когато право пред вас се очертава такава зашеметяваща победа? О, започва да ми се струва, че Демона Шибата вече остарява.
— Говориш безсмислици. Още си просто млад. Имаш смелост за битка, но когато става дума за бойно изкуство, си неопитен.
— Защо говорите така?
Лицето на Генба започна да почервенява, но Кацуие не оставяше да му повлияят. Беше преминал през безброй битки и нямаше така лесно да загуби здравия си разум.
— Помисли за минута, Генба. Няма нищо по-опасно от това да навлезеш дълбоко в тила на врага. Дали си заслужава да рискуваме? Не е ли положението такова, че трябва да обмислим всичко на няколко пъти, за да не съжаляваме после за станалото?
Генба се изсмя високо. Не само че смяташе тревогите на чичо си за ненужни, а и, така да се каже, желязната му младежка воля се присмиваше над колебливостта на по-възрастния човек.
Кацуие обаче не упрекна своя племенник за открито пренебрежителния му смях. Дори невъздържаността на младежа сякаш предизвикваше у него чувство на привързаност. Въодушевлението на Генба даже му се нравеше.
От известно време насам младежът бе навикнал на благоволението на чичо си. Лесно можеше да отгатне какви са чувствата на този човек и затова продължи да настоява:
— Истина е, че съм млад, но опасността от навлизането в тила на врага ми е напълно ясна. Ще действам по предварително определен план и няма да проявявам припряност. Дързостта ми се дължи просто на наличието на опасност.
Кацуие все още не можеше да даде изцяло съгласието си. Все така оставаше потънал в размисъл. Генба се отказа да убеждава повече чичо си и се обърна към Шоген.
— Нека да видя картата.
Без да става от столчето, той разгъна свитъка, поглади се с ръка по бузата и се умълча.
Мина повече от час.
Отначало Кацуие се показа загрижен от прекомерното въодушевление на Генба, но като го видя мълчаливо вдълбочен в картата, изведнъж се почувства уверен в надеждността му.
— Добре.
И като сложи край на своя размисъл, той се обърна към племенника си:
— Бъди внимателен, Генба. От сега имаш заповед тази вечер да проникнеш зад вражеските линии.
Генба вдигна поглед и се изправи от походното столче. Почувства се почти безумно щастлив и се поклони с дълбока признателност. Но макар да се любуваше на племенника си, така радостен, че е поставен начело в първите редици, Кацуие знаеше, че ако младежът допусне грешка, това лесно може да го доведе и до смърт.
— Отново ти повтарям — веднага щом разрушиш Ивасаки и Оива, се оттегляй по-бързо от вятър.
— Добре, чичо.
— Надали има нужда да ти казвам това, но на война е много важно да имаш безопасен път за отстъпление — особено когато навлизаш в земите на врага. Да пропуснеш да си подсигуриш отстъплението е все едно да забравиш да извадиш последната кошница с пръст, когато копаеш дълбок сто разкрача кладенец. И на отиване, и на връщане бъди бърз като вятъра.
— Добре ще запомня предупреждението ви.
Сега, след като надеждата му се осъществи, Генба стана съвсем послушен. Кацуие веднага събра военачалниците си. До вечерта по всички лагери бяха разпратени нареждания и отрядите до един бяха готови за настъпление.
Бе нощта на деветнадесето число от четвъртия месец. Осемхилядната войска излезе тайно от стана точно на половината от Часа на плъха. Предният отряд, който щеше да нападне, се делеше на две части от по четири хиляди души. Тръгнаха надолу по планината към Шиоцудани, преминаха през прохода Таруми и продължиха на изток покрай брега на езерото Його.
За да отклонят вниманието на неприятеля, дванадесетте хиляди от главната войска на Кацуие поеха по различен път. Настъпиха в посока към северните области и постепенно свърнаха на югоизток. Всичко беше замислено, с цел да подпомогне успеха на изненадващото нападение, което щеше да предприеме Сакума Генба. Освен това така можеха да наблюдават движението на части от вражеските укрепления.
Между отделните отряди на тази голяма войска един, от три хиляди души под началството на Шибата Кацумаса, се отклони на югоизток от склона на Июра, скри знамената и доспехите си и тайно се зае да наблюдава придвижванията на вражеския сили в посока към Шидзугатаке.
Маеда Инучийо бе натоварен с отбраната на една линия, простираща се от Шиоцу до върховете Данги и Шинмей.
Шибата Кацуие потегли от главния лагер на връх Накао с войска от седем хиляди души и настъпи по пътя за северните области до Кицунедзака. Целта му беше да привлече и да задържи на място петте хиляди души на Хидемаса, разположени на връх Хигашино. Ето защо отрядите гордо развяха знамена и продължиха с тях напред.
С приближаването на утрото нощното небе бавно започна да просветлява. Настъпваше двадесетият ден от четвъртия месец по лунния календар, лятното слънцестоене беше близо и нощите — къси.
Тъкмо по това време предводителите на предния отряд започнаха да се събират на брега на езерото Його. Четирите хиляди бяха следвани отблизо от един втори отряд. Задачата беше да проникнат дълбоко зад предните линии на врага и Сакума Генба яздеше в самото сърце на войската.
Бе паднала гъста нощна мъгла.
Внезапно над езерото се появи пъстроцветна светлина. Мъжете си помислиха, че са отражения от лъчите на изгряващото слънце. Въпреки това едва виждаха опашките на конете пред тях и пътеката през тревистото поле се различаваше трудно.
Мъглата обгръщаше знамената, доспехите и копията. Войниците изглеждаха, сякаш вървят през вода.
Гърдите им се стягаха от потискащи мисли. Студената мъгла полепваше на капки по веждите и по космите в ноздрите им.
От езерния бряг се чуха плясъци, смях и оживени гласове. Няколко съгледвачи бързо се промъкнаха на четири крака, за да разузнаят кой би могъл да се крие в мъглата. Оказаха се двама самураи и десетина коняри от крепостта на връх Ивасаки — нагазили бяха в плитчините на езерото и просто къпеха конете.
Съгледвачите изчакаха другарите им да ги настигнат и им направиха знак с махане на ръката. После, сигурни, че врагът не може да избяга, извикаха:
— Хванете ги живи!
Сварени неподготвени, войниците и конярите прецапаха през водата и побягнаха по брега.
— Враг! Врагът е!
Петима или шестима избягаха, но останалите бяха заловени.
— Е, първия улов за днес.
Войниците на Шибата хванаха пленниците за вратовете и ги отведоха при своя началник Фува Хикодзо, който ги разпита, без да слиза от коня.
Пратиха при Сакума Генба човек да попита какво да правят със заловените. Отговорът бе недвусмислен:
— Не бива тези хора да ни бавят. Убийте ги веднага и продължавайте за връх Оива.
Фува Хикодзо слезе от седлото, извади сабята си и лично обезглави единия от мъжете. После с вик даде заповед на хората наоколо:
— Ето ви кърваво угощение! Отсечете главите на останалите и ги принесете в дар на бога на войната. После с бойни викове да нападнем крепостта Оива!
Войниците около Хикодзо почти се сбиха, за да сварят да отрежат по някоя конярска глава. Вдигнаха окървавените си саби високо в утринното небе, разпръснаха кръвта на жертвите и с вик призоваха духовете на войната. В отговор цялата войска нададе своя боен възглас.
В мъглата се надигнаха сякаш вълни от оръжие. Мъжете се надпреварваха кой ще бъде пръв между нападателите. Потните коне препускаха напред, лъскавите върхове на копията проблясваха в ръцете на бягащите пехотинци.
