Денго.
— Няма причина да не поиска да говори с вас. Дори да е късно през нощта, го накарайте да ми даде отговор.
— Да, господарю.
Денго незабавно се отправи за Корияма. Преди да е успял да се върна обаче, пристигнаха разузнавачи със сведения, че войските на Хидейоши се придвижват на изток и че предните им части вече са стигнали чак до съседната област Хього.
— Невъзможно! Това трябва да е някаква грешка! — избухна Мицухиде, когато чу новината.
Не можеше да повярва, че Хидейоши е успял да сключи мир с Мори и дори и да е успял — че е бил в състояние така бързо да придвижи голямата си войска дотук.
— Не мисля, че тези сведения са неверни, господарю — обади се Тошимицу, който и този път по-лесно прие истината. — Във всеки случай смятам, че още отсега трябва помислим как да се отбраняваме.
Като почувства, че Мицухиде се колебае, Тошимицу продължи с определено предложение:
— Ако аз остана тук да изчакам господаря Цуцуи, то вие, господарю, бихте могли да избързате напред и да попречите на Хидейоши да влезе в столицата.
— Няма голяма надежда Цуцуи да дойде, нали? — призна накрая Мицухиде.
— Мисля, че вероятността той да дойде на наша страна е само едно или две на десет, господарю.
— И как предлагате да спрем Хидейоши?
— Най-вероятно е Укон, Себей и Шоню вече да са се съюзили с него. Ако същото е станало и с Цуцуи Джункей, силите ни ще са недостатъчни да ги нападнем в открито сражение. По моя преценка обаче на Хидейоши ще са необходими още пет-шест дни, за да докара тук цялата си армия. Ако в това време заздравим защитата на крепостите Йодо и Шорюджи, издигнем дървени огради по напречния път за Киото и съберем всичките отряди от Оми и други места, може да успеем временно да го задържим.
— Какво? Всичко това ще го задържи само временно ли?
— След това ще ни е нужен далеч по-голям план — нещо много повече от няколко дребни сражения. Точно сега обаче сме в много тревожно положение. Трябва да тръгвате незабавно.
Тошимицу изчака Фуджита Денго да се върне от пратеничеството си в Корияма.
Денго се появи с набърчено от гняв чело.
— Няма полза — каза той на Тошимицу. — Това копеле Джункей също ни измени. Намери си някакво оправдание, че не е дошъл тук, но по обратния път открих, че е влязъл във връзка с Хидейоши. Само като си помисля, че някой, толкова близък с рода Акечи, е бил способен на това!
Денго продължи да проклина, но набръчканото лице на Тошимицу не показваше и следа от чувства.
Мицухиде потегли около пладне, без да е постигнал нищо. Пристигна обратно в Шимо Тоба горе-долу по времето, когато Хидейоши се бе отдал в Амагасаки на къса следобедна дрямка. Този ден жегата бе една и съща и над дзен-храма в Амагасаки, и над лагера в Шимо Тоба. Веднага щом се върна в стана си, Мицухиде събра своите военачалници да обсъди с тях бъдещите бойни планове. Още не разбираше, че Хидейоши е на един изстрел място от Амагасаки. Макар предните отряди на противника му вече да заемаха положение за битка, Мицухиде смяташе, че той самият няма да пристигне до още няколко дни. Тази грешка не би могла да се дължи на неспособност за мислене. Въпреки изключителните си умствени заложби Мицухиде просто не можа да стигне в мисълта си по-надалеч, отколкото го водеше здравият разум. Освен това неговото мнение бе в съзвучие с предположенията на всички останали.
Съвещанието завърши без излишно губене на време. Пръв си тръгна Акечи Шигетомо и веднага потегли на кон за Йодо, за да подсили бързо стените на тамошната крепост. Тесният планински път за столицата със сигурност ще бъде в центъра на вражеските нападения. Крепостта Йодо бе вляво от него, Шорюджи — вдясно.
Мицухиде издаде заповед до поделенията, които бе поставил покрай бреговете на река Йодо: „Изтеглете се в Шорюджи и се разположете за отбрана. Гответе се за нападение на врага.“
Подготви необходимото, но щом пресметна размера на неприятелската армия, не успя да се освободи от усещането за собствената си слабост. От столицата и околностите й тук се стичаше значителен брой войници, които преминаваха под неговото знаме. Всички обаче бяха самураи с нисък чин или ронини — малко повече от наемници, които търсят бърз начин да се издигнат. Нито един нямаше воински способности или пълководческа дарба.
— Колко мъже имаме в крайна сметка? — попита Мицухиде своите военачалници.
Като се включат поделенията в Адзучи, Сакамото, Шорюджи и Йодо, силите му възлизаха на около шестнадесет хиляди души.
— Стига само Хосокава и Цуцуи да дойдат на моя страна — промълви той, — и никой няма да може да ни отнеме столицата.
Дори след като вече имаше готов замисъл, Мицухиде още се тревожеше от осезаемата разлика в числеността на отрядите. Мозъкът му бе привикнал да работи с цифри и сега пресмятането не му даваше и искрица надежда, че ще получи преимущество. Освен това някъде в неговото съзнание се прокрадваше мъничкото червейче на страха. Само това взето отделно можеше да реши въпроса за победата. Вълните, които сам Мицухиде бе вдигнал, започваха да го заливат.
Застанал на един хълм пред лагера, той се вглеждаше в облаците.
— Изглежда ще вали — промълви, въпреки че времето не даваше никакви признаци за дъжд.
За военачалник, който скоро ще влиза в сражение, е важно да знае какво време го очаква. Мицухиде дълго време остана на същото място, разтревожен от облаците и посоката на вятъра.
Накрая погледна надолу към река Йодо. Светлинките, които се люлеят от вятъра, трябва да са от собствените му стражеви лодки. Развълнуваната повърхност на широката река му се струваше бяла, а планините зад нея — катраненочерни.
Небето се простираше над реката, чак до далечното й устие в Амагасаки, край морето. Докато се вглеждаше натам така напрегнат, сякаш нещо притегли погледа му към водата, Мицухиде си зададе въпроса: „На какво е способен Хидейоши?“ После извика с непривично груб глас:
— Сакудза! Сакудза! Къде е Сакудзаемон?
Извърна се бързо и с широки крачки се върна в стана. Тъмният и буреносен вятър люлееше шатрите като могъща вълна.
— Да, господарю! Тук е Йоджиро! — провикна се един от служителите и се затича да го посрещне.
— Свикайте войниците, Йоджиро. Потегляме веднага.
Докато войската се готвеше за път, Мицухиде прати спешни известия на всички свои военачалници, включително на братовчед си Мицухару в крепостта Сакамото, за да ги осведоми за решението си. Няма да се оттегли и да води отбранителни сражения. Решил е да нападне с всичките си сили Хидейоши.
Беше вторият час на нощта. Не се виждаше нито една звезда. Пръв по склона се спусна един от тежковъоръжените отряди, който щеше да застане на стража покрай брега на Кацура. Обозът, основните части и задните поделения последваха подире му. В мига, когато вече половината от войската бе нагазила в реката, над нея се изсипа бял порой.
С него дойде и вятърът — студеният северозападен вятър. Пехотинците впериха поглед в тъмните води на реката. Някой тихо отбеляза:
— И реката, и вятърът идват откъм Тамба.
През деня сигурно щяха да виждат какво става наоколо. Ойносака не бе далеч — само десет дни по- рано я бяха прекосили и напуснали твърдината на Акечи — крепостта Камеяма. Струваше им се обаче, че всичко това е станало преди цели няколко години.
— Да не се подхлъзнете! Да не ви се намокрят фитилите за стрелба! — викаха началниците на отрядите си.
Течението на реката бе много по-силно от обикновено, навярно заради тежките валежи в планината.
Първо пресякоха копиеносците, като всеки се държеше за копието на мъжа пред себе си; последваха ги стрелците с пушка, които се държаха взаимно за дулата и прикладите. Конниците около Мицухиде препуснаха до отсрещния бряг, оставяйки след себе си диря от мехури и пяна. Някъде пред тях се чуваше тъп шум от накъсана стрелба, а в далечината към небето се вдигаха искри, навярно от опожарени селски къщи. Веднага щом стрелбата спря обаче, огньовете също изчезнаха и всичко потъна в мрака.
