всеки храбър военачалник би пожелал да продължи да се сражава!
— Започна да става вълнуващо — отбеляза той.
Отметна настрана завесата на шатрата и излезе навън. Шидзугатаке се виждаше на около два часа път южно, издигнат посред младата зеленина на планините. По-наблизо, малко надолу от мястото, където беше застанал, по склона се изкачваше някакъв военачалник с неколцина придружители. При леката дървена врата на оградата един от хората на Генба тичаше напред, за да го предвожда.
Генба цъкна с език и промърмори:
— Трябва да е Досей.
Веднага щом разпозна пълководеца, който винаги стоеше редом с неговия чичо, можа предварително да досети и за какво е дошъл.
— А, ето ви и вас.
Досей изтри потта от челото си. Генба просто стоеше прав, без да го кани да влезе в шатрата му.
— Какво ви води тук, господарю Досей? — попита той малко рязко.
Досей имаше вид, сякаш няма желание да говори веднага, но Генба направо го превари.
— Ще останем тази нощ на лагер тук и ще се оттеглим утре. Вече пратих да съобщят това на чичо ми.
Показа, че не иска да говори каквото и да е повече по този въпрос.
— Вече ме осведомиха — отвърна любезно Досей, след което продължи с дълги поздравления към Генба за победата му при връх Оива.
Този обаче не искаше да търпи заобикалки.
— Чичо ми ви прати, защото се тревожи да не сбъркам нещо ли?
— Както предположихте, той не одобрява особено вашия план да останете на лагер тук. Желанието му е да се оттеглите от вражеска земя най-късно до довечера и да се върнете при него.
— Не се тревожете, Досей. Когато моите хора нападат, те са като снаряди: когато защитават нещо, са като желязна стена. Още никой не ни е посрамвал.
— Господарят Кацуие от самото начало имаше вяра във вас, но погледнато от чисто военна точка, не е препоръчително да се бавите, след като сте навлезли дълбоко в земите на неприятеля.
— Но почакайте, Досей. Да не би да твърдите, че нямам понятие от военно изкуство? И това ваши думи ли са или на чичо ми?
Сега дори Досей започна да губи търпение. Нямаше какво повече да направи, освен да млъкне. Започна да му се струва дори, че това пратеничество го излага на опасност.
— Щом така казвате — добре, господарю. Ще съобщя на господаря Кацуие за вашето решение.
Досей бързешком се сбогува. Когато се върна в шатрата си, Генба бързо издаде заповеди. Един от отрядите си прати на връх Ивасаки, няколко на брой малки разузнавателни групи — при Минегамине и в околността на Канондзака, между Шидзугатаке и връх Оива.
Скоро след това някой съобщи:
— Господарят Джоемон току-що пристига с нареждания от главния лагер в Кицуне.
Този път пратеникът не идваше просто за да говори с Генба и да му предаде какво мисли Кацуие. Вместо това се появи направо с военни заповеди, които изискваха от отрядите да се оттеглят. Генба мълчаливо изслуша всичко, но както и преди, отговорът му не даде изглед, че ще се подчини.
— Вече са ме натоварили да предвождам нападение в тила на врага. Да се подчиня сега на тази заповед ще значи да пропусна заключителния удар, при условие че досега сме имали само успехи. Бих искал да си запазя правото само на още една стъпка.
Така Генба нито последва съвета на чичо си, нито пък се подчини на неговата изрична заповед като главнокомандващ. Упорството му и на двата пъти надделя. Дори и Джоемон, избран лично от Кацуие да дойде при него, не можеше сега да надделее над неговата твърдост.
— Няма какво повече да ви кажа — заяви той и изми ръцете си от отговорност.
Последните думи бяха придружени с израз на възмущение и обида.
— Не мога да си представя какво ще си помисли господарят Кацуие, но ще му предам вашия отговор.
И Джоемон незабавно си тръгна, без да каже нищо повече. Препусна назад също така бързо, както и бе пристигнал.
Когато се появи четвъртият поред пратеник, слънцето вече помръкваше в небето на запад. Старият воин Ота Кураносуке беше отдавнашен служител и личен приближен на Кацуие. Говори дълго. Стана дума не толкова за самата заповед, колкото за отношенията между чичо и племенник и човекът направи всичко по силите си, за да смекчи младежката упоритост на Генба.
— Вижте. Разбирам вашата решителност, но от всички хора в рода господарят Кацуие най-много цени вас и тъкмо затова се тревожи сега толкова. Точно сега, след като нанесохте такова поражение на врага, ще сме в състояние да заздравим собствената си позиция. Така, с още няколко подобни победи, стъпка по стъпка ще овладяваме слабите места на противника. Такъв е нашият общ замисъл за водене на войната, така ще можем да поставим цялата страна под властта си. Чуйте ме, господарю Генба — трябва да спрете дотук.
— Пътят след залез-слънце става опасен. Върнете се, докато е още видело.
— А вие няма да дойдете с мен, така ли?
— За какво говорите?
— Нека чуя вашето решение.
— Аз по начало не смятах да го променям.
Уморен, старият служител си тръгна.
Пристигна пети човек от лагера на Кацуие.
Генба ставаше все по-непоколебим. Стигнал е дотук и няма намерение да се връща. Отказа да се срещне с пратеника, при все че не ставаше дума за някой маловажен служител. Този ден при него идваха все издигнати хора, но петият сега по ред се ползваше с особено голяма тежест между приближените на Кацуие.
— Знам, че предишните пратеници не постигнаха успех, но сега господарят Кацуие пожела дори да дойде дотук лично. Ние, приближените служители, го убедихме да остане в лагера и сега, при все че съм тъй недостоен, аз идвам да го заместя. Умолявам ви да размислите зряло върху всичко и да си тръгнете от връх Оичи възможно най-бързо.
Тази молба той произнесе, проснат по очи пред шатрата на Генба.
Последният обаче си правеше такава сметка: дори и Хидейоши вече да е разбрал за станалото и да бърза насам от Огаки, все пак разстоянието оттам дотук е тринадесет левги, а самото предупреждение не може да е пристигнало при него преди залез-слънце. Няма да му е лесно е да се измъкне от Гифу. С други думи, възможно най-късия срок, в който противникът би могъл да му противопостави главните си сили, е утре вечер или дори вдругиден.
— Този мой племенник няма да ме послуша, когото и да пратя при него — се оплака преди това Кацуие. — Ще трябва да отида самият аз да го накарам да се оттегли, докато не се е свечерило.
Този ден в главния лагер в Кицуне бе пристигнала новината за щастливия успех на пратените напред отряди и там засега цареше радостно оживление. Нареждането за бързо оттегляне обаче не беше изпълнено. На всички пратени при него уважавани мъже Генба отвърна само с отказ и подигравателен присмех.
— Ах, този мой племенник ще ме довърши — въздъхна Кацуие, който вече едва успяваше да се сдържа.
Щом до войниците стигна слуха за несъгласие между техните предводители — Кацуие бил недоволен от племенника си, — радостта им донякъде помръкна.
— Още един пратеник тръгна от лагера.
— Какво? Пак ли?
Постоянното сноване на хора между главния стан и връх Оива предизвикваше безпокойство у войниците.
В продължение на половин ден Кацуие усещаше, как животът му осезаемо се скъсява. Докато чакаше връщането на петия пратеник, едва можеше да се сдържа да остане седнал на едно място. Бяха
