славно смъртта през време на битката, че не мога да изредя имената им.
Щом вдигна поглед, видя само пребледнялото лице на Мицухиде, което сякаш плуваше под тъмните очертания на боровете. Господарят не каза нищо, сякаш въобще не е чул какво му говорят.
— По едно време — продължи Гьобу — си пробихме път близо до центъра на Хидейоши, но щом се стъмни, нямахме вече път за отстъпление и не можехме да намерим господаря Денго. Отрядът на генерал Сандзаемон бе обкръжен от врага и тогава последва страшно яростен сблъсък. Успя да се измъкне само с двеста души. Думите му бяха: „Вървете незабавно в Онбодзука и кажете на Негово Височество да се оттегли възможно най-бързо в крепостта Шорюджи и там или да се приготви за отбрана, или през нощта да отстъпи към Оми. Дотогава аз ще охранявам тила му. След като получим потвърждение, че е тръгнал, ще нападнем стана на Хидейоши и ще се бием там до смърт.“
Мицухиде още мълчеше. След като свърши с разказа си, Гьобу се строполи на земята и издъхна.
Господарят се втренчи в него от мястото си и после впери празен поглед към Йоджиро.
— Дълбоки ли бяха раните на Гьобу? — попита той.
— Да, господарю — отвърна Йоджиро просълзен.
— Изглежда мъртъв.
— Да, господарю.
— Йоджиро — обърна се внезапно Мицухиде с напълно променен глас, — какво ви съобщи предишния вестоносец?
— Няма да скрия нищо от вас, господарю. Отрядите на Цуцуи Джункей се появили на бойното поле и нападнали нашето ляво крило. Сайто Тошимицу и всичките му войни нямали сила да ги задържат и били напълно разбити.
— Какво? Това ли беше?
— Знаех, че ако ви кажа това сега, ще ви е трудно да го приемете. Наистина се надявах да го узнаете, когато мъката ви се е поуталожила.
— Такъв е светът на хората — рече мрачно Мицухиде.
После добави:
— Но нищо няма сега значение.
Засмя се. Или поне това, което се чу, наподобяваше смях. После рязко махна към задната част на стана и нетърпеливо поиска да доведат коня му.
Беше пратил повечето си отряди в боя, но в лагера при старшите му служители сигурно имаше най- малко още две хиляди души. Готвеше се да поведе тези хора да се присъединят към остатъците от поделението на Сандзаемон и да влязат за последно в бой с врага. Възседна коня си и даде заповед за нападение с глас, който отекна по цяла Онбодзука. После, без да чака войниците да се съберат, обърна животното и препусна надолу по хълма, придружен от неколцина конни самураи.
Някой изведнъж изскочи от стана, завтече се надолу по стръмното и застана с широко разперени ръце, за да препречи пътя му.
— Кой си? — попита го Мицухиде и спря.
— Защо ме спирате, Татеваки? — продължи остро господарят.
Беше един от неговите старши служители, Хида Татеваки, който бързо сграбчи юздата на коня му. После се поклони към него и каза:
— Човекът пред мен сега не е онзи господар Мицухиде, на когото съм служил. Война не се губи с едно поражение. Не ви подхожда да се стремите да се освободите от живота веднага след тази битка. Врагът ще ни се присмива, че сме загубили власт над себе си. Макар тук да бяхте победен, в Сакамото имате семейство, а и няколко разпръснати в отделни области военачалници просто чакат една дума от ваша страна. Със сигурност не може да нямате план за бъдещето. Оттеглете се на първо време в крепостта Шорюджи.
— За какво говорите, Татеваки? — поклати Мицухиде глава почти в един такт с полюшването на гривата на коня си. — Нима всички мъже, които загубихме, могат да станат отново и да си възвърнат войнската сила? Не мога да изоставя хората си на врага и да позволя да бъдат избити. Ще нанеса един последен удар на Хидейоши и ще накажа Цуцуи Джункей за измяната му. Не търся място, където да умра напусто. Ще им покажа кой е Мицухиде. А сега ме пуснете да мина!
— Защо мъдрият поглед на моя господар е толкова помътнял? Днес нашата войска бе сразена, загинаха най-малко три хиляди души, а безброй други бяха ранени. Пълководците ни са паднали в боя, младите воини разпръснати. Колко души, мислите, са ни останали сега в този лагер?
— Направете ми път! Мога да правя каквото реша! Направете ми път!
— Точно такива безотговорни думи доказват, че просто сте тръгнали срещу смъртта. Ще направя всичко, което мога, за да ви спра. Друго щеше да е, ако тук имаше още три-четири хиляди мъже, готови да се сражават, но подозирам, че след вас ще тръгнат само четиристотин или петстотин. Всички останали се измъкнаха след свечеряване от стана и избягаха — каза Татеваки просълзен.
Нима умът на човека е така неустойчив? И когато този ум му изневери, дали той направо полудява? Татеваки гледаше побеснелия Мицухиде и се питаше как може този мъж да се е променил дотолкова. Лееше горчиви сълзи и си припомняше колко предпазлив и разумен бе някога господарят му.
Сега пред коня на Мицухиде застанаха и други пълководци. Двамина вече се бяха сражавали в битката, но загрижени за сигурността на своя повелител, се бяха върнали в стана.
— Докато продължаваме да стоим тук — обади се единият — вражеските сили ще настъпват все по- близо и по-близо. Може да намерим края си право на това място. Трябва да пришпорим конете и колкото можем по-бързо да стигнем до Шорюджи.
Татеваки вече не се интересуваше от намеренията на своя господар. Нареди да надуят раковината и бързо даде заповед за отстъпление на север. Йоджиро и още един служител изоставиха конете си и тръгнаха пеш, като всеки хвана от едната страна юздата на коня на Мицухиде. Останалите войници и началниците им ги последваха. Но, точно както каза Татеваки, те не наброяваха повече от петстотин души.
Мияке Тобей бе началник на крепостта Шорюджи. И тук всичко вещаеше поражение и укреплението бе изпълнено с мрачно чувство на обреченост. Обитателите, заобиколени от мъждиви фенери, обсъждаха как да се спасят. Така и не намериха разумно решение. Дори Мицухиде разбра, че няма вече какво да се направи.
Стражите пред крепостта на няколко пъти предупреждаваха за приближаването на врага. Самите стени не бяха достатъчно здрави, за да устоят на напора на Хидейошевата войска. Когато преди няколко дни Мицухиде нареди да поправят крепостта Йодо, дори и тя бе заварена в такова състояние. Положението не беше много по-различно от това да започнеш да строиш бент, едва след като си чул шума от прииждащата вода.
Може би единственото, заради което в този миг Мицухиде не съжаляваше, беше, че голяма част от неговите пълководци и воини му остана вярна и в яростната битка те по затрогващ начин доказаха тази си вярност. В известен смисъл бе нелепо, че в рода Акечи — рода, който погуби своя собствен господар — имаше хора, все още готови да запазят докрай връзката между господар и служител. Мицухиде явно бе достоен за такава желязна преданост, каквато неговите самураи му показваха.
По тази причина, макар битката да не бе траяла повече от три часа, броят на убитите и ранените бе необикновено висок. По-късно се установи, че Акечи са дали повече от три хиляди жертви, докато отрядите на Хидейоши са загубили над три хиляди и триста. Броят на ранените бе безчетен. По това можеше да се съди за голямата дързост на хората на Акечи, която в никакъв случай не отстъпваше на тази на техния предводител. Предвид малочислеността на силите на Мицухиде — почти наполовина по-малко от тези на противника му — и неблагоприятното им разположение на полето на самата битка, неговото поражение не можеше с нищо да го посрами.
Беше краят на тринадесетия ден от шестия месец. Луната бе забулена от тънки облаци. Един-двама въоръжени конници яздеха отделно по-напред, а останалите ги следваха. Тринадесетте ездачи се движеха в разпръснат строй от северния бряг на река Йодо към Фушими.
Щом най-сетне навлязоха в една тясна клисура, която водеше дълбоко в планината, Мицухиде се извърна и попита Татеваки:
