Тайко

Шигетомо бързо извади лист, мастило и четка. Мицухиде пое с треперещи пръсти четката и погледна бялата хартия. Като разбра, че господарят му иска да напише своето предсмъртно стихотворение, Шигетомо усети някаква тежест в гърдите си. Трудно можеше да си представи как Мицухиде ще направи това тъкмо тук и сега. Почувствал пръста на предопределението, той се обърна към своя повелител:

— Не вадете сега четката, господарю. Оцу е съвсем близо и ако успеем да намерим пътя дотам, ще бъдете приет от господаря Мицухару. Дайте да ви превържа раната.

Шигетомо остави хартията на земята и се зае да развързва торбата си, но Мицухиде му махна рязко с ръка. После се подпря на лявата и се поизправи. Протегна десницата напред, стисна четката и с почти изумителна сигурност в движенията се зае да пише:

Няма два пътя — вярност и измяна.

Ръката му обаче трепереше така, че навярно нямаше да успее да напише следващия стих. Подаде четката на Шигетомо.

— Допишете го.

Облегна се на скута на своя служител, вдигна глава към небето и за кратко време се загледа в луната. Когато лицето му се покри с мъртвешка бледност, дори по-бяла от тази на луната, заговори ясно и тихо. Довършваше стихотворението си:

Великият път стига до дъното на сърцето.
Будя се от съня на петдесет и пет години
и се връщам при Единия.

Шигетомо остави четката и заплака. В това време Мицухиде извади своята къса сабя и си преряза гърлото. Сакудзаемон и Татеваки изтичаха стреснати назад и видяха станалото. Пристъпиха към мъртвото тяло на своя господар и заедно се пронизаха с остриетата на сабите си. Шест, осем, десет мъже последваха така Мицухиде по пътя към смъртта. След миг телата им се подредиха по земята като голямо кърваво цвете.

Йоджиро се бе втурнал в гъсталака да се сражава с разбойниците. Разтревожен, че може вече да са го убили, Муракоши го повика по име:

— Йоджиро, върни се! Йоджиро! Йоджиро!

Колкото и пъти обаче да викаше, другарят му не се обади повече. Муракоши също бе ранен на няколко места. Щом най-сетне успя да изпълзи вън от шубрака, видя точно до него да преминава сянката на някакъв мъж.

— А! Господарю Шигетомо!

— Санджуро!

— Как е Негово Височество?

— Издъхна.

— Не! — възкликна изненадан Санджуро. — И къде?

— Тук е, Санджуро — и Шигетомо посочи към главата на своя господар, която бе увил внимателно в парче плат и закачил на седлото си.

Извърна тъжно поглед настрани.

Санджуро скочи към коня. Стисна главата на Мицухиде и нададе дълъг, жалостен писък. Накрая попита:

— Какви бяха последните му думи?

— Съчини стихотворение, което започваше: „Няма два пътя — вярност и измяна“.

— Това ли е казал?

— При все че вдигна ръка против Нобунага, това не може да бъде съдено като вярност или измяна. И двамата с Нобунага са самураи и служеха на своя общ Император. След като се събужда от петдесет и пет годишния си сън, господарят разбира, че дори за него не е възможно да избегне похвалите и укорите на света. И след тези думи се самоуби.

— Разбирам.

Муракоши се тресеше от ридания и бършеше с юмрук сълзите от лицето си.

— Той нито послуша предупрежденията на господаря Тошимицу, нито се отказа да влезе при Ямадзаки в решителното сражение, въпреки неблагоприятното разположение и малката му войска — продължи той. — И това, понеже се е водил по Великия път. Така погледнато, да отстъпи от Ямадзаки щеше да е все едно да изостави Киото. Като разбирам какво е криел в сърцето си, не мога да се спра да плача.

— Макар и победен, той никога не остави Пътя и несъмнено е умрял уверен в себе си. Последните му стихове са негов свидетел пред небесата. Но сега вижте — ако губим време тук, онези разбойници ще се върнат и ще ни нападнат отново.

— Прав сте.

— Не успях да се погрижа сам за всичко тук. Оставих трупа на господаря обезглавен. Ще го погребете ли, за да не го открие никой?

— А останалите?

— Всички се събраха при тялото му и храбро срещнаха смъртта.

— Ще изпълня нареждането ви и сам ще си потърся място да умра.

— Ще занеса главата на господаря Мицухиде в храма Чионин. После мисля и аз да свърша със себе си. Е, сбогом.

— Сбогом.

Двамата тръгнаха в различни посоки по тясната пътека, която минаваше през бамбука. Луната хвърляше наоколо им чудно красиви отблясъци.

Същата нощ крепостта Шорюджи падна. Това стана тъкмо по времето, когато в Огурусу Мицухиде умираше. В укреплението се бяха пренесли военачалниците Накагава Себей, Такаяма Укон, Икеда Шоню и Хори Кютаро. Накладоха голям огън и като подредиха походните си столчета пред крепостната порта, зачакаха идването на Нобутака и Хидейоши. Скоро Нобутака дойде.

Превземането на крепостта бе бляскава победа. Войниците и предводителите им бяха вдигнали знамената и гледаха Нобутака с голяма почит. След като слезе от коня и мина между редиците на войската, той с приятелско изражение на лицето кимна на хората наоколо. Поздрави военачалниците с почти прекомерна учтивост — държеше да им покаже благодарността си заради победата.

Стисна ръката на Себей и любезно каза:

— Благодарение на вашата вярност и смелост Акечи бяха сразени в една-единствена битка. Душата на баща ми е отмъстена. Няма да забравя това.

Похвали по същия начин Такаяма Укон и Икеда Шоню. Хидейоши обаче пристигна малко по-късно, без да каже на тези хора нищо. Премина покрай тях в носилото си и дори изглеждаше, че нарочно не им обръща внимание.

Себей, даже и между тези калени бойци, се отличаваше с необикновена свирепост и нищо чудно държанието на Хидейоши да го обиди. Покашля се достатъчно силно, за да бъде чут. Хидейоши надникна от носилото и го подмина с бързата бележка:

— Много добре, Себей.

Себей удари ядосано с крак по земята.

— Дори господарят Нобутака прояви достатъчна учтивост, за да слезе заради нас от коня си, а този тук е толкова над мене, че ни подминава направо в носило. Може би Маймунката си мисли, че страната е вече под негова власт — заяви той на достатъчно висок глас, за да го чуят.

Освен тези думи обаче не можеше да направи нищо.