… трудно ми е да говоря за това, но въпросът, в известен смисъл, не търпи отлагане — говори се, че скоро ще пристигне господарят Нобунага.
— За мен е все едно дали краят ми ще дойде по-рано или по-късно. Кога трябва да предадем крепостта?
— Днес. Господарят Хидейоши поиска това да стане до Часа на коня, значи само след пет часа.
— Щом ми остава само толкова време — отговори Мунехару, — лесно ще мога да се приготвя за смъртта.
Екей първо съобщи на Хидейоши за съгласието на Мунехару и после препусна с пълна сила към стана на Мори на връх Ивасаки.
Кикава и Кобаякава се разтревожиха и двамата от толкова внезапното му завръщане.
— Да не би да са прекъснали преговорите? — попита Кобаякава.
— Не — успокои го Екей. — Има изгледи за успех.
— Да не би Хидейоши да е отстъпил? — зачуди се Кикава с малко изненадано изражение.
Но Екей поклати глава.
— Този, който най-много се молеше за помирение, предложи сега да се пожертва в името на мира.
— За кого говорите?
— За генерал Мунехару. Каза, че ще се отблагодари с живота си за закрилата, която толкова години му е оказвал господарят Терумото.
— По молба на Хидейоши ли говорихте с него, Екей?
— Знаете, че не бих могъл да стигна до крепостта без неговото позволение.
— И сте обяснил нещата на Мунехару, след което той сам и доброволно предложил да си направи сепуку, така ли?
— Да. Ще се самоубие в Часа на коня, в една лодка, която ясно ще се вижда и от двете войски. Тогава ще подпишем договор за мир, животът на защитниците ще бъде спасен и безопасността на рода Мори — трайно осигурена.
Изпълнен с вълнение, Кобаякава попита:
— Какви са намеренията на Хидейоши?
— Щом научи за намеренията на генерал Мунехару, той бе дълбоко развълнуван. Каза, че би било безсърдечие да се отплатим за такава безподобна преданост. Ето защо, макар да бяхте обещали да отстъпите пет области, господарят Хидейоши ще вземе само три и ще остави другите две във ваше владение, в знак на уважение към саможертвата на Мунехару. Ако не възникнат недоразумения, той ще прати писменото си обещание веднага след като види сепукуто на нашия пълководец.
Скоро след като Екей си тръгна, Мунехару обяви за решението си. Самураите от крепостта Такамацу един след друг се заизреждаха пред своя господар, за да го умоляват да им позволи да го последват в смъртта. Мунехару възразяваше, упрекваше ги и ги укоряваше, но те все така държаха на своето. Не знаеше какво да стори. В крайна сметка обаче не отстъпи пред молбата на нито един от тях.
Нареди на служителите си да му приготвят лодка. Крепостта се изпълни с горчиви стенания. Когато всички самураи оттеглиха молбите си и Мунехару се почувства по-спокоен, неговият по-голям брат Гесшо дойде да говори с него.
— Чух всичко, което каза — започна той. — Но няма нужда да умираш ти. Нека аз заема твоето място.
— Ти си монах, братко, а аз — пълководец. Оценявам това, което ми предлагаш, но не мога да позволя на никого да стори това вместо мене.
— Аз бях най-възрастният от синовете и на мен се падаше да стана продължител на родовото име. Вместо това предпочетох да положа свети обети и оставих теб на мястото, което самият аз трябваше да заема. Днес, когато ще трябва да си направиш сепуку, вече не виждам причина да скъпя остатъка от живота си.
— Каквото и да кажеш — отвърна Мунехару, — няма да позволя ти или който и да било друг да си направи сепуку вместо мене.
Мунехару отхвърли молбата на Гесшо, но му позволи да го придружи в лодката. Сега вече се чувстваше напълно спокоен. Повика оръженосците си и им нареди да му приготвят светлосиньо тържествено кимоно, в
