същото време му викаше нещо. В мига, в който го зърна, Нобутака усети прилив на благодарност. Пред него бе многогодишен служител на неговия баща, но сегашните постъпки на Хидейоши далеч надминаваха обикновената преданост на служителя към неговия господар. Очите на Нобутака блестяха с вълнение, каквото обикновено изпитваме само при среща с кръвни сродници.
— Хидейоши! — извика Нобутака.
Без да изчака той да му подаде ръката си, Хидейоши бързо пристъпи към него и здраво я стисна.
— Господарю Нобутака! — бяха само думите му.
Никой не каза нищо повече, но в очите им можеше да се прочете много. Сълзи се стичаха по бузите. С тези сълзи Нобутака даваше пред един от служителите на рода израз на всичките свои чувства към починалия баща. Хидейоши разбираше какво става в сърцето на младия мъж. Най-сетне пусна ръката, която така силно бе стискал и същевременно коленичи на земята.
— Толкова е хубаво, че дойдохте. Нямам време да говоря повече, а и в сърцето ми няма нищо друго. Просто съм благодарен, че сега съм с вас и твърдо вярвам, че на небето душата на баща ви ще остане доволна от това, което става днес. Най-сетне, струва ми се, успявам да ви изразя своята почит и да изпълня служителския си дълг. За първи път, откакто превзех Такамацу, се почувствах щастлив.
По-късно същия ден Хидейоши покани Нобутака да го придружи обратно до неговия стан в Тонда. Двамата заедно тръгнаха към Ямадзаки.
Пристигнаха там в Часа на маймуната. Десетте хиляди души от войската им се присъединиха към осем хиляди и петстотинте от трите предни отряда. Сега в планината и самото село нямаше място, където да не се виждат коне и войници.
— Току-що пристигна вестта, че войската на Акечи е нападнала отряда на Накагава в полите на планината, източно от Тенодзан.
Сега бе времето за нападение. И Хидейоши даде на цялата войска заповед на удари по врага.
На девети сутринта, когато Хидейоши потегляше от Химеджи, Мицухиде се върна в Киото. От убийството на Нобунага бе минала по-малко от седмица.
На втори, в Часа на Овена, докато руините на храма Хоно още димяха, Мицухиде тръгна от Киото да нападне Адзучи. Но още на първата си крачка към столицата Мицухиде срещна преграда — на брода при Сета. Сутринта прати писмо, в което искаше от крепостта Сета да се предаде, но началникът на укреплението нареди да убият пратеника и подпали крепостта заедно със съседния й мост.
Така отрядите на Акечи се оказаха неспособни да прекосят реката. Погледът на Мицухиде пламтеше от негодувание. Овъглените останки на моста сякаш му се присмиваха. Светът не винаги е такъв, какъвто ни се иска да бъде.
Принуден да се върне в Сакамото, Мицухиде прекара два-три безплодни дни в чакане мостът да бъде поправен. Когато най-сетне пристигна обаче в Адзучи, градът бе изоставен и в голямата крепост ги нямаше нито повелителите, нито подчинените им. По улиците не се виждаше нищо за продан, дори и табелите на магазините бяха изчезнали. Семейството на Нобунага бе побягнало, но в бързината изостави по принуда златните и сребърни съкровища на господаря и неговата сбирка от художествени произведения.
След като отрядите му заеха крепостта, Мицухиде разгледа всичко това, но видът му не го накара да се почувства по-богат.
„Не за това мечтаех, помисли си той, и ще бъде срамно, ако хората си помислят обратното.“
Накара да разпределят цялото злато и сребро в съкровищницата като възнаграждение между хората му. Редниците получиха седемстотин жълтици, а най-високопоставените военачалници — от три до пет хиляди.
„Какво искам?“, питаше се отново и отново Мицухиде. „Властта над страната!“, идваше като отговор. Но този отговор не звучеше никак убедително. Трябваше да признае пред себе си, че никога не е хранил такива високи надежди — нямал е нито способностите, нито желанието за това. През цялото време преследваше една-единствена цел — да убие Нобунага. Сега пламъците на храма Хоно бяха уталожили желанията на Мицухиде и му оставаше само някакъв стремеж толкова неясен, че приличаше почти на приумица.
Според едни от разнеслите се по това време разкази, веднага щом чул, че Нобунага е мъртъв, Мицухиде опитал да се самоубие. Служителите му със сила го спрели. В мига, в който Нобунага се превърна в пепел, ненавистта която смразяваше сърцето на Мицухиде, се разтопи като пролетен сняг. Десетте хиляди войници, които го следваха, обаче не споделяха сега начина му на мислене. Напротив, надяваха се, че същинската отплата тепърва им предстои.
— От този ден нататък страната е под властта на господаря Мицухиде — обявиха пълководците на рода Акечи.
Мицухиде не можеше да сподели тяхната увереност.
Господарят, когото сега приветстваха, беше просто сянка на предишното си аз. Бе се променил по външност, по нрав и дори в умствено отношение.
Мицухиде остана в Адзучи от пети до осми сутринта. През това време превзе крепостта на Хидейоши в Нагахама и тази на Нива Нагахиде в Саваяма. Завладял цялата област Оми, Мицухиде превъоръжи войската си и отново тръгна към столицата.
Точно тогава получи известието, че родът Хосокава му отказва подкрепа. Беше убеден, че зет му Хосокава Тадаоки ще го последва веднага след свалянето на Нобунага. Отговорът на предишните съюзници обаче бе сърдит отказ. Досега Мицухиде беше зает с въпроса кой ще се присъедини към него и малко бе мислил за това кой ще бъде негов най-силен враг.
Това бе мигът, в който Хидейоши напомни за себе си и го накара да се стресне като от удар в гърдите. И досега не беше пренебрегвал способностите на Хидейоши и военната му сила на запад. Напротив, знаеше, че оттам го дебне огромна заплаха. Това, което успокояваше Мицухиде, бе мисълта, че Мори се приковали Хидейоши на място и той няма да може да се върне бързо назад. Смяташе, че поне едно от двете известия, които прати на вражеския род, е постигнало целта си. Без съмнение скоро ще дойде отговор от Мори, които ще му съобщят, че са нападнали и разгромили неговия противник. Но нито от рода Мори, нито от Накагава Себей, Икеда Шоню и Такаяма Укон имаше някаква вест. Вместо това всяка сутрин до Мицухиде стигаха такива новини, които приличаха на присъда свише.
За Мицухиде крепостта Сакамото бе свързана с живи спомени за неотдавнашните събития — унижението, на което го подхвърли Нобунага; гневното му напускане на Адзучи; пребиваването в самата крепост, където бе изправен на кръстопътя на съмнението. Сега вече това съмнение бе изчезнало заедно с предишния гняв. В същото време бе загубил всякаква способност да се вглежда в самия себе си. Замени своя проницателен ум за празното звание „управител на страната“.
На девети през нощта Мицухиде още нямаше представа къде е Хидейоши, но отношението на местните господари го накара да изпита безпокойство. На следващата утрин напусна своя стан в Шимо Тоба и се изкачи до прохода Хорагамине в Ямаширо, където имаше уговорка да се съедини с войската на Цуцуи Джункей.
— Забелязали ли са вече Цуцуи? — питаше през деня той час по час съгледвачите си.
Понеже беше в заговор с Цуцуи Джункей още преди нападението над храма Хоно, Мицухиде — досега — никога бе имал основания да се съмнява във верността на своя съюзник. И не само това, но и тримата служители на рода Ода, които се бе надявал да привлече на своя страна — Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню — не отвърнаха на призива му, макар още от по-рано да бяха негови преки подчинени.
Безпокойството на Мицухиде не беше неоправдано. Той се посъветва със Сайто Тошимицу.
— Мислите ли, че нещо не е на ред, Тошимицу?
Искаше му се да вярва, че нещо се е случило на пратения от него вестоносец или че Джункей и останалите просто се бавят, но Сайто Тошимицу вече бе успял да преглътне истината.
— Не, господарю — отвърна той. — Подозирам, че господарят Джункей няма намерение да дойде. Няма причина да се бави толкова по равния път от Корияма насам.
— Не, трябва да има някаква причина — настоя Мицухиде.
Повика Фуджита Денго, написа писмо и го прати в Корияма.
— Вземете най-добрите коне. Ако яздите с пълна скорост, трябва да успеете да се върнете до утре сутрин.
— Стига господарят Цуцуи да пожелае да разговаря с мен, ще се върна до утре заран — отвърна
