Скоро един от стрелците пристигна с известието:
— Нашите отблъснаха една вражеска разузнавателна дружина. При отстъплението подпалиха няколко селски къщи.
Мицухиде не обърна внимание на вестта за станалото и продължи през Куга Навате, покрай крепостта Шорюджи, която бе в ръцете на хората му. Умишлено нареди да се разположат на стан в Онбодзука, на пет-шестстотин разкрача път по на югозапад. Дъждът, тормозил го през последните два-три дни, престана и на небето, което допреди се показваше само в различни оттенъци на мастиленото, сега заблещукаха звезди.
„Врагът също мирува“, помисли си Мицухиде, застанал на Онбодзука и втренчил очи в посока към Ямадзаки. При мисълта, че войската на Хидейоши се намира право срещу него, на разстояние от половин час път, той се изпълваше с напрежение и боязън. Реши да превърне Онбодзука в средищна опора на силите си и като използваше за източник на провизии крепостта Шорюджи, разположи отрядите ветрилообразно по линията от река Йодо на югозапад до река Енмьоджи. Докато всички поделения от предната част се наредят по местата си, вече почти се беше съмнало и очертанията на дългата Йодо почваха да прозират в мрака.
Изведнъж откъм Тенодзан се чу тътнеж от яростна пушечна стрелба. Слънцето още не беше се показало и облаците тъмнееха от гъстата мъгла. Бе тринадесетият ден на шестия месец. В този ранен час по пътя за Ямадзаки не се чуваше цвиленето и на един-единствен кон.
Щом вдигнеха поглед, войниците от стана на Мицухиде в Онбодзука можеха да видят Тенодзан на около половин час път югозападно от себе си. Към лявата му страна прилепваха пътят за Ямадзаки и голямата река — Йодо.
Тенодзан бе стръмен, като на върха си достигаше около петстотин лакътя. Предишния ден, докато основните сили на Хидейоши настъпиха чак до Тонда, неговите пълководци все гледаха право напред и не откъсваха поглед от планината.
— Кой връх е това? — попитаха няколко местния човек, който ги водеше.
— Това в подножието на изток Ямадзаки ли е? — обади се друг.
— Неприятелят е в Шорюджи. Това в каква посока се намира от Тенодзан?
Всеки от отрядите трябваше да се придружава от някой, който да знае разположението на местността. На всеки запознат с военното изкуство е известно, че победата ще спечели този, който държи в свои ръце високите места.
Освен това военачалниците до един разбираха, че човекът, пръв издигнал знамето си на Тенодзан, ще се покрие с повече слава, отколкото взелият първата вражеска глава на бойното поле. Всеки се беше зарекъл да стигне догоре преди всички останали. В навечерието на тринадесети няколко от пълководците помолиха Хидейоши да приеме техните предложения за нападение, като се надяваха, че ще получат заповед да превземат върха.
— Утре идва решаващото сражение — каза Хидейоши. — Йодо, Тамадзаки и Тенодзан ще бъдат главните места на битката. Докажете, че сте достойни да се наричате мъже. Не се надпреварвайте помежду си и не мислете само за собствена слава. Помнете, че от небето ще ви гледат господарят Нобунага и богът на войната Хачиман.
Веднага щом се сдобиха с позволението на Хидейоши обаче, стрелците се завтекоха въодушевени към Тенодзан. Безпорядъкът бе пълен, още повече, че беше посред нощ. Но това благоприятно за битката място, привлякло погледа на всички военачалници на Хидейоши, не бе убегнало и от очите на Мицухиде. Той реши да премине възможно най-бързо през река Кацура, да излезе при Онбодзука и да заеме Тенодзан.
Мицухиде познаваше чертите на местността също така добре като военачалниците от противниковата страна — Накагава Себей и Такаяма Укон, които водеха предните редици. Но въпреки че имаха пред очите си планините и реките на една и съща област, мисълта на Мицухиде естествено успя да проникне по-надалеч от тази на останалите.
След като прекоси Кацура и премина през Куга Навате, той отдели една от своите дружини и я прати по друг път с думите:
— Изкачете се по северния склон на Тенодзан и заемете върха му. Ако врагът ви нападне, дръжте се до последно. Това място е много важно.
Трябва да се каже, че Мицухиде наистина бе съобразителен. Заповедите и действията му винаги бяха навременни; никога не пропускаше възможността да нанесе удар. При все това по същото време хората на Хидейоши, които вече бяха стигнали до Хиросе на южния склон, също се намираха на планината.
Но беше тъмно като в рог и мнозина от войниците изобщо не познаваха тази местност.
— Тук има някаква пътека нагоре.
— Не, оттам не можеш да минеш.
— Ами! Мисля, че мога.
— Този път не е верен. Точно пред нас има една отвесна скала.
Вървяха по извития път в подножието и бързаха да намерят откъде се стига до върха.
Пътеката бе стръмна и още не се беше съмнало. Понеже знаеха, че са между свои, мъжете тръгнаха безразборно един след друг, без всеки да се държи за собственото си поделение. Просто бързаха запъхтени към върха. Изведнъж, тъкмо когато мислеха, че вече са го наближили, бяха изненадани от внезапен пушечен залп.
Стрелбата идваше от хората на Акечи начело с Мацуда Тародзаемон. После стана ясно, че седемстотинте мъже в неговия отряд били разделени на две половини. Войниците на Хорио Мосуке, Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню се бяха надпреварвали да стигнат първи до върха, докато само Хорио Кютаро нареди на своята дружина да заеме кръстопътя северно от подножието. Като се разположиха в полите на планината, те опитаха нещо съвсем друго — да прекъснат пътя за отстъпление на противника.
Както може да се очаква, страничното нападение изненада отряда на Мацуда. Самият Тародзаемон се оказа право пред погледа на враговете си. Сблъсъкът бе много по-яростен от онзи на върха. Разпръснати между боровете и големите камъни по склона, войниците се бяха вкопчили един в друг на живот и смърт. Пушките само им пречеха и битката се водеше главно с копия, дълги мечове и алебарди.
Няколко вкопчени една в друга двойки паднаха надолу от скалите. Други бяха пронизани отзад, докато се боричкаха с някой неприятел. Освен това наблизо имаше отряди стрелци и свистенето на стрелите и екотът на пушките се смесваха постоянно с останалия шум от битката. Вън всеки случай най-гръмки бяха бойните викове на шест или седемстотинте души. Те сякаш не идваха просто от гърлата, а от цялото същество на тези мъже и като че дори извираха от косата и порите по телата им.
Първият пристъп беше отблъснат. В това време слънцето започна да излиза над хоризонта. За първи път от много дни насам се показаха синьо небе и малки бели облаци. Цикадите сякаш бяха онемели от това рядко слънчево време. Наместо тяхната песен планината се тресеше от войнишките бойни възгласи. Склоновете много бързо се осеяха с окървавени трупове. На едно място се виждаше самотно изоставено мъртво тяло, докато на друго две или три лежаха проснати накуп едно върху друго. Тази гледка даде нов подтик на войниците. Стъпвайки по труповете на своите убити другари, те сякаш преминаха отвъд живота и смъртта. Това важеше както за бойците от отряда на Хори, така и за тези на Акечи.
Положението на върха оставаше неясно, но и тук победата можеше бързо да премине в поражение. В хода на боя виковете на отряда на Мацуда изведнъж промениха звука си и заприличаха на шума, който разплаканото дете издава между две изхлипвания. Започваше да ги обзема отчаяние.
— Какво е станало?
— Защо отстъпваме? Не се давайте!
Тези сърдити викове на някои от хората на Мацуда бяха предизвикани от объркването на другарите им. И те обаче скоро побягнаха към подножието на планината като пометени от лавина. Предводителят Мацуда Тародзаемон бе ударен от куршум и сега неговите оръженосци пред очите на всички го изнасяха от полето на битката.
— Нападайте! Посечете ги!
Голяма част от отряда на Хори се спусна в преследване на врага, но Кютаро се опита да спре хората и с
