потупвал по главата.
Както беше редно за самураите. Данджо почти винаги спеше в крепостта Кийосу или на бойното поле. Малко бяха дните, когато можеше да остане у дома с жена си. Беше се прибрал неочаквано вчера и утре отново се връщаше в Кийосу. Оецу се чудеше колко ли месеца ще минат, преди да прекарат още един ден заедно.
„Ама опако дете!“, помисли си тя. Хийоши беше дошъл съвсем не на време. Притеснена вдигна поглед. Какво ще си помислят свекъра и свекървата? Нима може това да е детето на сестра й?
Чуваше пискливия глас на Хийоши от стаята на съпруга си:
— Значи вие сте били с онези многото самураи на брега на реката, и яздехте кон.
— Помниш ме, така ли?
— Разбира се — продължи момчето със свойски тон. — Ако не греша, вие сте мой роднина. Сгоден сте за по-малката сестра на майка ми.
Оецу отиде с прислужницата в голямата стая, за да вземе подноси за храната. От езика и гръмливия селски глас на Хийоши по тялото й мина неприятна тръпка. Отвори плъзгащата се врата и повика съпруга си:
— Вечерята е готова.
Видя го да си мери силата с Хийоши, чието лице беше яркочервено, а задникът му бе щръкнал нагоре като опашката на стършел. Данджо също се държеше досущ като дете.
— Вечерята ли? — попита той разсеяно.
— Супата ще изстине.
— Иди яж без мене. Това дете си го бива. Добре се забавляваме. Ха-ха! Чудак е.
Забравил се съвсем, Данджо изглежда беше изцяло спечелен от непосредствеността на Хийоши. Момчето винаги бързо си намираше приятели, а сега почти беше хванало вуйчо си за носа. От борба преминаха към сенки с ръце, после почнаха да имитират разни животни и така играха на детски игри, докато Данджо не се хвана за корема от смях.
Преди да тръгне на следващия ден, Данджо каза на жена си, която изглеждаше потисната от нещо:
— Ако неговите родители позволят, какво ще кажеш да го задържим тук? Не вярвам да ни е от голяма помощ, но струва ми се, по-добре ще е, от колкото да си вземем истинска маймунка.
Хрумването не се хареса особено на Оецу. Тя изпрати мъжа си чак до дворната врата и отвърна:
— Не. Ще дразни майка ти. Няма да стане.
— Както кажеш.
Оецу знаеше, че щом съпругът й напусне дома, в ума му остават само неговия господар и битките. „Дали ще се върне жив?, питаше се тя. Толкова ли е важно за мъжа да си извоюва име?“ Гледаше отдалечаващата се фигура и си мислеше за многото предстоящи самотни месеци. После довърши къщната работа и тръгна с Хийоши за Накамура.
— Добър ден, госпожо — поздрави я един идещ отсреща мъж.
Имаше вид на търговец, навярно доста заможен. Носеше разкошна полушуба и къса сабя и бе обут с кожени чорапи, извезани на черешови цветчета. Беше към четиридесетгодишен и с благ вид.
— Не сте ли жената на господин Като? За къде сте тръгнали?
— При сестра ми в Накамура, да отведа това дете у дома — тя хвана малко по-здраво ръката на Хийоши.
— А, този млад юнак ли? Когото са изгонили от Комьоджи.
— Значи сте чули вече?
— Ами, да. Всъщност, тъкмо идвам от храма.
Хийоши се заозърта неспокойно. Никога преди не го бяха наричали „млад юнак“. Засрамен, той усети, че се изчервява.
— О, Боже, нима сте били в храма заради него?
— Да, свещениците дойдоха у дома за извинения. Разбрах, че една кадилница, която бях поднесъл в дар, е била счупена на две.
— Това е работа на тоя малък разбойник! — ядоса се Оецу.
— Хайде, не трябва да говорите такива неща. Случва се.
— Чух, че била много рядко и прочуто изделие.
— За голямо съжаление, беше работа на Городаю, при когото чиракувах по време на пътуването му в страната на Мин.
— Не е ли известен той още като Шондзуи?
— Да, но преди време се разболя и почина. Напоследък са произведени доста съдове от синьо-бял порцелан с клеймо „Направен от Шондзуи-Городаю“, но те не са истински. Единственият, който е бил в държавата на Мин и е донесъл рецептите им за правене на съдове, е вече на онзи свят.
— Разбрах, че сте осиновили детето на майстор Шондзуи — Офуку.
— Така е. Децата му се присмиват, като го наричат „Китайчето“. В последно време въобще не иска да излиза навън.
Търговецът сведе поглед към Хийоши. Той, щом чу неочаквано името на Офуку, почна да се чуди накъде ли бие непознатият.
— Знаете ли — продължи търговецът, — оказва се, че Хийоши тук е единственият, който някога се е застъпвал за Офуку. Така че, щом научи за станалото напоследък, той ме помоли да се намеся. Изглежда обаче са се случили и много други неща. Свещениците ми разказаха за неговото лошо държание и аз не можах да ги убедя да го вземат обратно — и гърдите му се затресоха от смях.
— Неговите родители сигурно имат планове за бъдещето му — продължи мъжът, — но ако трябва да му се намери ново място и ако по тяхно мнение моят дом е подходящ за целта, бих искал да им бъда от полза. По нещо ми се струва, че това момче ще бъде добър помощник.
Той се сбогува учтиво и си тръгна. Хийоши, хванал се за ръкава на Оецу, на няколко пъти се обръща след него.
— Кажи ми, лельо, кой беше този човек?
— Казва се Сутеджиро. Търгува на едро със съдове от много страни.
Известно време Хийоши вървя мълчаливо по пътя.
— А къде е страната на Мин? — попита той внезапно, като си мислеше за чутото току-що.
— Това е Китай.
— А той къде е? Колко е голям? И там ли има крепости, самураи и битки?
— Не бъди такъв досадник. Хайде млъкни сега, а?
Оецу раздразнено дръпна ръкава си, ала за Хийоши скарването на леля му не бе с по-голямо значение от подухване на вятъра. Той проточи врат и се загледа втренчено в синьото небе. Толкова чудно бе, че едва го издържаше. Защо е така невероятно синьо? Защо хората са вързани за земята? Ако бяха способни да летят като птици, той самият сигурно щеше да може да пътува до страната на Мин. Всъщност, нарисуваните по голямата кадилница птици бяха същите като тези в Овари. Дрехите на хората й очертанията на корабите бяха различни, спомни си той, но птиците — същите. Сигурно тези птици нямат своя страна — небето и земята са им обща родина.
„Бих искал да ида в много страни“, замечта се Хийоши.
Никога досега не беше забелязвал в каква малка и бедна къща се връща. Щом обаче двамата с Оецу надникнаха вътре, за първи път осъзна, че дори и по пладне там е тъмно като в изба. Чикуами никъде не се виждаше — навярно беше излязъл по някаква работа.
— Нищо освен бели — каза Онака, след като чу за последните премеждия на Хийоши. Въздъхна дълбоко с безразлично изражение на лицето. Когато погледна сина си, в очите й не се четеше обвинение. Учудена бе, по-скоро, колко много е пораснал той за две години. Хийоши подозрително огледа пеленачето, което бозаеше от гръдта на майка му. Явно от известно време семейството беше нараснало с един член. Без предупреждение той хвана главата на детето, откъсна я от зърното и впери поглед в нея.
— Кога се роди това бебе? — попита.
— Вече си батко. Ще трябва да се държиш, както подобава — рече вместо отговор майка му.
