— Защо тогава не го кажеш?
— Мама каза — в никакъв случай.
— Понеже жените ненавиждат саби. Почакай.
Той взе патерицата и с куцане влезе в другата стая. За разлика от тези на бедните селяни, къщата им имаше няколко на брой помещения. Някога в нея бяха живели роднини на майката на Хийоши. Яемон имаше малко роднини, но семейството на жена му се знаеше в околността.
Хийоши не чу очакваното мъмрене, но все пак усещаше неудобство. Яемон се върна с къса, увита в платно сабя. Не беше онази, която събираше ръжда в килера.
— Това е за тебе, Хийоши. Носи я, когато поискаш.
— Моя? Наистина ли?
— Но като се вземе пред вид колко си малък, по-добре ще е да не я носиш пред други хора. Направиш ли го, ще ти се смеят. Побързай да пораснеш достатъчно, та да можеш да я носиш, без да ти се присмиват. Ще го направиш ли заради мен? Дядо ти е поръчал да направят тази сабя…
След малко Яемон продължи. Погледът му бе натежал и говореше бавно.
— Дядо ти беше земеделец. Когато се опита да се издигне в живота и да направи нещо от себе си, накара един майстор на саби да направи това тук за него. Ние, Киношита, сме имали някога запис на родословното си дърво, но той изгорял в един пожар. А много преди дядо ти да успее да постигне нещо, беше убит. Бурни времена бяха и много хора ги сполетя същата съдба.
В съседната стая гореше лампа, но на тях им светеше пламъкът от огнището. Докато слушаше баща си, Хийоши се вглеждаше в алените езици. Разбираше ли го синът му или не, Яемон усещаше, че не може да говори за такива неща пред жена си или дъщеря им.
— Ако още го имаше родословното дърво на Киношита, щях да мога да ти разкажа за твоите прадеди, но то е станало на пепел. Има обаче живо родословно дърво и то ти е било предадено. Ето го — и Яемон поглади сините вени на китката си.
Кръв.
На това искаше да го научи. Хийоши кимна, после стисна своята китка. И в неговото собствено тяло имаше такива кръвоносни съдове. Няма съмнение! Няма родословие, по-живо от това пред него.
— Не знам кои са предците ни преди времето на дядо ти, но съм сигурен, че някои от тях са били големи хора. Били са, предполагам, самураи или може би — учени. Кръвта на тези мъже продължава да тече и ти е била предадена от мене.
— Да — кимна отново Хийоши.
— Аз, обаче, не съм голям мъж. Свърших просто като сакат човек. Ето защо, Хийоши, ти трябва да станеш прочут!
— Татко — рече Хийоши с широко разтворени очи, — какъв трябва да стана, за да бъда прочут?
— Всичко може да постигне човек. Най-малкото, ако станеш един храбър войн и носиш този скъп спомен от дядо ти, ще мога да умра без съжаление.
Хийоши не каза нищо и доби объркан вид. Неуверен в себе си, той избягваше втренчения поглед на бащата.
„Ами разбира се, та той е дете“, помисли си Яемон, като забеляза недостойната реакция на сина си. Може би всичко се корени в крайна сметка не в кръвта, а в средата. И мъка заля сърцето му.
Майката вече бе приготвила вечерята и мълчаливо чакаше в ъгъла съпругът й да свърши да говори. Смяташе тъкмо обратното на него. Мисълта, че Яемон ще подтикне детето да стане самурай й бе омразна и тя мълчаливо се молеше за бъдещето на Хийоши. Толкова е неразумно да се говори така на едно дете. Искаше й се да се намеси: „Хийоши, баща ти казва всичко това от огорчение. Ще сгрешиш, ако тръгнеш по същия път като него. И да си глупав, бъди си, но, моля те, стани земеделец, дори да имаш само едно малко парче земя.“ А на глас каза:
— Хайде да ядем. Хийоши и Оцуми, елате малко по-близо до огнището.
Като започна от бащата, тя подаде на всеки клечки за хранене и паница.
Беше обичайното им ядене — рядка овесена чорба. При все това, всеки път, щом го погледнеше, Яемон се усещаше още по-тъжен — беше баща, който не може да посрещне нуждите на жената и децата си. Хийоши и Оцуми с почервенели бузи и носове вдигнаха паниците и ометоха с наслада храната, без ни най- малко да я сметнат за бедняшка. За тях богатството се простираше дотук.
— Имаме онзи варен боб от грънчаря в Шинкава, и сушени зеленчуци и сухи фъстъци в килера, така че Оцуми и Хийоши трябва добре да се нахранят — каза Онака с желанието да успокои съпруга си за благосъстоянието на семейството. Самата тя не хвана клечките преди децата й да са се наситили и баща им да е приключил с яденето. Легнаха си веднага след вечеря. Същото правеха почти във всяка друга къща. След залез-слънце в Накамура не светеха лампи.
С падането на мрака из полята и по пътищата можеше да се чуе шум от нозе, шум от близки сражения. Ронини, бежанци и вестоносци с тайни поръчения — всички те обичаха да пътуват през нощта.
Хийоши често сънуваше кошмари. Дали в мъртвилото на нощта чуваше или борбата за господство над тази земя се вселяваше в сънищата му? Тази нощ той срита лежащата до него на рогозката Оцуми и щом тя извика изненадано, кресна:
— Хачиман! Хачиман! Хачиман!
Скочи от рогозката и веднага отвори широко очи. После, макар и майка му да го успокои, дълго още остана полубуден и напрегнат.
— Има треска. Изгори малко прах от мокса на бузата му — посъветва я Яемон.
— Не трябваше да му показваш онази сабя и да му разказваш истории за прадедите — беше отговорът.
На следващата година в дома настъпи голяма промяна — Яемон се разболя и почина. Хийоши не плака при вида на лицето на мъртвия си баща и на погребението весело подскачаше наоколо.
През есента на осмата година от раждането му в къщата отново дойдоха тълпи от гости. Цяла нощ правиха оризови питки, пиха саке и пяха. Един от роднините каза на Хийоши:
— Младоженецът ще ти стане нов баща. Преди той бе приятел на Яемон и също служеше на рода Ода. Казва се Чикуами. Трябва да му бъдеш добър син.
Докато ядеше оризовата си питка, Хийоши влезе да надникне вътре. Майка му бе изрисувала лицето си и изглеждаше необичайно хубава. Беше свела очи надолу, а до нея стоеше по-стар непознат мъж. Гледката зарадва Хийоши.
— Хачиман! Хачиман! Хвърляйте цветя! — завика той и тази вечер бе по-весел от всички.
Отново дойде лято. Зърното изкласи. Всеки ден Хийоши и другите селски деца плуваха голи в реката, после ловяха и ядяха червените полски жабки. Месото им бе дори по-вкусно от меда на пчелите-корейки. Майката на Хийоши му бе казала, че жабите лекуват детски недъзи и оттогава те бяха станали негово любимо ястие.
Като че всеки път, щом идеше да играе, Чикуами тръгваше да го търси.
— Маймунке, маймунке! — викаше новият му баща.
А той работеше упорито. За по-малко от година оправи положението на семейството и гладните дни отминаха. Ако Хийоши си беше в къщи, от сутрин до вечер винаги му намираха работа за вършене. Станеше ли мързелив или непослушен, големите ръце на Чикуами скоро влизаха в действие. Момчето мразеше това повече от всичко. Не се противеше на работата, но се стараеше дори за миг да не привлича погледа на втория си баща. Всеки ден без изключение Чикуами лягаше за следобеден сън. При първа възможност Хийоши се измъкваше от дома. Не след дълго обаче онзи идваше да го прибере с викове:
— Маймунке! Къде ни се дяна маймунката?
Щом новият му баща дойдеше да го търси, Хийоши начаса оставяше с каквото се бе заел и се шмугваше между овесените стъбла. Накрая Чикуами се уморяваше да го търси и тръгваше да се връща. Тогава момчето се измъкваше навън и надаваше победен вик. Никога не му идваше наум, че щом се върне вечерта у дома, ще го оставят без вечеря и ще го накажат. Играта така го увличаше, че съвсем се забравяше.
Днес Чикуами нервно крачеше през овеса и погледът му се стрелкаше насам-натам.
— Къде ли е този малък пакостник?
Хийоши бежешком се изкатери по склона до реката.
