посрещане на своите хора.
Оставаше му обаче още една голяма грижа, която се засили след неговото влизане в крепостта Нагахама. Гореше го такова нетърпение, че не можеше да изтрае дори минута повече. Дали жена му и майка му са добре?
След като се настани във вътрешното укрепление, той задаваше отново и отново този въпрос на всички влизащи и излизащи военачалници. Изведнъж силно се притесни за съдбата на близките си.
— Търсихме ги навсякъде, но още не се знае със сигурност къде са — отвръщаха пълководците.
— И нямаше ли никой, който да знае в коя посока са отишли? — настояваше Хидейоши.
— Така смятахме — обади се един от военните, — но никой изглежда не ги е виждал. Когато напуснаха крепостта, пазеха в пълна тайна накъде са се упътили.
— Разбирам. Трябва да са били прави. Ако местонахождението им бе станало известно на всички, врагът щеше да тръгне да ги преследва и те щяха да са в опасност.
После Хидейоши прие един друг военачалник и се зае да обсъжда с него съвсем различен въпрос. Същия ден вражеският отряд в крепостта Саваяма бе изоставил укреплението и побягнал в посока към Васака. Пълководецът доложи, че крепостта е върната под началството на предишния й наместник, Нива Нагахиде.
Внезапно неизвестно откъде пристигнаха Ишида Сакичи и още петима младежи от частта на оръженосците. Преди още да стигнат до стаята на Хидейоши, от спалното помещение и от коридора се дочуха радостни гласове.
— Да не би Сакичи да се е върнал? — попита Хидейоши хората наоколо си. — Защо се бави сега толкова, а не идва?
Прати едного да го доведе.
Ишида Сакичи бе родом от Нагахама и по-добре от всеки друг познаваше местностите в околността й. Ето защо той сега реши, че времето е подходящо да използва уменията си. От обед бе излязъл сам навън да търси мястото, където биха могли да се скрият съпругата и майката на неговия господар.
Оръженосецът коленичи почтително пред Хидейоши. Според думите му близките на господаря заедно с прислугата си се били скрили в планината, на десетина часа път от Нагахама. Изглежда едва успявали да намерят там с какво да се изхранват.
— Е, да се готвим веднага за път. Ако тръгнем незабавно, до утре вечер трябва да успеем да стигнем дотам — каза Хидейоши и се изправи.
Едва успяваше да сдържи нетърпението си.
— Погрижете се за всичко тук, докато ме няма — нареди той на Кютаро. — Хикоемон е с войниците си в Оцу, а господарят Нобутака остана в Адзучи.
Щом излезе от крепостната порта, Хидейоши завари шест-седемстотин души да го чакат строени и готови за път. Бяха се сражавали последователно при Ямадзаки и Сакамото и дори и в Адзучи не им беше останало време да си починат. Пристигнали едва тази сутрин, лицата им бяха още уморени и покрити с прах.
— Петдесет конника ще са достатъчни да дойдат с мен — каза им Хидейоши.
Ездачите с факли в ръка тръгнаха напред да водят. Почти всички други войници трябваше да останат в крепостта.
— Това е опасно — настоя Кютаро. — Петдесет конника са прекалено малко. Пътят, по който ще минете довечера, върви близо до връх Ибуки, а там може още да се крият вражески отряди.
И Шоню, също както Кютаро, настоятелно се опита да го предупреди, но Хидейоши изглежда беше убеден, че няма повод за такава загриженост. Отвърна, че е безсмислено да се тревожат за него и нареди на хората с факли да водят напред. Излязоха от крепостната порта и потеглиха по засадения с дървета път на североизток.
Хидейоши язди през нощта до към четвъртия час и без да бърза много, успя да измине разстояние от пет левги.
В полунощ групата пристигна в храма Санджуин. Хидейоши очакваше монасите да са съвсем изненадани, но за негово удивление, още щом отвори главната порта, видя вътрешността на храма ярко осветена от запалени фенери, а дворът напръскан с вода и старателно пометен.
— Някой трябва да е минал преди нас и да е предупредил за пристигането ми.
— Аз бях — обади се Сакичи.
— Ти ли?
— Да. Помислих, че сигурно ще спрете тук да починете и наредих на един младеж, който бяга много бързо, да изтича дотук и да предупреди да приготвят вечеря за петдесет души.
По-рано Сакичи беше послушник в храма Санджуин, но на дванадесетгодишна възраст Хидейоши го прие като оръженосец в крепостта Нагахама. Това стана преди осем години и оттогава той се бе превърнал в млад самурай. Имаше бърз ум и съобразяваше по-леко от повечето хора.
Призори на розово-светлосиньото небе се показаха очертанията на връх Ибуки. Не се чуваше нищо освен чуруликането на птичките. Росата още покриваше пътя, а мракът под дърветата не се беше разсеял.
Хидейоши имаше доволен вид. Знаеше, че с всяка стъпка се приближава към майката и съпругата си и сякаш не обръщаше внимание нито на стръмния наклон на пътя, нито на собствената си умора. Сега, докато слънцето постепенно огряваше връх Ибуки, колкото повече приближаваше Нишитани, толкова повече закопняваше той за прегръдката на майка си.
Колкото и да се катереха нагоре покрай река Адзура, те сякаш никога нямаше да стигнат до извора й. Тъкмо напротив — коритото се разшири и реката се разля в долина, толкова широка, та биха могли да не забележат, че са посред планината.
— Това е връх Канакусо — обяви монахът, който им служеше като водач и посочи едно голямо възвишение право пред тях.
Избърса потта от челото си. Слънцето се беше изкачило по средата на небосвода и лятната жега се засилваше.
Монахът отново тръгна напред по пътечката. След време тя се стесни дотолкова, че Хидейоши и служителите му трябваше да слязат от конете. Точно в същия миг останалите хора наоколо се спряха по местата си.
— Може да е врагът — заговориха те уплашени.
Хидейоши и неговият малък отряд току-що бяха превалили върха. Наоколо в далечината май че имаше разположена група войници. Те също изглеждаха изненадани и се изправиха заедно на крака. Единият като че даде някакви нареждания, докато останалите се разпръснаха в безпорядък наоколо.
— Може да са остатъци от противниковата войска — обади се някой. — Чух, че са стигнали в бягството си чак до Ибуки.
Това наистина бе възможно и стрелците с пушки незабавно изтичаха напред. Веднага се даде нареждане да се подготвят за битка, но двамата монаси, които водеха, повикаха хората да се върнат.
— Това не са неприятели. Просто от храма са пратили стража да пази околността. Не стреляйте.
После се обърнаха към далечния връх и посредством викове и ръкомахания се разбраха с другарите си.
След това войниците тръгнаха да слизат надолу по планината като търкалящи се по стръмнина камъни. Много скоро към тях изтича някакъв офицер с прикрепено на гърба знаме. Хидейоши разпозна в него служител от Нагахама.
Храмът Дайкичи не беше нещо повече от малко планинско светилище. При всеки дъжд покривът му течеше. При всяко духване на вятъра стените и подпорите се разлюляваха. Нене, заедно със свекърва си за която се грижеше, живееше в главния храм, а придворните дами — в монашеските килии. Дошлите по-късно служители от Нагахама си построиха наоколо малки колиби или отседнаха в къщи долу в селото. При тези трудни условия двеста души бяха прекарали повече от две седмици.
Когато новината за убийството на Нобунага стигна до Нагахама, от крепостта вече се виждаха предните отряди на войската на Акечи. Трудно беше да се реши какво да се прави. Нене написа писмото до своя съпруг в далечните западни области буквално в последната минута. Взе свекърва си, напусна крепостта и
