Гласът на Мицухиде звучеше, сякаш е на друг човек. Обърна се с лице към Шичинай и останалите и приготви копието си. Шичинай и хората му се разпръснаха в кръг.
— Какво си мислиш, че вършиш? — излая Шичинай на Мицухиде. — Да вадиш копие срещу нас? И при това калпаво?
— Точно това правя — гласът на Мицухиде бе твърд. — Никой няма да напусне това място. Ако обаче промените мнението си, подчините ми се и се откажете от мисълта за тазвечерното безчинство, и ако се върнете в село Хачисука, ще пощадим живота ви и аз ще ви обезщетя колкото мога най-добре. Е, какво ще кажете?
— Сериозно ли мислиш, че можем сега да си тръгнем?
— Това е решителен момент. Може да се стигне до провала на целия род Сайто. Искам да предотвратя нещо, което би причинило падането и на Инабаяма, и на Сагияма.
— Глупак! — провикна се някой сърдито. — Още имаш мокро около ушите. Да не мислиш, че можеш да ни спреш? Опиташ ли се, ще бъдеш първият, когото ще убием.
— От самото начало бях готов да умра — веждите на Мицухиде бяха извити като на демон. — Мицухару! — извика той, без да променя положението, в което бе застанал. — Това е бой до смърт! С мене ли си?
— Разбира се! Не се бой за мене.
Мицухару вече бе извадил дългата си сабя от ножницата и бе опрял гръб до този на Мицухиде.
Като поддържаше още един лъч надежда, Мицухиде пак се обърна към Шичинай:
— Ако се боите да не загубите лице, когато се върнете в Хачисука, какво ще кажете да ме вземете със себе си като заложник, колкото и недостоен да съм? Ще отида при господаря Короку и ще обсъдя с него добрите и лошите страни на тази цялата работа. Така ще можем да приключим всичко, без да проливаме кръв.
Колкото и да бяха търпеливи и благоразумни, тези думи бяха приети само като хленч. Повече от двадесет мъже от Хачисука стояха срещу двама.
— Млък! Не го слушайте! Часът на кучето вече почти минава!
Двама от мъжете нададоха бойни викове и Мицухиде и Мицухару попаднаха сред зъбите на глутницата — алебарди, копия и мечове отвсякъде. Виковете на мъжете и ударите на оръжията се смесваха с воя на вятъра и мястото бързо се превърна в ужасяващ боен водовъртеж.
Мечовете се чупеха и парчетата се разхвърчаха наоколо. Копията се носеха подир бягащи пръски кръв. Хийоши намери за твърде опасно да бъде посред тази касапница и бързешком се изкатери на едно дърво. И преди беше виждал извадени мечове, но сега за първи път бе на истинска битка. Дали Инабаяма ще се превърне в огнено море? Ще има ли битка между Досан и Йошитацу? Щом разбра, че се решава въпрос на живот и смърт, се почувствува по-развълнуван от кога да е през живота си.
Двама-трима мъртъвци бяха достатъчни да подскажат на хората от Хачисука пътя за бягство към гората.
„Я! Та те бягат!“, помисли си Хийоши, но в случай, че по случайност се върнат, благоразумно остана настанен на дървото си. Навярно беше кестен, тъй като нещо го боцкаше по ръцете и врата. На земята изпопадаха клонки и кестени — вятърът клатеше дървото. Презираше хората от Хачисука — сбирщина кресливи страхливци, разбити само от двама души. Заслуша се напрегнато. „Какво ли е това?“ Изведнъж се усети объркан. От небето валяха въгленчета като вулканична лава. Погледна нагоре през клоните. При бягството си хората от Хачисука бяха подпалили пожари. На две-три места гората започваше да гори силно, а няколко от сградите до Джодзаиджи бяха в пламъци.
Хийоши скочи от дървото и затича. Загубеше ли дори един миг, щеше да изгори жив в гората. В шемет побягна към подпаления град. Небето бе пълно с огнени искри — птици от пламък, пеперуди от пламък. Белите стени на крепостта Инабаяма, сега озарени в червено, изглеждаха по-близо, отколкото през деня. Наоколо им се виеха червените облаци на войната.
— Война! — викаше Хийоши, докато бягаше по улиците. — Война! Това е краят! Сагияма и Инабаяма ще паднат! Но в развалините отново ще поникне трева! Този път тревата ще никне нависоко!
Блъскаше се в хората.
Кон без ездач мина в галоп покрай него.
По пресечките на купища се трупаха треперещи от ужас бежанци. Хийоши, изцяло завладян от напрежението на мига, бягаше с пълна скорост по улиците и крещеше като пророк на разрухата. Накъде? Той нямаше посока. Със сигурност не може да се върне обратно в село Хачисука. Във всеки случай, без какво да е съжаление напускаше онова, което най не обичаше — мрачни хора, суров господар, междуособна война и заразена култура, и всичко това върху земята на една-единствена област.
Изкара зимата с тънките си памучни дрехи, като продаваше игли под студеното небе и скиташе накъдето го отведат нозете. На следващата година, двадесет и втората на Темон, когато цветовете на прасковите бяха навсякъде, все още се провикваше:
— Няма ли да си купите игли? Игли от столицата! Игли за шев от столицата!
Наближи предградията на Хамамацу с безгрижна както всякога походка.
Нов повелител
Мацушита Кахей бе родом от областта Еншу. Син на местен самурай, той бе станал служител на рода Имагава и имаше имение в Суруга плюс доход от три хиляди кан. Беше управител на укреплението в Дзудаяма и главен началник на пост при моста Магоме. По онова време река Тенрю се делеше на голям и малък приток. Домът на Мацушита беше на брега на Голяма Тенрю, на няколкостотин разкрача източно от Дзудаяма.
Днес Кахей се връщаше от съседната крепост Хикума, където се бе съветвал с друг един служител на рода Имагава. Управниците на областта редовно се събираха, за да заздравят властта си над народа и да се предпазват от нападение на съседните родове — Токугава, Ода и Такеда.
Кахей се извърна от седлото си и повика един от своите трима придружители:
— Нохачиро!
Мъжът, който се обади, имаше брада и носеше дълго копие. Тага Нохачиро изтича до коня на господаря си. Движеха се по пътя от Хикуманавата до брода на Магоме. Покрай пътя се редяха дървета и приятни гледки на ниви и оризища.
— Не е селянин и няма вид на поклонник — промърмори Кахей.
Нохачиро проследи погледа на мъжа. Очите му се спряха за миг върху огненожълтото на хряновите цветове, зеленото на ечемика и плитката вода на оризищата, но не видя никого.
— Нещо подозрително ли има?
— Ей там, по пътеката към онова оризище, има човек. Прилича ми малко на чапла. Какво ли, смяташ, е намислил?
Нохачиро погледна повторно и сега със сигурност забеляза човек, навел се на пътеката до оризището.
— Разбери какво прави?
Нохачиро се завтече по тясната пътечка. Във всички области бе правило това, което изглежда и най- малко подозрително, незабавно да бъде разследвано. Областните служители бяха особено чувствителни относно границите си и появата на чужденци.
Нохачиро се върна и доложи:
— Казва, че е продавач на игли от Овари. Носи изцапано бяло памучно наметало. Ето защо оттук ви напомня на чапла. Дребничък е и има лице като на маймуна.
— Ха-ха! Не чапла или сврака, а маймуна, а?
— И е приказлив, освен това. Обича да говори големи приказки. Докато го разпитвах, се опита да обърне нещата наопаки. Попита ме кой ми е господар, а когато му казах кой сте, се изправи и погледна много дръзко насам.
— И какво правеше така наведен?
— Каза ми, че ще отседне за през нощта в странноприемница в Магоме и сега събира водни охлюви, за да ги изяде вечерта.
