което да посрещне смъртта си.
— И ми донесете четка и мастило — добави той, като се сети, че иска да напише писмо на съпругата и сина си.
Часът на коня бързо наближаваше. Всяка капка питейна вода се пестеше, за да спаси живота на хората в крепостта, но днес Мунехару нареди да му донесат едно пълно ведро, за да измие тялото си от нечистотията, натрупала се през четиридесетте дни на обсадата.
Колко приятно бе това затишие в боя. Слънцето невинно се изкачи посред небето. Нямаше никакъв вятър и цветът на обградилата крепостта мътна вода оставаше все така тъмен.
Вълничките, които се плискаха тихо о крепостните стени, блестяха на слънцето и от време на време в тишината се чуваше вика на бяла чапла.
На Жабешкия нос от отсрещната страна се вдигна червено знаменце — знак, че времето е дошло. Мунехару рязко се изправи. Някой между служителите му неволно изхлипа. Военачалникът, сякаш внезапно оглушал, бързо се запъти в посока към крепостните стени.
Греблото очерта дълга криволица по водата. Лодката возеше петима души — Мунехару, Гесшо и трима служители. Хората в крепостта — мъже, жени и деца — до един се бяха струпали по стените и покривите. Не изпращаха Мунехару с викове, а само сключваха ръце в молитва и бършеха сълзите от очите си.
Лодката тихо премина по повърхността на езерото. Щом се обърна, Гесшо осъзна, че Такамацу вече е останала доста надалеч зад тях. Бяха вече по средата на пътя между крепостта и Жабешкия нос.
— Спрете — нареди Мунехару на гребеца.
Без нито дума човекът издърпа веслото. Не стана нужда да чакат дълго.
Щом лодката им напусна крепостта, друга потегли от Жабешкия нос. В нея седеше мъжът, който Хидейоши пращаше като свидетел — Хорио Мосуке. На носа бе закрепено червено знаменце, а дъното на лодката беше покрито червен килим.
Докато чакаше приближаването на Мосукевата лодка, тази, която носеше облечения в предсмъртното си одеяние Мунехару, леко се клатеше по вълните. Водата бе спокойна. Околните планини също стояха притихнали. Единственият шум бе звукът от греблото на приближаващия съд.
Мунехару се обърна с лице към стана на рода Мори на връх Ивасаки и се поклони. Благодареше им вътрешно за дългогодишното покровителство, на което се бе радвал. Впери поглед в знамето на своя господар и очите му се напълниха със сълзи.
— В тази лодка ли е предводителят на защитниците на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару? — попита Мосуке.
— Точно така — отвърна любезно военачалникът. — Аз съм Шимидзу Мунехару. Дошъл съм, както предвижда споразумението за мир, да си направя сепуку.
— Имам да ви кажа още нещо. Моля, почакайте за малко — помоли Мосуке. — Приближете още лодката — нареди той на служителя, който държеше веслото в Мунехаровия съд.
Страните на лодките леко се блъснаха една в друга.
След това Мосуке заговори с тържествен глас:
— Имам за вас послание от господаря Хидейоши. Без да бяхте приели молбата ни, мирът щеше да е невъзможен. Дългата обсада трябва да ви е изтощила. Господарят моли да приемете тези дарове като малък израз на неговото уважение. Не се тревожете, ако слънцето напредне. Моля ви да се сбогувате с живота спокойно, когато вие желаете.
От едната лодка в другата бяха прехвърлени буренце с най-добро саке и голям брой изискани ястия.
Лицето на Мунехару просветна от радост.
— Това е неочаквано за мен. Щом такова е желанието на господаря Хидейоши, с удоволствие ще опитам от блюдата.
Взе си от сакето и наля чаши на спътниците си.
— Сигурно понеже от доста време не бях пил такова хубаво саке, но сега се чувствам малко пиян. Извинете невъзпитаността ми, генерал Хорио, но бих искал да изиграя и един последен танц.
После се обърна към придружителите си и попита:
— Нямаме барабан, но бихте ли могли да пляскате и да припявате?
Изправи се в малката лодка и разтвори едно бяло ветрило. Дъното се разклати леко от движенията му под ритъма на пляскащите ръце. По езерото се появиха леки вълнички. Мосуке нямаше сила да го погледне и провеси глава.
Веднага щом пеенето спря, Мунехару отново се обади с ясен глас:
— Моля, гледайте внимателно, генерал Мосуке.
Свидетелят вдигна поглед и видя, че Мунехару е коленичил и разрязал стомаха си със сабята право по средата. Докато говореше, вътрешността на лодката цялата почервеня от кръвта му.
— И аз идвам с теб, братко! — извика Гесшо и също заби сабята под гърдите си.
След това служителите на Мунехару предадоха на Мосуке кутия с неговата отрязана глава. Върнаха се в Такамацу и последваха господаря си в отвъдното.
Щом пристигна в храма Джихоин, Мосуке разказа на Хидейоши за сепукуто на Мунехару и остави главата му пред неговото походно столче.
— Толкова жалко е това — възкликна Хидейоши. — Мунехару бе превъзходен самурай.
Никога не бе изглеждал по-развълнуван. Скоро след това обаче повика Екей при себе си. Щом монахът дойде, Хидейоши веднага му показа един изписан лист хартия.
— Сега остава само да си разменим писмени обещания. Погледнете какво съм написал и аз после ще пратя вестоносец за обещанието на Мори.
Екей прегледа листа и почтително го върна на Хидейоши. Този помоли за четка и се подписа. След това поряза малкото си пръстче и скрепи подписа си с кръв. Договорът бе готов.
След няколко часа над стана на Мори премина вълна удивление и разочарование. Узнали бяха за смъртта на Нобунага. Онази част от обкръжението на Терумото, която по начало се противопоставяше на мира, сега настоя за незабавно нападение над Хидейоши.
— Бяхме измамени!
— Това копеле успя да ни излъже!
— Да скъсаме този договор на парчета!
— Не са ни измамили — отвърна твърдо Кобаякава. — Ние, а не Хидейоши, започнахме преговори за мир. А и е нямало начин той да предвиди това злощастие в Киото.
Брат му Кикава, поддръжник на онези, които настояваха за подновяване на сраженията, се обърна към Терумото:
— Смъртта на Нобунага значи гибел за отрядите на Ода. Сега те няма да могат да се мерят с нашите. А Хидейоши е най-вероятният наследник на Нобунага и сега ще е най-лесно да го нападнем, още повече като се вземе предвид колко е слаб тилът му. Направим ли това, властта над Империята ще бъде в наши ръце.
— Не, не съм съгласен — възрази Кобаякава. — Сега Хидейоши е единственият, който може да възстанови реда и спокойствието. Освен това стара самурайска поговорка е да не нападаш врага си, когато скърби. Ако сега нарушим договора, нападнем го и той оцелее, след това ще се върне на запад, за да си отмъсти.
— Но не можем да си позволим да изпускаме тази възможност — настоя Кикава.
Като последно средство да подкрепи думите си Кобаякава напомни предсмъртната заръка на техния предишен господар: „Родът трябва да защитава своите собствени граници. Колкото и силни и могъщи да станем, не бива да излизаме вън от западните области.“
Дойде време повелителят на Мори да вземе решението си.
— Съгласен съм с моя чичо Кобаякава — заяви той. — Няма да престъпваме договора и повторно да правим от Хидейоши наш враг.
Тайното съвещание приключи на вечерта на четвъртия ден от месеца. Докато се връщаха в лагера си, двамата военачалници срещнаха отряд свои разузнавачи. Началникът им махна възбудено с ръка към тъмното и каза:
— Укита започват да изтеглят частите си.
