— И?
— Сгоден е за по-малката ми сестра.
— Сгоден?
— Ама си любопитен!
— Ами не разбирам.
— Ще се женят.
— Какво? Искаш да кажеш, че ще бъде мъж на по-малката сестра на майка ми? — Хийоши се засмя с доволен вид.
Ако и да беше нейно собствено дете, щом видя зъбатата му, малко нагла усмивка, майка му наум го нарече недорасъл малък негодник.
— Мамо, в килера има една ей толкова голяма сабя, нали?
— Има. На тебе за какво ти е?
— Няма ли да ми я дадеш? Съвсем е изтъпяла, пък и татко вече не я носи.
— Пак ли на война ще си играете?
— Може, нали?
— В никакъв случай!
— А защо?
— Какво ще стане, ако един земеделски син навикне да носи сабя?
— Ами аз един ден ще стана самурай — и той тупна с крак като разглезено дете, решил, че с това въпросът е разрешен.
Майка му се втренчи в него и очите й се наляха със сълзи.
— Глупчо! — скара му се тя.
После непохватно изтри очи и го поведе за ръка надолу.
— Я по-добре се опитай да помогнеш на сестра си малко и извади вода от кладенеца — и като го влачеше насила, тя стигна до къщата.
— Не, не!
Хийоши се противеше, викаше и заравяше пети в праха.
— Не! Мразя те! Ти си глупава! Не!
Майка му продължаваше да го дърпа решително. Тъкмо в този момент през запречения с бамбук прозорец до тях достигна, заедно с дим от огнището, шумът на кашлица. Щом дочу гласа на баща си, Хийоши се попрегърби и млъкна. Яемон бе само на четиридесет, но, обречен да прекара дните си като инвалид, беше добил дрезгавия, кашлящ глас на човек, минал петдесетте.
— Ще кажа на баща ти, че не ме слушаш — закани се майка му и го пусна. Той скри лицето си в ръце, заплака без глас и почна да трие очи.
Майката погледна този така своенравен малчуган и се запита какво ли ще излезе от него.
— Онака! Защо пак викаш на Хийоши? Не ти прилича. Може ли да се караш така със собственото си дете и да крещиш? — попита през прозореца Яемон с пискливия глас на болен.
— Тогава ти трябва да му се скараш — рече с укор Онака.
Яемон се засмя.
— Защо? Понеже иска да си играе със старата сабя?
— Да.
— Че той само си играе.
— А не трябва да го прави.
— Момче е и при това ми е син. Толкова лошо ли е това? Дай му сабята!
Онака погледна учудено към прозореца и разочаровано прехапа устни.
„Спечелих!“ Хийоши тържествуващ се радваше на победата си, но това продължи само миг. Щом видя потеклите по бледите бузи на майка му сълзи, неговата радост изстина.
— Ох, престани да плачеш! Вече не искам сабята. Ще ида да помогна на кака.
Той се затърча към кухнята, където сестра му, наведена над глинената пещ, духаше в нея през бамбуково стъбло и се опитваше да съживи загасналия огън.
Хийоши нахълта с думите:
— Хей, да донеса ли вода?
— Не, благодаря — отвърна Оцуми и го изгледа с плаха изненада. Зачудена какво ли е намислил, тя поклати глава.
Хийоши вдигна похлупака на голямата стомна за вода и надзърна вътре.
— Вече е пълна. Да намачкам ли варения фасул?
— Не! Недей ми се пречка!
— Пречкам ли? Искам само да ти помогна. Дай да направя нещо за теб. Да донеса ли туршия?
— Не отиде ли майка да вземе преди малко?
— А тогава аз какво да направя?
— Стига само да бъдеш послушен и мама ще остане доволна от това.
— Ами сега не съм ли послушен? Има ли огън в пещта? Дай да ти го запаля. Дръпни се.
— Сама ще се справя!
— Само се дръпни малко…
— Виж какво направи! Изгаси го!
— Лъжеш! Ти го изгаси!
— Не съм!
— Кресла!
Хийоши, ядосан на дървото, което не искаше да се запали, плесна сестра си по бузата. Оцуми заплака силно и се оплака на баща си. И тъй като стаята беше близо, много скоро бащиният глас прокънтя в ушите на Хийоши.
— Недей удря сестра си! Един мъж не бива никога да удря жена. Хийоши, я ела веднага тук!
Зад паравана Хийоши тежко преглъщаше и се взираше укор в Оцуми. Майката влезе и застана на прага, озадачена, че това се повтаря за кой ли път.
Яемон всяваше страх повече от всички други бащи. Хийоши веднага му се подчини. Той седна изпънат и вдигна очи към баща си.
Киношита Яемон седеше пред огнището. Зад гърба му стоеше патерицата, на която се подпираше, за да ходи. Без нея не можеше да стигне никъде, дори до клозета. До лакътя му бе дървената кутия за предене на коноп, която при добро желание използуваше. Макар и сакат, можеше да припечели малко пари в повече за семейството.
— Хийоши.
— Да, господине?
— Недей да ядосваш майка си.
— Добре.
— И не се карай със сестра си. Помисли си как изглеждаш отстрани. Как трябва да се държи един мъж и как да се отнася към жените, които имат нужда да бъдат защитавани?
— Ами, аз… аз не исках…
— Млък! И аз имам уши. Знам къде си и какви ги вършиш, макар никога да не излизам от тази стая.
Хийоши потрепери. Той вярваше на думите на баща си.
Въпреки всичко, Яемон не можеше да потисне своята привързаност към единствения си син. Никога не би могъл да си върне ръката и крака, но вярваше, че чрез това дете кръвта му ще продължи да тече още сто години. Отново погледна Хийоши и настроението му се промени. Бащата би трябвало най-добре да може да съди за сина си, но дори и в мигове на най-голям оптимизъм Яемон не виждаше как този сополив малък немирник с чудат вид би се издигнал по-горе от родителите си и измил срама от тяхното име. И все пак, Хийоши беше неговият единствен син и Яемон му възлагаше почти неосъществими надежди.
— Сабята е в килера. Искаш ли я, Хийоши?
— Ами… — и Хийоши поклати глава.
— Не я ли искаш?
— Искам я, но…
