като остави всичко зад себе си, тръгна да търси убежище. Успя само да натовари на един кон малко дрехи за майката на Хидейоши и подаръците, които самият той бе получил от Нобунага.
В това положение Нене усети отговорността на тъжната и тежка женска участ. В отсъствието на Хидейоши тя бе отговорна за крепостта, трябваше да се грижи за възрастната му майка и да ръководи цялото домакинство. Сигурно с цялото си сърце е желаела да чуе от съпруга си една дума на похвала за добре свършената работа. Той обаче бе далеч, на бойното поле. Доскоро крепостта й предлагаше сигурност, но сега положението внезапно се оказа не по-различно, отколкото при похода в западните области — врагът ги заплашваше и тук.
През време на война такава промяна не може да е причина за отчаяние, но Нене се притесняваше от въпроса къде да настани майката на Хидейоши. Дори да оставеха крепостта в ръцете на врага, тя бе сигурна, че съпругът й бързо ще си я върне отново. Ако обаче позволеше нещо лошо да се случи на майка му, никога нямаше да може да го погледне в очите.
— Моля ви, погрижете се само за свекърва ми. Не мислете за мене. И колкото и да ви е жал, че трябва да оставите нещо, не се бавете заради разни вещи — насърчи Нене женската прислуга и всички останали хора от домакинството, които отчаяно бързаха по пътя на изток.
Нагахама опираше на запад в езерото Бива, на север бе заплашвана от враждебни родове, а на изток не беше ясно какво става по пътя за Мино. Нямаше значи друг изход, освен да потърсят убежище в посока връх Ибуки. Когато съпругът й побеждава, жената на воина се изпълва с щастие. Стига обаче той да претърпи и една загуба, като например сегашното тяхно бягство от крепостта, и нещастницата преживява нещо, което земеделецът на полето или търговецът в града просто не могат да си представят.
Като се започне от този ден, хората от рода на Хидейоши гладуваха, лягаха да спят на открито и пребиваваха в постоянен страх от вражески отряди. Нощем трудно можеха да се запазят от росата, денем побелелите им, окървавени нозе трябваше отново да поемат бежанския си път.
През време на тези изпитания те винаги помнеха едно — стига врагът да ни плени и ще му покажем кои сме. Такава бе тайната клетва почти на всекиго. Жените всички мислеха по един начин. Всички чувстваха, че ако уханието което се носи от дрехите им и хубостта на черните им коси не намерят покритие в техните сърца, ще си спечелят презрение като глупави и суетни създания.
Селото предлагаше превъзходно убежище. На разстояние от него поставиха стражи, тъй че да няма опасност от изненадващо нападение. Беше средата на лятото и постелките и припасите трябваше да се окажат достатъчни. Най-голямото неудобство за тях бе преди всичко откъснатостта, в която се намираха. Отдалечени от всякакво селище, нямаха и представа какво става навън.
Вестоносецът трябва да се върне скоро. Нене остави мислите си да блуждаят по небето на запад. В нощта преди да напусне Нагахама тя бързешком написа писмо на своя съпруг. Оттогава не беше получила никаква новина. Може би пратеникът е попаднал на връщане в ръцете на Акечи или пък не е успял да намери мястото, където са се скрили. Ден и нощ бе обмисляла всички тези възможности.
После чу, че при Ямадзаки е имало сражение. Щом й казаха за това, кръвта нахлу по лицето й и тя цяла се изчерви.
— Навярно е истина. Моето момче ще постъпи точно така — обади се майката на Хидейоши.
Косата на старицата бе напълно побеляла. От ставането сутрин до вечерното си лягане тя, почти без да се помръдва, седеше в главната зала на храма Дайкичи и набожно се молеше за победата на своя син. Колкото и да се объркат нещата в този свят, безусловно вярваше, че мъжът на когото е дарила живот, няма да се отклони от Великия път. Дори и сега, когато разговаряше с Нене, все по стар навик наричаше Хидейоши „това момче“.
— Дано да се върне победител, пък дори ако за това трябва да пожертвам в замяна това старо тяло.
Това бе нейната единствена и ежедневна молитва. От време на време вдигаше поглед към статуята на богиня Канон и изпускаше въздишка на упование.
— Майко, усещам, че скоро ще получим добри новини — каза един ден Нене.
— Не знам защо, но и аз предчувствам същото — отвърна старата жена.
— За мен това дойде внезапно, щом погледнах лицето на Канон — продължи Нене. — С всеки изминат ден тя сякаш започва да ни се усмихва.
Този разговор между двете жени стана на сутринта в деня, когато пристигна Хидейоши.
Слънцето клонеше към залез и селото бе останало в сянката на долината. Стените на храма вече се покриваха с привечерен здрач. Нене удряше по кремъка, за да запали лампите във вътрешното светилище, а свекърва й все така стоеше в молитва пред статуята на Канон.
Внезапно чуха навън бързи войнишки стъпки. Майката на Хидейоши се извърна стресната. Нене излезе на терасата.
— Негово Височество идва!
Виковете на стражите отекнаха по целия двор. Всеки ден тези хора слизаха на около два часа път надолу покрай реката, за да охраняват околността. Всички изглеждаха безкрайно изтощени от дългия бяг до главната порта, но когато видяха Нене на терасата, веднага завикаха с пълен глас, без дори да изчакат да дойдат по-близо до нея.
— Майко! — извика Нене.
— Нене!
Свекърва и снаха се прегърнаха просълзени. Щастливите им гласове се сляха в един. Старицата се просна по очи пред образа на Канон. Нене коленичи до нея и се поклони доземи.
— Моето момче не те е виждало от дълго време. Изглеждаш малко отпаднала. Иди си среши косата.
— Да, майко.
Нене бързо изтича до стаята си. Среса се, загреба малко вода от бамбуковата тръба, за да си измие лицето и после бързо го изрисува.
Всички хора от домакинството и самураите бяха застанали пред портата, строени по старшинство и възраст, за да посрещнат Хидейоши. Лицата на селяните, стари и млади, надничаха иззад дърветата. Очите им се бяха разширили от любопитство към това, какво ще стане. След кратко време двама изпреварили останалите войници изтичаха до портата и обявиха, че господарят им и неговите придружители скоро ще пристигнат. Щом известиха за това Нене, строиха се в края на редицата. Всички утихнаха. До един чакаха Хидейоши да се появи в далечината. Очите на Нене странно притъмняха, докато стоеше права редом със строя от мъже.
Много скоро пристигнаха куп хора и коне. Въздухът се изпълни с мирис на пот и прах, които се смесиха с шумотевицата и блъскането на хората, събрали се да посрещнат господаря си. За известно време предната порта на храма не се виждаше от тълпата, която поздравяваше мъжете за благополучното им пристигане.
Хидейоши също беше между тях. Късото разстояние до селото бе изминал на кон, но сега пред храма слезе от седлото, подаде поводите на един служител и погледна към групата от деца, застанали на края на редицата вдясно от него.
— В планината трябва да има доста места за игра — обърна се той към тях.
После потупа застаналите наблизо момченца и момиченца по раменете. Всички бяха деца на негови служители и заедно с тях тук бяха техните майки, баби и дядовци. Докато пристъпваше към каменния праг на портата, Хидейоши се усмихна на всички тези хора.
— Е, сега разбирам, че сте живи и здрави. Олекна ми.
Обърна се наляво, където мълчаливо бяха застанали и воините от неговия род. Повиши малко глас.
— Върнах се. Разбирам трудностите, през които сте минали в мое отсъствие. Трябва много да сте преживели.
Воините в редицата се поклониха. Зад храмовата порта, на върха на стълбището, чакаха да го приветстват главните служители и домашните му. Хидейоши просто погледна на двете страни и с усмивката си даде знак, че при него също всичко е наред. Хвърли само бегъл поглед към съпругата си Нене и без да каже нищо, влезе през храмовата порта.
Оттук нататък обаче съпругът бе скромно съпровождан от своята спътница. Оръженосците, които вкупом следваха господаря си и хората от семейството или отидоха да си отпочинат, както им заръча Нене, или
