Щом баща му стигна дотам, завари само застаналия наблизо Офуку. Той единствен носеше дрехи през лятото и нито плуваше, нито ядеше от червените жаби.
— А, ти не си ли момчето на грънчаря? Знаеш ли къде се е скрила нашата маймунка? — попита го Чикуами.
— Не — отвърна Офуку с неколкократно поклащане на главата.
Чикуами му се закани.
— Излъжеш ли ме, ще ида у вас и ще кажа на баща ти.
Страхливият Офуку пребледня.
— Крие се ей в онази лодка — и той посочи малкия съд, изтеглен на речния бряг.
Щом баща му се затича натам, Хийоши бързо изскокна навън, досущ на някой немирен речен дух.
С един скок Чикуами го стигна и го повали. При падането Хийоши удари устата си в един камък и между зъбите му потече кръв.
— Ох, боли!
— Заслужаваш си го!
— Извинявай!
След като шляпна момчето два-три пъти, Чикуами го вдигна с една ръка и се забърза към къщи. Макар да го наричаше „маймунка“, той нямаше лоши чувства към него. Понеже бързаше да се пребори с бедността на семейството, смяташе, че трябва да бъде строг с всеки, а освен това искаше, дори ако се наложи и насила, да изправи характера на Хийоши.
— Вече си на девет години, малък мързеливецо — скара му се той.
Едва влезли отново в къщи, сграбчи момчето за ръката и го удари още няколко пъти с юмрук. Майката се опита да го спре.
— Не бъди толкоз снизходителна с него — сопна й се той.
Щом тя почна да плаче, той удари на Хийоши още един пердах.
— За какво плачеш? Бия този немирен маймуняк, понеже смятам, че ще му е от полза. Само бели прави!
Отпърво, при всеки бой Хийоши покриваше главата си с ръце и молеше за прошка. Сега само плачеше непрестанно, почти като в унес и сипеше обиди.
— Защо? Кажи ми защо? Дойде кой знае откъде, правиш се, че си ми истински баща и се фукаш. Обаче… моят истински татко…
— Как можеш да говориш така! — майка му пребледня, пое си дълбоко дъх и запуши с ръка устата си.
Гневът на Чикуами се удвои.
— Мързелува, че и умник ще ми се пише! — и той затвори Хийоши в килера и нареди на Онака да не му дава нищо за ядене тази вечер.
До смрачаване писъците на момчето се носеха от стаята.
— Пуснете ме да изляза! Глупак! Дръвник! Глухи ли сте? Не ме ли пуснете, ще запаля къщата!
Продължи да вика с глас като на виещо куче, но към полунощ съвсем отпадна и заспа. И тогава чу някой съвсем наблизо да го вика по име:
— Хийоши, Хийоши.
Сънуваше умрелия си баща. В просъница му извика:
— Татко!
После осъзна, че силуетът пред него е този на майка му. Беше се измъкнала тайно от къщи да му донесе нещо за ядене.
— Изяж това и се успокой. На сутринта ще помоля баща ти да ти прости.
Той поклати глава и се хвана за дрехите й.
— Лъжеш. Той не ми е баща. Моят баща нали умря?
— Но защо говориш така сега? Не бъди неразумен. Все ти казвам да бъдеш добър син на баща си.
Сякаш нещо я преряза на две. Хийоши обаче така и не разбра защо майка му чак се затресе от плач.
На следващия ден Чикуами почна още от зори да крещи на жена си.
— Измъкна се зад гърба ми посред нощ и му занесе да яде, нали? Понеже си толкова мека, затова никога няма да се оправи. И Оцуми да не стъпва близо до килера днес!
Свадата продължи почти до обед, докато накрая майката на Хийоши излезе сама от къщи и отново заплака. Тъкмо преди залез тя се върна отново, придружена от един свещеник от храма Комьоджи. Чикуами не попита жена си къде е ходила. Седнал навън да плете рогозка заедно с Оцуми, той само се намръщи.
— Чикуами — обърна се към него свещеникът, — съпругата ти дойде в храма да пита дали можем да вземем вашия син за послушник. Ти съгласен ли си?
Чикуами мълчаливо изгледа Онака, която стоеше до задната врата и хлипаше.
— Хм, мисля, че това няма да бъде зле. Но няма ли да му са нужни пари?
— За щастие жената на Като Данджо, който живее в подножието на хълма Ябуяма, се съгласи да даде. Те са сестри с твоята жена, нали така?
— Аха, значи е ходила при Като? — Чикуами доби раздразнен вид, макар да не бе против Хийоши да отиде в храма.
Като отговаряше само с по една сричка, той прие предложението.
После нареди на Оцуми какво да върши, отиде да прибере земеделските сечива и през остатъка от деня работи с вид на човек, изцяло погълнат от заниманието си.
Щом го пуснаха да излезе от килера, Хийоши трябваше да изслуша неколкократните предупреждения на майка си. Комарите го бяха хапали цяла нощ и лицето му бе отекло. Щом научи, че ще ходи да служи в храма, избухна в сълзи. После обаче бързо се успокои.
— В храма ще е по-добре — заяви той.
Докато още бе светло, свещеникът приготви всичко необходимо за Хийоши. С приближаването на мига за заминаване дори и Чикуами доби леко тъжен вид.
— Щом влезеш в храма, маймунке, ще трябва да си промениш навиците и да се вземеш в ръце — рече той на момчето. — Понаучи се да четеш и пишеш и дано скоро да те видим вече истински свещеник.
Хийоши смотолеви нещо в знак на съгласие и се поклони. Веднъж излязъл от външната страна на оградата, той отново и отново се извръщаше назад към фигурата на майка си, която го гледаше как се губи в далечината.
Малкият храм се издигаше на върха на едно възвишение на име Ябуяма, на известно разстояние от селото. Това бе будистко светилище на ордена Ничирен, а главният свещеник беше в напреднала възраст и прикован на легло. Двама млади свещеници се грижеха за сградите и градината. Заради дългите години на гражданска война селото бе обедняло и храмът имаше малко енориаши. Хийоши бързо се приспособи към новите условия и заработи усърдно, сякаш бе нов човек. Беше съобразителен и деен, свещениците проявяваха привързаност към него и се зарекоха да го обучат добре. Всяка вечер го караха да се упражнява в краснопис и го учеха на най-важното, при което той проявяваше необичайна способност за запомняне.
Веднъж един от тях му каза:
— Срещнах вчера майка ти по пътя и й казах, че се справяш добре.
Хийоши не разбираше достатъчно ясно защо майка му се натъжава, но това, което я радваше, радваше и него.
Когато обаче дойде есента на неговата десета година, храмът взе да му се вижда тесен. Двамата по- млади свещеници бяха отишли по съседните села да просят подаяния. В тяхно отсъствие той измъкна една дървена сабя, която си беше скрил заедно със собственоръчно направено копие. После се изправи на върха на хълма и се провикна към приятелите си, които се готвеха да си играят на война:
— Глупави сте вие, врагове! Елате ме нападнете от която страна поискате!
Макар въобще да не бе обичайното за това време, голямата камбана на храмовата кула внезапно заби. Изненадани, хората в подножието на хълма взеха да се питат какво ли става. От височината долетя камък, последван от керемида, която удари и нарани едно момиче, работещо в зеленчуковата си градина.
— Онова момче горе от храма е. Събрал е селските деца и пак си играят на война.
