Трима-четирима души се изкачиха на хълма и застанаха пред главния вход на храма. Вратите бяха зейнали, а подът — покрит с пепел. Напречният кораб и олтарът бяха в безпорядък. Голямата кадилница бе счупена, хоругвите изглежда бяха послужили за някаква съмнителна цел, завесата от златен брокат беше разкъсана и захвърлена на страна, а ритуалният тъпан — спукан.
— Шобо! Йосаки! — завикаха родителите, които търсеха децата си. Хийоши не се виждаше никъде, останалите малчугани също бяха изчезнали внезапно.
Едва родителите се спуснаха до подножието на хълма и отгоре отново се дочу шумотевица. Храстите се раздвижиха, захвърчаха камъни, камбаните отново зазвъняха. Слънцето залезе и децата, насинени и изпоцапани с кръв, заслизаха с куцукане надолу.
Всяка вечер, щом свещениците се върнеха от събирането на подаяния, селяните отиваха в храма да се оплакват. Когато си дойдоха сега обаче, можаха само да се погледнат един другиго в изумление. Голямата кадилница пред олтара бе разчупена на две съвършено еднакви части. Този скъп съд бе дар от едного на име Сутеджиро — търговец на грънци от село Шинкава и един от малкото останали енориаши на храма. Когато преди три-четири години я посвети на храма, той им каза:
— Тази кадилница е работа на моя учител, покойния Городаю. Пазил съм я като най-скъп спомен. Изрисувал я бе по памет, а синята глеч положи особено грижливо. Като я предавам на храма, се надявам, че ще бъде пазена като нещо най-ценно, за вечни времена.
Обикновено държаха съсъда в кутия, но само преди седмица жената на Сутеджиро беше посетила храма. Тогава го бяха извадили и използвали, без да го приберат отново.
Свещениците бяха пребледнели като платно. Отгоре на всичко, ако кажеха на стария първосвещеник какво е станало, болестта му можеше да се влоши.
— Сигурно е била маймунката — обади се единият.
— Прав си — съгласи се спътникът му. — Никой друг от тези малки разбойници не би могъл да направи такива поразии.
— Какво да правим?
Те завлякоха Хийоши вътре и навряха парчетата от разбития съсъд пред лицето му. Момчето не можа да си спомни дали е счупило кадилницата, но каза:
— Съжалявам.
Това извинение, изречено спокойно и без дори следа от видимо разкаяние, още повече разгневи свещениците.
— Безбожник! — викнаха му те, вързаха ръцете му зад гърба и го завързаха за един от големите стълбове в храма.
— Ще те оставим така за няколко дни. Може да те изядат плъховете — закани се единият от тях.
Все едно и също му се случваше на Хийоши. Щом приятелите му дойдат на следващия ден, помисли си той с огорчение, няма да може да си играе с тях. И наистина, когато пристигнаха, те го видяха наказан и избягаха.
— Развържете ме — викна той след тях. — Иначе ще ви набия.
Възрастните поклонници и селските жени, които се изкачваха до храма, му се присмиваха:
— Кажете, не прилича ли на маймунка?
За малко се успокои достатъчно, за да си промърмори:
— Ще видите.
Малкото му тяло, притиснато към тежката храмова колона, внезапно бе изпълнено от усещане за голяма сила. Момчето обаче, като съзнаваше добре положението си, замълча и с изражение на упорство върху лицето запроклина наум съдбата.
Потъна в дълбок сън, но след малко се събуди, понеже не успяваше да преглътне. Денят бе ужасно дълъг. В безкрайно отегчение той впери поглед в счупената кадилница. На дъното на съда грънчарят беше написал с дребни йероглифи: „Направена с добро знамение. Городаю“.
Близкото село Сето, както впрочем и цялата област, бяха известни с изделията си от глина. Те никога преди не го бяха интересували, но сега, при вида на нарисувания върху кадилницата пейзаж, въображението му се събуди.
„Къде ли е това, питам се?“
Планини и каменни мостове, кули и хора, облекла и лодки, подобни на които никога не бе виждал, бяха изрисувани в индигово синьо върху белия порцелан. Всички те силно озадачиха момчето.
„Коя ли е тази страна?“, чудеше се то.
Не можеше да отгатне. С присъщите на децата остър ум и любознателност, като не можеше да намери отговор, Хийоши напрегна въображението си, за да запълни празнината.
„Може ли наистина да има такава страна?“
Докато напъваше ума си, нещо там проблесна — нещо, което бе учил или чул, но после беше забравил. Зарови се из паметта си.
„Китай! Това е то! Картина от Китай!“
Остана доволен от себе си. Докато погледът се плъзгаше по лъскавия фаянс, въображението го понесе към Китай.
Най-сетне денят свърши. Свещениците се върнаха от просия. Наместо, както бяха очаквали, да заварят Хийоши разплакан, те го видяха щастливо усмихнат.
— Дори наказанията не помагат. Не можем се оправи с него. По-добре да го върнем на родителите му.
Вечерта единият даде на Хийоши нещо за вечеря и го заведе долу в къщата на Като Данджо.
Данджо се беше излегнал близо до лампата. Като самурай той беше свикнал от сутрин до вечер да бъде изложен на военните несгоди. През редките дни на отдих стоенето у дома му се струваше прекалено спокойно. Почивката и отпускането го плашеха — можеше да навикне на тях.
— Оецу!
— Да? — дойде гласът й от кухнята.
— Някой чука на вратата.
— Да не са пак катериците?
— Не са, навън има някой.
Жена му избърса ръце, отиде до вратата и веднага се върна с думите:
— Един свещеник от Комьоджи е. Води Хийоши — по младото й лице премина сянка на тревога.
— Аха! — рече засмян Данджо, който бе очаквал това. — Изглежда са пуснали маймунката в отпуск.
Той изслуша монотонния разказ на свещеника за скорошните събития. Тъй като беше дал средствата за влизането на Хийоши в храма, сега се извини на всички засегнати и го взе под свои грижи.
— Щом не го бива за свещеник, няма какво да се прави. Ще го пратим обратно у дома в Накамура. Недейте се чувства повече задължени да го държите при себе си. Съжалявам, че ви е причинил само неприятности.
— Моля ви да обясните на родителите му как стоят нещата — завърши свещеникът.
Щом се изправи да си върви, походката му стана по-лека, сякаш някой бе смъкнал товар от раменете му. Хийоши изглеждаше съвсем не на място. Озърташе се с любопитство и се чудеше в чия ли къща е попаднал. Не беше спирал тук на път за храма, а и никой не му беше казвал, че наблизо живеят негови роднини.
— Е, малкия, ял ли си нещо? — попита усмихнат Данджо.
Хийоши поклати глава.
— Тогава си вземи малко питки.
Докато дъвчеше, момчето огледа закаченото над вратата копие и герба върху сандъка за оръжие, после се втренчи в Данджо.
„Дали наистина нещо му има на това дете?“, запита се самураят. Понякога действително се съмняваше. На свой ред впери очи в него, но Хийоши нито отмести, нито сведе поглед. У него нямаше и следа от малоумност. Усмихваше му се твърде мило.
Данджо се засмя и сам отдръпна очи.
— Доста си пораснал, а? Помниш ли ме, Хийоши?
В паметта на момчето изплува мъгляв спомен за един мъж, който, когато бе на шест години, го беше
