отколкото сила. Пронизителното свистене на всяка стрела сякаш само казваше, че острието й е прекалено добро за тези низки хора, че то е дар за тях от човека, който ще властва над цялата тази страна. И стрелите на Ано обаче бързо привършиха.
Тук и там в храмовия двор лежаха покосени от неговите стрели неприятели. Въпреки стрелбата на лъка обаче, една група облечени в доспехи войници настъпи с дързък вик към парапета на терасата и най-сетне стигна с катерене до засводения коридор.
— Виждаме ви, господарю Нобунага! Не можете да ни избягате! Загубете главата си като мъж!
Враговете бяха многобройни като враните по акациевите дървета призори и привечер. Готови да бранят своя господар, личните служители на Нобунага се наредиха около него в страничните и задните коридори. Сабите им светеха с блясъка на отчаянието. Няма да оставят врага да проникне по-навътре. Между тях бяха и братята Мори.
Мнозина от тези хора, отказали до самия край да изоставят повелителя си и сражавали се в негова защита, сега лежаха повалени върху вражески тела, все още вкопчени в мъртвешка хватка. Изглеждаше, че и двамата противници са загинали едновременно.
Стражата от външния храм бе превърнала сега главното светилище в поле на битката и в яростно и кърваво сражение се опитваше да отблъсне неприятеля от вътрешния двор. Вражеските сили обаче изглежда бяха на път да превземат входа към покрития коридор, който водеше дотам и целият отряд, сега съставен от по-малко от двадесетина човека, се събра наедно и се спусна към вътрешността.
Сега воините на Акечи, успели да се изкатерят до коридора, бяха притиснати от две страни. Пронизаните им и посечени тела нападаха едно върху друго. Щом видяха, не Нобунага е все още в безопасност, мъжете от външния храм нададоха радостни викове:
— Сега! Сега имаме време! Да отстъпваме веднага!
— Глупаци! — процеди през зъби Нобунага и захвърли лъка си настрана. Беше счупен и нямаше вече стрели. — Не е време за отстъпление! Дайте ми едно копие!
И след като ги сряза по този начин, той сграбчи оръжието на един от служителите и като лъв се спусна надолу по коридора. Завари един вражески войник да се опитва да се изкатери по страничната преграда и заби острието си право в него.
В същия миг един воин на Акечи, застанал под сянката на черен китайски бор, извади своя малък лък. Стрелата се заби в лакътя на Нобунага. Господарят се олюля назад и се подпря на кепенците зад гърба си.
Същевременно вън пред западната стена се разиграваше малка схватка. Една дружина от служители и пешаци начело с Мураи Нагато и сина му бе излязла от дома на градския управител, разположен до храма Хоно и след като удари обградилите стените Акечи в гръб, се опитваше да влезе през главната порта в двора.
Предишната вечер Нагато и синът му бяха останали до късно да разговарят с Нобунага и Нобутада и се върнаха да спят едва към третия час. Ето защо Нагато, заспал дълбоко, се остави да го сварят неподготвен. Длъжен бе да знае за положението още щом отрядите на Акечи влязоха в столичния град. След това би трябвало незабавно, било и само миг преди идването на вражеските сили, да прати предупреждение в близкия храм Хоно.
Това нехайство бе непростимо. Вината обаче не беше само на Нагато. Със сигурност виновни бяха всички отседнали в столицата или постоянно обитаващи я служители на Нобунага.
— Вътре в храма изглежда става нещо — бе първото, което Нагато чу, щом го събудиха.
Нямаше представа за естеството на станалото.
— Може да е някакво сбиване. Идете да видите — каза той на слугата.
После, докато излизаше без да бърза от постелята, чу един от своите служители да вика от покрива на портата:
— От Нишикикоджи се вдига дим!
Нагато изцъка с език и промърмори:
— Сигурно пак има пожар на Помийната улица.
Дотам бе свикнал да мисли, че всичко наоколо му е мирно, та забравяше напълно, че днес е просто пореден ден на междуособицата, която продължава в страната.
— Какво?! Отряди на Акечи ли?
Удивлението му трая по-малко от миг.
— По дяволите! — и той изскочи от стаята без почти нищо освен дрехите на гърба си.
Веднага щом видя в тъмната утринна мъгла гъстите редици от облечени в доспехи конници, настръхнали от мечове и копия, се затича обратно в дома си, навлече бронята и сграбчи сабята си.
С не повече от тридесет-четиридесет души се завтече на помощ на Нобунага. Отделните части на Акечи бяха затворили почти всички улици, които водят към храма Хоно. Сблъсъкът с хората на Нагато започна на един от ъглите на западната оградна стена и премина в ожесточен ръкопашен бой. Малката дружина успя да премине през обкръжението и да стигне доста близо до главната порта; веднага след това обаче един от отрядите на Акечи, станал свидетел на тази дързост, се обърна към тях, приготви копията си и нападна. Скоро хората на Нагато останаха наполовина по-малко и бяха принудени да се оттеглят.
— Опитайте да стигнете до храма Мьокаку! Ще подкрепим господаря Нобутада!
Над покрива на храма Хоно, подобно на буреносен облак, се изви катраненочерен дим. Дали пожарът бе причинен от нападащите Акечи, от служителите на Нобунага или от самия него? Цареше такъв безпорядък, че никой не можеше да отговори на това.
Димът дойде почти едновременно от външното светилище, от една стая в двора и от кухнята.
В кухнята един оръженосец и двама други мъже се сражаваха като демони с неприятеля. Изглежда, макар сега да не се виждаше нито един от тях, монасите в храмовата кухня се бяха събудили рано, тъй като огънят под големите котли бе вече запален.
Оръженосецът застана на вратата на помещението и прониза поне двама от проникналите вътре хора на Акечи. Най-сетне те му отнеха копието и изправен срещу многобройните неприятели, той бе принуден да скочи на дъсчения под и да ги държи на разстояние, като хвърля по тях кухненски съдове и всичко друго, което му попадне.
Редом с оръженосеца се биеха храбро един учител по чайна церемония и друг някакъв мъж. Макар да изпитваше презрение към тези трима лековъоръжени противници, групата самураи не успяваше да стъпи на дървения под тъкмо заради тях.
— Какво ви бави?
Вътре надникна някакъв воин, който приличаше на техен началник. Той сграбчи една горяща главня от огнището и я хвърли в лицата на тримата защитници. После запокити друга в килера и още една — срещу тавана.
— Вътре!
— Трябва да е вътре!
Целта им бе Нобунага.
И те си проправиха път навътре, като ритаха подпалените дървета с войнишките си сламени сандали. Пламъците като червен бръшлян попълзяха по вратите и стълбовете. Докато обгръщаха оръженосеца и учителя по чайна церемония, двамата мъже останаха неподвижни.
В конюшните бе настъпило пълно объркване. Десетината коне се бяха уплашили така, че сега ритаха стените и къртеха дъските от тях. Накрая два пробиха преградата и препуснаха навън. Галопираха подивели в средата на отрядите на Акечи, докато останалите цвилеха все по-диво, усетили приближаването на пламъците. Самураите в конюшнята изоставиха местата си и излязоха да защитават стъпалата на двора, в който за последен път видяха Нобунага. Това бе последната им битка — всички бяха покосени и заедно паднаха.
Дори конярите, които биха могли да избягат, не пожелаха да го сторят и останаха да се бият до смърт. По начало тези хора не се отличаваха със съвършено нищо особено, но този ден мълчаливо доказаха със своята саможертва, че и с нищо не отстъпват на другите, които имат високи доходи и звания.
Един воин на рода Акечи, хванал окървавено копие, тичаше от стая на стая. Щом видя през дима един от другарите си, той се спря.
— Миноура?
