благоразумие.
Бързината, с която войниците му се придвижваха, изглеждаше на Кацуие забележителна, но докато основната част от отрядите стигне до границата на Оми и Ечидзен, вече бе станало петнадесето число на месеца. Едва по пладне на следващия ден го настигнаха и задните поделения от Китаношо и цялата войска се спря за почивка в планинския проход. Погледнеха ли към долината долу, можеха да видят летните облаци високо в небето.
Кацуие узна за смъртта на Нобунага преди дванадесет дни. Истина беше, че Хидейоши, зает в битки с Мори в западните области, получи вест от Киото един ден преди него. Още на четвърти обаче той сключи мир с неприятелите, на пети тръгна на път, на седми беше в Химеджи, на девети зави към Амагасаки и на тринадесети срази Мицухиде в сражението при Ямадзаки. Докато Кацуие стигне до границата на Оми, Хидейоши вече беше очистил столицата от остатъците на вражеската войска.
Разбира се, пътят от Ечидзен до Киото бе по-дълъг и по-труден от този от Такамацу, но трудностите пред Кацуие не можеха и да се сравняват с онези пред Хидейоши. Първият определено имаше преимущество. Много по-лесно му беше да изтегли отрядите си от бойното поле и да ги насочи към Киото. Защо тогава закъсня толкова? Истината бе, че просто предпочете благоразумието и предпазливостта пред бързината.
Опитът, натрупан от участие в толкова много битки и получената вследствие на това самоувереност бяха вкостенили мисленето и способностите на разсъдъка му. Това всъщност му попречи да действа бързо в този повратен за страната момент и не му даде да надхвърли рамките на обичайните военни умения.
Планинското село Янагасе беше препълнено с хора и коне. На запад от него лежеше столицата. Войската щеше да тръгне на изток, да прекоси езерото Його и да излезе на пътя за крепостта Нагахама. Кацуие бе отседнал временно зад стените на едно малко планинско светилище.
Беше извънредно чувствителен към топлината и голямата горещина, особено след дългото катерене този ден, видимо го мъчеше. След като поставиха походното му столче под сянката на няколкото дървета, той нареди да прострат помежду им завеса, зад която свали доспехите си. После се извърна с гръб към своя приемен син и му каза:
— Избърши ми гърба, Кацутоши.
Двама оръженосци махаха с големи ветрила встрани от Кацуие, за да го разхлаждат. Потта засъхна и започна да го смъди.
— Търкай по-силно, Кацутоши. Още по-силно — настоя Кацуие.
Момчето още бе само на петнадесет. Твърде трогателна бе гледката на такава синовна привързаност през време на похода.
Кожата на Кацуие бе покрита с някакво подобие на обрив. Това лято той не беше единственият, пострадал от такова нещо. Много от войниците, които носеха доспехи от кожа и метал, получиха, изглежда от тях, кожно възпаление, но неговият случай бе особено тежък.
Казваше си, че отпадналостта му през лятото се дължи на това, дето прекара по-голямата част от изтеклите три години на своя пост в северните области. Неоспоримата истина обаче беше, че като остарява, започваше да слабее все повече и повече. Кацутоши затри по-силно, докато накрая по мазната кожа на Кацуие не се появиха капки кръв.
Пристигнаха двама вестоносци: единият — служител на Хидейоши, другият — на Нобутака. Носеха писма от господарите си, които заедно представиха на Кацуие.
Хидейоши и Нобутака, разположени на стан с отрядите си в храма Мии в Оцу, бяха написали своите писма лично. И двете носеха дата четиринадесети. Това на Хидейоши гласеше:
Днес огледах главата на метежника Акечи Мицухиде. С това душата на нашия покоен господар може да почива в мир. Искаме да известим за това бързо на всички служители на рода Ода в северните области и да им разкажем накратко за станалото. Кончината на Негово Височество без друго причини на всички ни непоносима скръб, отрядите на метежника сега са изтребени до последно, и това само единадесет дни след смъртта на нашия господар. Не изтъкваме това от гордост, а понеже вярваме, че това поне малко ще успокои душата на покойния в света на мъртвите.
В писмото си Хидейоши заключаваше, че краят на тъжните събития е все пак благополучен, но Кацуие ни най-малко не се радваше от това. Напротив, дори преди още да е свършил с четенето, на лицето му се появи коренно различно изражение. В отговора си обаче написа, че естествено нищо не може да го ощастливи повече от получената от Хидейоши вест. Освен това наблягаше на обстоятелството, че неговата собствена войска е стигнала чак до Янагасе.
Като размисли върху наученото от самите вестоносци и от съдържанието на писмата, Кацуие се заколеба какво да предприеме. Щом хората си тръгнаха, той избра няколко бързоноги младежи и ги прати от Оцу в Киото, за да проучат нещата на място. Изглежда имаше намерение да не се помръдне, преди да е напълно осведомен за положението.
— Има ли някакво основание да се съмняваме в писаното? — попита Кацуие.
Беше изненадан дори повече, отколкото в деня когато получи тъжната вест за смъртта на Нобунага.
Ако някой трябваше да застане в „погребална битка“ срещу войската на Мицухиде преди Кацуие, това би трябвало да са Нобутака или Нива Нагахиде, или пък дори някой от служителите на рода Ода в столицата, който да се съюзи с Токугава Иеясу. Та нали самият Иеясу по това време бе в Сакай. В такъв случай победата нямаше да бъде извоювана за едно денонощие. Нито един човек в рода Ода не стоеше по-високо от Кацуие и той добре разбираше, че ако бе присъствал на мястото на сражението, всички щяха да гледат на него като на главнокомандващ в борбата срещу Акечи. Това щеше да стане от само себе си.
Кацуие никога не бе смятал Хидейоши за толкова незначителен, колкото изглежда външно. Напротив, познаваше го доста добре и не подценяваше способностите му. При все това за него оставаше загадка как той е успял толкова бързо да потегли от западните области.
На следващия ден станът на Кацуие бе укрепен. Пътищата бяха затворени и стражата спираше всички идващи от столицата, за да ги разпита подробно, преди да ги остави да продължат.
Всяко ново сведение незабавно се предаваше от началниците на охраната в лагера горе. По всичко личеше, че не може да има никакво съмнение в пълния разгром на войската на Акечи и падането на крепостта Сакамото. При това, според някои от пътниците, от околностите на Адзучи през последните два дни се издигали пламъци и черен пушек, а друг добави, че господарят Хидейоши е повел част от войската си към Нагахама.
И на следващия ден умът на Кацуие остана все така неспокоен. Още го тревожеше мисълта как да постъпи. Обземаше го срам. Довел е войската си от север чак дотук, а остава настрана, докато Хидейоши все предприема нещо ново.
Какво да се прави? Най-естествено за старшия служител на рода Ода щеше да е да нападне рода Акечи, но тази работа вече бе свършена от Хидейоши. Какво тогава ще е от най-голяма важност при настоящите обстоятелства? Как да се противопостави на сегашното преимущество на Хидейоши?
Хидейоши не излизаше от ума на Кацуие. Неприятното му чувство към този човек започваше да граничи почти с открита омраза. Повика висшите си съветници и до късно през нощта обсъжда с тях положението. На следващия ден от стана му по всички страни се разбързаха вестоносци и тайни пратеници. В същото време лично Кацуие написа едно особено доброжелателно писмо до Такигава Кадзумасу.
Макар вече да бе изпроводил вестоносеца на Нобутака обратно при неговия господар с нарочно послание, сега прати на сина на Нобунага още едно писмо. Избра за приносител един от старшите си служители и прати заедно с него още двама доверени хора. Всичко това сочеше важността на начинанието.
Освен това двама писари изслушаха думите на Кацуие и после половин ден се занимаваха с писането на повече от двадесет писма до близките му служители. Общото във всички беше, че на първия ден от седмия месец трябва да се съберат в Кийосу и да обсъдят там кой ще наследи Нобунага и как ще бъдат разделени досегашните владения на рода Акечи.
Като даваше почин за това събиране, Кацуие щеше да възстанови отчасти достойнството си на старши служител на рода. Със сигурност всички смятат, че такива важни въпроси не могат да се решат без негово
