— Къде сме?
— Това е долината Окаме, господарю.
Върху Татеваки и хората, които го следваха, падаха светли петънца от процеждащата се между клоните лунна светлина.
— Мислите да минете северно от Монояма и после да излезете на пътя за Огурусу при храма Каншу ли? — попита Мицухиде.
— Точно така. Ако вървим все в тази посока и преди да се е съмнало стигнем колкото се може по-близо до Ямашина и Оцу, после няма да има от какво да се тревожим.
Внезапно Шинши Сакудзаемон спря своя кон малко пред този на Мицухиде и направи знак да млъкнат. Останалите ездачи също спряха. Без да прошепнат и дума, те само изпратиха с погледи Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро, които тръгнаха напред да разузнаят. Двамата спряха конете си до един поток и махнаха на мъжете по-назад да почакат. Останаха известно време така, заслушани в околността.
Да не би това да е вражеска засада?
Най-сетне по лицата им се изписа израз на облекчение. Останалите последваха знаците на Шигетомо и Санджуро и тихо тръгнаха отново напред. Луната и облаците висяха като окачени на среднощното небе. Колкото и крадешком да напредваха обаче, щом тръгнаха да изкачват склона, конете започнаха да събарят камъни или да стъпват по прогнили дървета и ехото дори на такива леки шумове събуди заспалите птици. При всеки звук Мицухиде и спътниците му спираха конете си на място.
След ужасното поражение те намериха убежище в крепостта Шорюджи и там си починаха. По-късно обсъдиха какво да направят. В крайна сметка единствената възможност се оказа да отстъпят към Сакамото. Всичките служители на Мицухиде настояха пред него за търпение. Господарят остави Мияке Тобей начело на крепостта и по здрач скришом излезе от портите й.
Отрядът, който го следваше чак докато напусна Шорюджи, все още наброяваше между четиристотин и петстотин души. Докато влязат в село Фушими обаче, повечето му бяха изменили и избягали. Малцината останали бяха неговите най-доверени служители, само тринадесет на брой.
— Ще трябва да дадем последен отпор на врага. Всеки, който не е решен да върви заедно с нашия господар до самия край, щеше да ни бъде само в тежест. Господарят Мицухару е в Сакамото заедно с три хиляди души войници. Трябва само да успеем невредими да стигнем до там. Моля се на боговете да помогнат на нашия беден повелител.
Така се утешаваха взаимно останалите заедно с Мицухиде служители.
Макар околността да беше хълмиста, нямаше истински стръмни места. Луната светеше, но почвата под дърветата се беше разкаляла от дъжда и пътят бе осеян с локви.
Освен това Мицухиде и неговите придружители бяха изтощени. Вече бяха стигнали близо до Ямашина и ако успееха да се доберат до Оцу, щяха да са в безопасност. Поне се поддържаха с тази мисъл. Но разстоянието до Ямашина се струваше на изтощените мъже по-дълго от сто часа път.
— Влезли сме в някакво село.
— Трябва да е Огурусу. Стъпвайте тихо.
Тук и там се виждаха покрити с гъста слама планински хижи. Хората на Мицухиде биха предпочели доколкото може да избягват такива обиталища на хора, но пътят минаваше между самите къщи. За щастие нито една от тях не светеше. Постройките бяха обградени с големи бамбукови гъсталаци и всичко сочеше, че хората вътре са дълбоко заспали, без въобще да знаят какви страшни събития са се разиграли преди два дни край тях.
Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро присвиха очи в тъмното и огледаха околността пред себе си. Преминаха по тесния селски път без произшествия. Спряха при завоя на пътя покрай един бамбуков гъсталак и зачакаха Мицухиде и останалите.
Очертанията на двамата мъже и отраженията от остриетата на копията им ясно се виждаха изпод сянката на дърветата на около петдесет разкрача встрани.
От тъмнината изведнъж дойде шум от чупене на съчки.
Татеваки, който водеше коня си пред Мицухиде, мигновено се обърна назад. Мракът бе надвиснал над сламената стряха на една хижа, потънала сред бамбуковия гъсталак. На около двадесет разкрача се виждаше Мицухиде, застанал на място като прикован.
— Господарю — повика го Татеваки.
Не последва отговор. Вятър нямаше, но нещо люлееше шубрака.
Татеваки тъкмо се канеше да се обърне, когато Мицухиде изведнъж пришпори коня си и го задмина, без да каже и дума. Беше се привел плътно към шията на животното. Татеваки намери това за странно, но въпреки това го последва заедно с останалите.
Преминаха така по пътя разстояние от около триста крачки, без да се случи нищо. След като настигнаха двамата пратени напред съгледвачи, тринадесетте продължиха напред. Мицухиде яздеше шести поред в колоната.
Изведнъж конят на Муракоши се стресна от нещо и се изправи на задни крака. В същия миг извадената му сабя профуча отляво на седлото и отнесе изострения връх на едно бамбуково копие. Ръцете, държали копието, бързо изчезнаха в бамбука, но останалите ясно видяха какво стана.
— Какво беше това? Разбойници ли?
— Сигурно. Внимавайте, изглежда се крият в гъсталака.
— Добре ли сте, Муракоши?
— Какво? Мислите ли, че ще се оставя бамбуковото копие на някакъв крайпътен крадец да ми навреди?
— Стига приказки! Вървете напред. От приказките само се бавим!
— А Негово Височество?
Всички погледнаха назад.
— Вижте!
Внезапно до един побледняха. Мицухиде лежеше на около сто разкрача пред тях, паднал от коня си. Гърчеше се на земята, стенеше от болка и изглежда нямаше да се изправи отново.
— Господарю!
Шигетомо и Татеваки слязоха от седлата, изтичаха при него и се опитаха да го поставят обратно на седлото. Но Мицухиде навярно вече нямаше сили за яздене. Само поклати глава.
— Какво е станало, господарю?
Останалите мъже забравиха всичко друго и се скупчиха около падналия. Въздухът се изпълни със стоновете на Мицухиде и въздишките на неговите служители. Тъкмо в този миг луната се показа нацяло иззад облаците.
Изведнъж от мрака на горичката се чуха неприглушените стъпки и крясъците на крайпътните разбойници.
— Другарите на онзи с бамбуковото копие ни нападат отзад. Тези негодници веднага се възползват от всяка слабост. Санджуро, Йоджиро, погрижете се за тях.
При тези думи на Шигетомо хората се подредиха наоколо и бързо приготвиха копията и извадиха сабите си.
— Проклетници!
С гръмък вик някой се метна в бамбуковия гъсталак. Нощната тишина бе прорязана от шум, подобен на дъжд от листа или може би на крясък на стадо маймуни.
— Шигетомо… Шигетомо… — прошепна Мицухиде.
— Тук съм, господарю.
— Шигетомо… — повтори раненият.
После заопипва наоколо си, сякаш търсеше ръцете, които го поддържат.
От гърдите му струеше кръв, очите тъмнееха и говореше с мъка.
— Ще ви превържа раната и ще ви дам лекарство. Потърпете още малко.
Мицухиде поклати глава в знак, че превръзката ще е излишна. После замърда с ръце, като че търсеше нещо.
— Какво има, господарю?
— Четка…
