напомняха маски. Нито предупреждаваха децата да не се приближават много до конете, нито ги удостояваха с нещо повече от лека усмивка. Изглежда, този отряд бе част от войската, която се оттегляше от Микава. По всичко личеше, че битката е била сурова. Конете и войниците имаха изтощен вид. Покритите с кръв ранени тежко висяха на раменете на другарите си. Засъхнала кръв, черна като лак, лъщеше по броните и дръжките на копията. Потните лица бяха така полепнали с прах, че се виждаше само блясъкът на очите.
— Дайте на конете да пият — заповяда един от офицерите. Качените по седлата самураи предадоха на висок глас заповедта до последните редици. Последва заповед за почивка. Конниците слязоха на земята, а пешаците замряха по местата си. С въздишка на облекчение те мълчаливо се свлякоха върху тревата.
На отсрещния бряг на реката, крепостта Кийосу изглеждаше съвсем малка. Един от самураите бе по- малкият брат на Ода Нобухиде, Йосабуро. Седнал на малко столче, заобиколен от половин дузина умълчани слуги, той впери поглед в небето.
Мъжете се заеха да превързват ранените си крайници. По бледността на лицата им личеше какво поражение са претърпели. За децата това остана незабелязано. Видеха ли кръв, те самите се превръщаха на окъпани в кръв герои; зърнеха ли блясъка на копия и мечове, вече бяха убедени, че врагът е смазан и начаса се изпълваха с гордост и вълнение.
— Хачиман! Хачиман! Победа!
Щом конете се напиха с вода, децата с възгласи обсипаха и тях с цветя.
Един застанал до коня си самурай забеляза Хийоши и подвикна:
— Хей, сина на Яемон! Как е майка ти?
— Кой, аз ли?
Хийоши отиде при мъжа и вдигна изпоцапаното си лице право към него. Онзи кимна и сложи ръка върху потната глава на момчето. Самураят бе на не повече от двадесет години. При мисълта, че този човек иде направо от битка и като усещаше тежестта на желязната му ръкавица върху главата си, Хийоши цял се изпълни с тържествено чувство.
„Дали семейството ми наистина се познава с такъв самурай?“, зачуди се той. Приятелите му се бяха наредили наблизо и го гледаха — личеше си колко горд се чувства.
— Ти си Хийоши, нали?
— Да.
— Хубаво име. Да, хубаво име.
Младият самурай потупа за последен път Хийоши по главата, после затегна колана на кожените си доспехи, без да престава да се вглежда в лицето на момчето. Нещо го накара да се засмее.
Хийоши бързо се сприятеляваше, дори и с възрастни. Докосването на един непознат, при това — воин, накара големите му очи да заблестят от гордост. Той бързо си възвърна обичайната приказливост.
— Обаче никой не ми вика Хийоши, да ви кажа. Само татко и майка ми казват така.
— Заради вида ти, предполагам.
— Маймунски?
— Е, добре е, че сам го знаеш.
— Всички ми казват така.
— Ха-ха! — самураят имаше силен глас и също толкова гръмък смях. Останалите мъже се присъединиха към него, докато Хийоши, който се опитваше да си придаде отегчен вид, извади от ризата си едно стръкче овес и се зае да го дъвче. Сокът от сламката имаше мирис на трева и сладък вкус.
Небрежно изплю издъвканото стръкче.
— На колко си години?
— Шест.
— Наистина ли?
— А вие откъде сте, господине?
— Аз познавам добре майка ти.
— А?
— Нейната сестра често идва у дома. Като се прибереш, предай й поздрави от мене. Кажи й, че Като Данджо й праща много здраве.
Щом почивката свърши, войниците и конете отново се подредиха и прекосиха плитчините на Шонай. Докато бързо възсядаше коня си, Данджо отново погледна назад. Въоръжен с меч и доспехи, той излъчваше благородство и сила.
— Кажи й, че като свършим да се бием, ще се отбия при Яемон — и Данджо с вик пришпори коня си и навлезе в плиткото, за да догони редицата. Мътната вода се плискаше в нозете на животното.
Хийоши, който все още усещаше вкуса на овесения сок в устата си, като в унес впери поглед подире му.
Всяко поредно ходене до килера силно разстройваше майката на Хийоши. Отиде да донесе туршия, жито и дърва за огъня и както винаги, това й напомни, че запасите често се изчерпват. При мисълта за бъдещето буца засядаше в гърлото й. Имаше само двете си деца — шестгодишния Хийоши и деветгодишната му сестра Оцуми и разбира се, нито един от двамата не беше достатъчно голям за същинска работа. Мъжът й, ранен по време на война, не го биваше за друго, освен да седи край огнището и да се взира втренчено в празното под окачения чайник, дори и през лятото, когато не палеха огъня.
„Тези неща… по-добре да ги изгоря“, помисли си тя.
На стената на килера беше подпряно копие с черна дъбова дръжка, а над него висяха пешашки шлем и нещо, прилично на част от стари доспехи. По времето, когато мъжът й отиде в бой, това снаряжение бе най-доброто, което имаше. Сега бе покрито със сажди и също като него — безполезно. Всеки път щом го погледнеше, не усещаше нищо, освен отвращение. При мисълта за война я полазваха тръпки.
„Каквото и да казва мъжът ми, Хийоши няма да стане самурай“, помисли си тя.
По времето, когато се омъжи за Киношита Яемон, смяташе за най-добре да има самурай за съпруг. Нейният род, Гокисо, макар и малък, беше самурайски и ако и Яемон да бе само пешак, той служеше на Ода Нобухиде. Щом станаха мъж и жена и се заклеха за в бъдеще да „спечелят сто крини ориз“, бойното снаряжение стана символ на надеждите им и нещо по-важно от предметите за домакинството, които тя бе желала. Нямаше спор, че с него бяха свързани щастливи спомени от семейния й живот, ала контрастът между тези младежки мечти и настоящето бе повече от очевиден. Това беше като проклятие, което гризеше сърцето й. Осакатиха мъжа й, преди да се отличи в сражение. Понеже бе прост пехотинец, той беше принуден да напусне службата при господаря си. През първите шест месеца му бе трудно да изкарва прехраната си и най-сетне бе станал земеделец. Сега не беше способен да върши дори това.
Жена му пое нещата в свои ръце. Като вземаше със себе си двете деца, съпругата на Яемон береше черничеви листа, ореше ниви, вършееше овес и така през всичките тези години бе успяла да устои на бедността. А в бъдеще? Пред въпроса дали слабите й ръце ще издържат, нейното сърце се изпълваше със студ и мрак, досущ като празния килер. Най-сетне сложи храната за вечеря — овес и няколко глави сушена ряпа — в една бамбукова кошница и излезе от помещението. Още нямаше тридесет, но раждането на Хийоши не беше леко и оттогава кожата й имаше бледия цвят на незряла праскова.
— Мамо — гласът бе на Хийоши.
Той излезе иззад ъгъла на къщата, като се оглеждаше за нея. В живота си имаше една светла надежда — да отгледа Хийоши и да направи от него такъв син и наследник, който ще може да отрасне бързо и всеки ден да дарява съпруга й поне с малко саке. При тази мисъл й ставаше по-добре.
— Тук съм, Хийоши.
Момчето се завтече натам, откъдето идеше гласът на майка му и я хвана за ръката, с която държеше кошницата.
— Днес на брега срещнах един човек, който те познава.
— Кого?
— Един самурай. Като еди-кой си. Каза, че те познавал и ти прати поздрави. Потупа ме по главата и ме пита разни неща.
— Трябва да е бил Като Данджо.
— Беше с цяла дружина войници. Тъкмо се връщаха от битка. И яздеше добър кон! Кой е това?
— Ами, Данджо живее близо до храма Комьоджи.
