— Хей! Оризът изгаря! Оставяте ориза да изгори!
— Я се махай! — отвърна му прислужникът без дума за благодарност. След като загасиха огъня в печките, един от тях се покачи по стълба и прехвърли ориза в голямо корито. Всички, които не бяха заети с нещо друго, се захванаха да правят множество оризови топки. Хийоши работеше заедно с тях и мачкаше ориза на топки. Взе си няколко хапки, но никой сякаш не му обръщаше внимание. Почти като в унес, продължаваха да правят една след друга оризови топки, докато в същото време разговаряха помежду си.
— Изглежда, ще има битка, а?
— Не могат ли да се оправят без сражение?
Приготвяха храна за отрядите, но повечето се надяваха припасите да се окажат ненужни.
В Часа на кучето Мицухиде повика Матаичи, който излезе навън, но скоро се върна и извика:
— Продавачът! Къде е продавачът на игли?
Хийоши скочи на крака, като заоблизва оризовите зърна от пръстите си. Достатъчна му бе една крачка извън сградата, за да прецени скоростта на вятъра.
— Ела с мен. Господарят Мицухиде чака. И побързай.
Хийоши последва Матаичи и забеляза, че този си беше сложил леки доспехи, сякаш се готви да влиза в сражение. Момчето нямаше представа накъде отиват. Накрая излязоха от главната порта и разбра. Заобиколиха задната градина и минаха отпред. Пред портата ги чакаше някакъв човек на кон.
— Матаичи?
Мицухиде носеше същите дрехи, като през деня. Държеше в ръка поводите и под едната си мишница стискаше дълго копие.
— Да, господине.
— Продавачът на игли?
— Точно пред вас е.
— Избързайте двамата напред.
Като се обърна към Хийоши, Матаичи нареди:
— Ела, продавачо, да вървим.
Двамата пешаци се затичаха в непрогледната нощ. Мицухиде ги последва със същата скорост яздейки. Стигнаха до пресечката и той им нареди да тръгнат надясно, после наляво. Накрая Хийоши разбра, че са стигнали до портите на Джодзаиджи, мястото, където щяха да се срещнат хората от Хачисука. Мицухиде ловко слезе от седлото.
— Матаичи, остани тук с коня — каза той и подаде на слугата юздите. — Мицухару би трябвало да дойде тук от крепостта Сагияма през втората половина на Часа на кучето. Ако не успее да се появи до уречения час, планът ни се отменя. — После добави с тъжен израз на лицето: — Градът се е превърнал в свърталите на враждуващи демони. Как би могъл един прост човек да предвиди изхода на всичко това?
Последните му думи потънаха в обгърналия ги мрак.
— Продавачо! Ти ще показваш пътя.
— Пътя за къде? — Хийоши се изпъчи срещу вятъра.
— Към гората, където се събират онези негодници от Хачисука.
— Ами, аз също не знам къде е мястото.
— Дори и да си тук за първи път, те, мисля, трябва да познават добре лицето ти.
— А?
— Не ми се прави на наивник.
„Безполезно е“, помисли си Хийоши. Този въобще не може да излъже. Мицухиде беше уловил лъжите му и той престана да се обяснява.
В гората нямаше светлини. Вятърът минаваше през клоните и те шибаха покрива на храма като пяна, която се разбива в борда на кораб. Гората зад храма беше като разбунтуван океан — дърветата стенеха, а тревата яростно свистеше.
— Продавачо!
— Да, господине.
— Тук ли са вече другарите ти?
— Няма откъде да знам.
Мицухиде седна на една малка каменна пагода зад храма.
— Наближава втората половина на Часа на кучето. Ако ти си единственият неявил се, ще бъдат нащрек — копието му, което вятърът отвяваше с пълната си сила, беше тъкмо под нозете на Хийоши. — Иди се покажи! — Хийоши трябваше да признае пред себе си, че Мицухиде от самото начало бе вървял една крачка преди него. — Иди им кажи, че тук чака Акечи Мицухиде и че би искал да говори с предводителя на хората от Хачисука.
— Да, господине — Хийоши се поклони с глава, по не се помръдна. — Ще може ли да го кажа пред всички?
— Да.
— И затова ли ме доведохте със себе си тук?
— Да. А сега върви.
— Ще отида, но понеже може да не се видим повече, искам да ви кажа нещо.
— Да?
— Ще бъде срамно да си тръгна, без да съм ви казал това, понеже вие виждате в мене само агент на Хачисука.
— Истина е.
— Много сте умен, но погледът ви е твърде остър и направо минава през това, което гледате. Когато някой забива гвоздей, спира там, където трябва, защото да отиде много навътре е също толкова лошо, колкото да не го забие достатъчно. И вашият ум е нещо такова. Признавам, че дойдох в Инабаяма с хората от Хачисука. Но сърцето ми не е с тях — съвсем не е. Роден съм в земеделско семейство в Накамура и съм продавал игли и други подобни неща, но не съм постигнал целта си. Нямам намерението да прекарам живота си в ядене на студен ориз от трапезата на някой ронин. Нито пък ще работя като саботьор за някаква жалка награда. Ако по някаква случайност се срещнем отново, ще ви докажа това, което ви казах — че гледате на нещата прекалено издълбоко. А сега ще отида при Хачисука Шичинай, ще му предам посланието ви и веднага ще си тръгна. Така че — успех! Грижете се добре за себе си и се учете усърдно.
Мицухиде го изслуша мълчаливо, после внезапно излезе от състоянието си на замисленост:
— Продавачо на игли, почакай! — провикна се той.
Хийоши вече се бе изгубил в бурята. Той побягна към тъмната гора, без да чуе как го вика Мицухиде. Тича, докато достигна до малко парче равна земя, което дърветата засланяха от вятъра. Навсякъде наоколо му се виждаха мъже, пръснати като коне на пасище — някои излегнали се, други седнали, трети — прави.
— Кой е там?
— Аз съм.
— Хийоши ли?
— Да.
— Къде беше? Идваш последен. Всички се разтревожихме — смъмри го един от мъжете.
— Съжалявам, че закъснях — отвърна той, като се приближаваше към множеството. Трепереше. — Къде е господарят Шичинай?
— Ето го там. Иди му се извини. Наистина е сърдит.
Няколко души от групата стояха около Шичинай и разговаряха.
— Това Маймунката ли е? — попита предводителят, като се огледа. Хийоши се приближи към него и се извини, задето е закъснял.
— Какво ти се случи?
— През деня бях задържан в плен от един служител на рода Сайто — призна Хийоши.
— Какво? — Шичинай и всички останали се загледаха неспокойно в него, уплашени, че заговорът им е разкрит.
— Тъпак такъв! — без предупреждение той сграбчи Хийоши за яката, придърпа го рязко към себе си и
