горчиво плачеха и сълзите им сами по себе си биха могли да загасят лампата, която светеше самотно в мрака. Хидейоши неспокойно мърдаше на мястото си. Бе успял да се овладее и сега здраво стискаше устни.
— Хей! Някой да дойде насам! — извика той към стаята на оръженосците.
Викът бе достатъчно силен, за да пробие тавана. Хикоемон и Асано, и двамата твърде сърцати мъже, бяха така стреснати, че почти скочиха от възглавниците си. Та нали Хидейоши допреди миг бе потънал в сълзи и изглеждаше изцяло покрусен.
— Да, господарю! — отвърна един от оръженосците.
Отговорът му бе придружен от шум на бързи стъпки. От този звук и от гласа на Хидейоши мъката на Кютаро и Хикоемон изведнъж се изгуби.
— Господарю?
— Кой е? — попита Хидейоши.
— Ишида Сакичи, господарю.
Набитият Сакичи излезе от сянката на плъзгащата се врата към съседната стая. Щом стигна до средата на рогозката, той се обърна към поставената на земята лампа и се поклони с прилепени към пода длани.
— Изтичай до лагера на Канбей, Сакичи. Кажи му, че искам веднага да говоря с него. Побързай!
Ако имаше възможността, Хидейоши би желал да заплаче с глас. Служеше на Нобунага от седемнадесетата си година. Този човек го бе потупвал по главата, а като негов прислужник Хидейоши бе носил сандалите му със собствените си ръце. И ето сега неговият господар вече не е този свят. Връзката между Хидейоши и Нобунага в никакъв случай не бе обичайна. Свързваше ги обща вяра, имаха един живот и една смърт. Неочаквано господарят си отиде пръв и сега Хидейоши съзнаваше, че от този миг нататък поема съществуването си в свои собствени ръце.
„Никой не ме е познавал така добре като него, помисли си Хидейоши. В своя последен миг между пламъците на храма Хоно трябва да си е спомнил за мен и сигурно още ми се е доверявал. Колкото и да съм недостоен, няма да обърна гръб на своя господар и на това негово доверие.“ И Хидейоши се зарече пред себе си. Той не просто жалеше за своя повелител. Вярваше в едно — преди да умре, Нобунага му е оставил заръка.
Можеше да разбере колко дълбоко ще да е било неудовлетворението на господаря му. Като познаваше Нобунага, си представяше неговото вътрешно съжаление заради това, че си отива от този свят, завършил своето дело само наполовина. Щом погледна на нещата така, Хидейоши забрави мъката си. Но нямаше време и да мисли надълго за бъдещето. Телом бе на запад, но духом вече се сражаваше с врага — Акечи Мицухиде.
Остава обаче въпросът как да се справи с непосредствения си противник — този в крепостта Такамацу. И как да постъпи с тридесетхилядната войска на рода Мори? Как възможно най-бързо да се пренесе от полето на боя в западните области до Киото? Как да надвие Мицухиде? Въпросите се издигаха пред него като планинска верига.
Изглежда, най-накрая взе решение. Възможността бе едно на хиляда, но по челото му се четеше решимост да заложи живота си именно на тази единствена възможност.
— Къде е сега пратеникът? — попита Хидейоши Асано, почти веднага след като оръженосецът бе излязъл.
— Наредих на самураите да го оставят да чака при главния храм — бе отговорът.
Хидейоши направи знак на Хикоемон.
— Заведете го в кухнята и му дайте нещо да се нахрани. Обаче го дръжте заключен и не позволявайте на никой да говори с него — нареди той.
Хикоемон кимна с разбиране и Асано попита дали и той да отиде с него.
Хидейоши поклати глава.
— Не, от вас ще искам нещо друго, затова почакайте малко. Моля ви, Асано, изберете от самураите си няколко с добър слух и бързи нозе и ги разположете по всички пътища от Киото за владенията на Мори. Не искам дори птица да прехвръкне оттам. Задържайте всеки, който ви се стори подозрителен. Дори и да не е, проверявайте кой е и какво носи със себе си. Това е извънредно важно. Вървете бързо и внимавайте.
Асано незабавно тръгна да изпълни заповедта. Сега в стаята останаха само Кютаро и Юко.
— Кой час е сега, Юко?
— Втората половина на Часа на глигана.
— А днес беше третият ден от месеца, нали?
— Точно така.
— Утре сме четвърти — промълви на себе си Хидейоши. — После идва пети.
Притвори очи и замърда с пръсти по колената си, сякаш пресмята наум нещо.
— Трудно ми е само да седя така тук. Не мога ли да изпълня някакво ваше нареждане? — обади се Кютаро.
— Не, изчакайте още малко — опита се Хидейоши да успокои нетърпението му. — Канбей трябва да дойде скоро. Знам, че Хикоемон отиде да се погрижи за вестоносеца, но сега, понеже има малко време, защо и вие не отидете да проверите как са нещата там?
Кютаро начаса се изправи и тръгна към храмовата кухня. Мъжът седеше в една малка стая наблизо и лакомо поглъщаше храната, която му бяха предложили. Не беше ял и пил от вчера и когато най-сетне се насити, успя само да се облегне назад с издут корем.
Щом видя, че човекът е свършил с храненето, Хикоемон го повика при себе си и го поведе към една от монашеските килии, където се пазеха сутрите. Пожела му добър сън, остави го вътре и заключи вратата от другата страна. В същия миг Кютаро пристъпи тихо до него и прошепна в ухото му:
— Негово Височество се притеснява слухът за станалото в Киото да не се пръсне между хората.
В очите на Кютаро се четеше предложението да убият пратеника, но Хикоемон само поклати глава. След като изминаха няколко крачки, каза:
— Той сигурно още тази вечер ще умре от преяждане. Да го оставим сега да почива.
Погледна към стаята за сутри и вдигна отворената си длан в молитвен жест нагоре.
Книга осма
Десета година на Теншо
1582 г.
Лятото
Хори Кютаро, старши служител на рода Ода
Ода Нобутака, третият син на Нобунага
Ода Нобуо, вторият син на Нобунага
Нива Нагахиде, старши служител на рода Ода
Цуцуи Джункей, старши служител на рода Ода
Мацутада Тародзаемон, старши служител на рода Акечи
Ишида Сакичи, служител на Хидейоши
Самбоши, внук и наследник на Нобунага
Такигава Кадзумасу, старши служител на рода Ода
Маеда Гени, старши служител на рода Ода
Сакума Генба, племенник на Шибата Кацуие
Шибата Кацутойо, приемен син на Кацуие
Злополучният вестоносец
Хидейоши не беше мръднал от мястото си. Около основата на лампата се трупаха парченца пепел — навярно останки от писмото на Хасегава.
