тръгнала голяма вражеска сила.
— И какво се готвеха да правят в Нагахама?
— Хората не са достатъчно, за да издържат на обсада. В случай на заплаха възнамеряват да преместят семейството ви на някое скришно място в планината.
Вестоносецът постави пред Хидейоши едно писмо. Беше от Нене. Като съпруга на господаря тя беше длъжна да се грижи в негово отсъствие за всичко. Макар сигурно да бе писала в минута на несигурност и общо объркване, почеркът й бе равен. Съдържанието обаче ясно сочеше, че това писмо може да се окаже последното, което праща:
Ако се случи най-лошото, аз Ви уверявам, господарю, че Вашата съпруга няма с нищо да посрами името Ви. Сега най-важната грижа за майка Ви и за мене е да превъзмогнете трудностите пред Вас.
Първият призив на раковината проехтя над крепостта и града под нея.
Хидейоши даде последни указания на служителите си в Химеджи:
— Победата и поражението са в ръцете на съдбата, но ако бъда надвит от Мицухиде, подпалете крепостта, така че нищо да не остане от нея. Трябва да бъдем храбри, по примера на онзи, който загина в храма Хоно.
Прозвуча втори призив и обозът потегли на път. Щом слънцето започна да клони на запад, Хидейоши накара да поставят походното му столче пред крепостта и да надуят раковината за трети път. Нощта се спускаше над широките ниви и наредените покрай крайбрежния път борове. От вечерта до доста след полунощ пред храма Химеджи отекваше тропотът на десет хиляди чифта нозе — мъжете се строяваха за поход.
Пукна се зората и очертанията на боровете едно по едно изплуваха от мрака. На изток наситеночервеното утринно слънце се издигна на хоризонта над езерото Харима, показа се между облаците и сякаш подканяше хората да потеглят напред.
— Погледнете! — извика Хидейоши. — Имаме добър вятър. Флаговете и знамената ни се веят на изток. Знам, че съдбата на човек е несигурна. Не знаем дали ще доживеем да видим утрешния изгрев, но сега небето ни сочи пътя напред. Да нададем бойния си вик, за да чуе това небе, че тръгваме в поход.
За десет дни от смъртта на Нобунага положението в страната рязко се промени. В Киото след случката в храма Хоно хората изпитваха непрестанно безпокойство. Двамата старши военачалници на Нобунага, Шибата Кацуие и Такигава Кадзумасу, бяха надалеч; Токугава Иеясу се оттегли в собствената си област; за Хосокава Фуджитака и Цуцуи Джункей не беше ясно чия страна са взели, а Нива Нагахиде бе в Осака.
На единадесети сутринта като вятър се разнесе слухът, че войската на Хидейоши е пристигнала в Амагазаки, до Киото. Мнозина не можеха да повярват. Имаше и други слухове — че господарят Иеясу е тръгнал на запад, че Нобуо, най-големият от оцелелите синове на Нобунага, подготвя ответен удар, че тук или там Акечи вече са влезли в сражение. Най-правдоподобна изглеждаше мълвата, че войската на Хидейоши още е задържана от Мори при Такамацу. Само онези, които добре познаваха Хидейоши, не се заблуждаваха по този начин.
Умението, което той прояви през последните пет години в похода срещу западните области, накара много от останалите пълководци на Нобунага да го оценят по достойнство. Между тези бяха Нива Нагахиде, Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню. В неотстъпчивостта на Хидейоши пред толкова много изпитания те виждаха непреклонна преданост към предишния им господар. Щом чуха, че е сключил мир с Мори и сега с пълна скорост настъпва към столицата, те с радост си помислиха, че очакванията им са се оправдали. Докато Хидейоши напредваше на изток, те му пратиха бързи съобщения, като го подканваха да бърза и го осведомяваха за последните придвижвания на отрядите на Акечи.
Щом пристигна в Амагасаки, Накагава Себей и Такаяма Укон и двамата събраха част от отрядите си и посетиха стана му.
Когато двамата военачалници пристигнаха, самураите на стража пред входа изглежда не се зарадваха много на присъствието им и не се разбързаха да съобщят за тях господаря си.
— Негово Височество тъкмо сега си почива — осведомиха те гостите.
Двамата мъже бяха стреснати. Добре знаеха колко са нужни сега на Хидейоши като съюзници. Ако преминеха на негова страна, военната му сила щеше да се удвои, а освен това разположените наблизо техни крепости владееха подстъпите към Киото. Тези две ключови укрепления, разположени почти в средата на вражеската територия, биха осигурили на Хидейоши огромно стратегическо и военно преимущество.
Ето защо с идването си в стана те приемаха за напълно естествено той сам да излезе да ги посрещне. Сега можеха само да чакат. В това време наблюдаваха влизащите и излизащите през портата. Навътре и навън постоянно сновяха вестоносци. Накамура Себей различи между тях един познат самурай.
— Този не е ли човек на Хосокава? — промърмори той.
Добре се знаеше, че отношенията между Мицухиде и Хосокава Фуджитака са много близки. Двамата от дълги години бяха приятели, а семействата им — сродени помежду си.
„Какво прави един пратеник на Хосокава тук?“, зачуди се наум Себей. Този въпрос засягаше не само двамата пълководци, които чакаха да се срещнат с Хидейоши, а и цялата страна.
— Казаха, че господарят Хидейоши спи, но аз мисля, че е буден. Каквото и да прави сега, се показва доста неучтив — оплака се Укон.
Тъкмо се канеха да си вървят, когато един от оръженосците на Хидейоши изтича при тях и ги покани в храма, който служеше за жилище на неговия господар. В стаята, където ги въведоха, нямаше никого, но сигурно беше, че от известно време Хидейоши е буден. От стаите на игумена се носеше гръмък смях. Двамата военачалници не бяха очаквали точно такъв прием. Бързаха насам, за да се съюзят с Хидейоши и да ударят по Мицухиде. Укон изглеждаше раздразнен и по лицето му се изписа лека горчивина; изражението на Себей бе кисело.
Тежката лятна горещина усили недоволството им. Дъждовният сезон вече би трябвало да е преминал, но въздухът си оставаше все така влажен. Облаците кръстосваха неспокойно по небето, сякаш разтревожени за участта на страната. От време на време слънцето се показваше помежду им с такъв блясък, че човек направо можеше да хване треска.
— Горещо е, Себей — отбеляза Укон.
— Да, и изобщо не духа вятър.
Естествено и двамата бяха целите в доспехи. Макар новото въоръжение да бе станало по-леко и удобно, нямаше съмнение, че под кожените им нагръдници се стичат потоци от пот.
Себей отвори ветрилото си, за да се разхлади. После, да подчертаят, че не стоят по-ниско от Хидейоши, двамата мъже се преместиха на мястото, запазено за гости от най-висок ранг.
В същия миг вятърът донесе възглас за добре дошли. Беше Хидейоши. Веднага щом седна пред гостите си, той започна с извиненията:
— Наистина съжалявам, че бях така нелюбезен. Щом се събудих, отидох до главния храм; там, докато ми бръснеха главата — и той се потупа по оголеното теме, — пристигна пратеник от Хосокава Фуджитака със спешно известие за мен. Трябваше да говоря първо с него и да ви накарам да чакате.
Седеше както обикновено, без да мисли за това кому кое място подобава да заеме. Двамата мъже забравиха за официалните поздрави и просто втренчиха поглед в току-що обръснатата глава на Хидейоши, която отразяваше зеленината на дърветата от съседната градина.
— Поне сега ми е хладно на главата в тази жега — добави Хидейоши усмихнат. — Тонзурата е нещо много освежаващо.
И с вид на известно стеснение той потри енергично темето си. Щом видяха, че Хидейоши дори е обръснал главата си заради починалия им общ господар, Укон и Себей забравиха доскорошното си недоволство и по-скоро се засрамиха от своята дребнавост.
Бедата бе там, че всеки път щом погледнеха към Хидейоши, ги напушваше смях. Макар никой вече да не го наричаше „Маймунка“, предишният му прякор и настоящата му физиономия ги развеселяваха.
— Учудвате ни с бързината си — заговори Себей. — Трябва изобщо да не сте спали по пътя от Такамацу дотук. Радваме се да ви видим в добро здраве — завърши той, докато се мъчеше да потисне смеха в гърлото си.
