— Давай, ще бъде интересно.
Един от мъжете удари Хийоши по рамото с края на копието си.
— Хей, я ставай!
Очите на момчето останаха затворени.
— Ставай!
Мъжът повдигна нозете на Хийоши с копието. Хийоши се плъзна надолу по ствола и стреснат се събуди.
— Какво правите? — попита той.
— А ти какво мислиш, че правиш, като си захъркал в градината посред бял ден?
— Аз да спя?
— Че не спеше ли?
— Може и да съм заспал без да искам. Сега обаче съм буден.
— Нахално магаре такова! Чух, че и един ден не си посветил на упражняване в бойните изкуства.
— Така е, понеже не ме бива.
— Откъде знаеш, като не си се упражнявал никога? Макар да си слуга, според правилата на дома трябва да се упражняваш в бойно изкуство. От днес ще се погрижим да е така.
— Не, благодаря.
— Да не би да отказваш да се подчиниш на правилата в този дом.
— Не, обаче…
— Давай, да вървим! — без да му оставят време за повече възражения, двамата повлякоха насила Хийоши към полето пред хамбара. Щяха да го научат как няма да се подчинява на правилата.
Гостуващите майстори на бойното изкуство и служителите на Мацушита усърдно се упражняваха под палещото небе.
Младите самураи, които бяха довели Хийоши, го изблъскаха напред със силни удари в гърба.
— Вземи си дървен меч или копие и се бий!
Хийоши се заклатушка напред като едва се държеше на краката си, но не си взе оръжие.
— Какво чакаш? — един от мъжете го удари рязко по гърдите с копието. — Ще те пообучим, така че взимай си оръжие!
Хийоши отново се олюля напред, но не пожела да се бие. Само прехапа упорито устни.
Двама от мъжете на Шохаку, Джинго Горокуро и Сакаки Ичиноджо, си мереха силите с истински копия по молба на хората на Мацушита. Горокуро, с превръзка на главата, намушкваше стокилограмови чували с ориз и ги мяташе във въздуха, за да покаже наглед свръхчовешката си сила.
— С такова майсторство сигурно е лесно да се справиш с някого на бойното поле. Силата му е удивителна! — се обади един от гледащите.
Горокуро го поправи:
— Ако вие си мислите, че това е въпрос на сила, жестоко се лъжете. Приложиш ли сила при този удар, дръжката на копието ще се пречупи и ръцете ти бързо ще се уморят. — Той остави настрана копието си и почна да обяснява: — Правилата на меча и копието са едни и същи. Тайната на всички бойни изкуства е в чи — скритата енергия на тантен, областта на две педи под пъпа. Това е сила без сила. Трябва да имаш умствената способност да надхвърлиш необходимостта от сила и да овладееш потока на чи — разясняваше подробно и с въодушевление.
Силно впечатлени, слушателите му го следяха с внимание, докато някакъв шум зад тях не ги смути.
— Упорита маймуна! — младият самурай замахна с дръжката на копието си и удари Хийоши по хълбока.
— Ооо! — извика Хийоши с плачлив глас.
Ударът явно го бе наранил. Той сгърчи лице и се преви на две, като триеше страната си. Множеството се разпръсна и се събра наново около Хийоши.
— Мързелив некадърник! — извика мъжът, който бе ударил момчето. — Казва, че не го бивало и не иска да дойде да се обучава.
Хийоши се озова в средата на недоволно мърмореща тълпа, която го обвиняваше в наглост и нахалство.
— Е, добре, добре — обади се Шохаку, като излезе напред и ги успокои. — Като го гледам отвън, все още е само сукалче, а това е възрастта, когато безочието процъфтява. Нещастието на младока е в това, че е попаднал в дом на воин, където нарушава правилата и не проявява вкус към бойните изкуства. Аз ще го поразпитам. Останалите мълчете.
— Младежо, — обърна се той към Хийоши.
— Да — докато отговаряше, момчето гледаше право към Шохаку. Тонът на гласа му обаче се промени — погледът в очите на човека срещу него сочеше, че Шохаку е от тези, с които може да разговаря свободно.
— Изглежда, че макар да служиш във войнишки дом, не харесваш бойните изкуства. Истина ли е?
— Не — Хийоши поклати глава.
— Тогава защо, когато тези служители любезно ти предлагат да те поупражнят в бойно изкуство, ти не приемеш?
— Ами, има причина за това. Ако трябваше търпеливо да следвам пътя на копието и меча и да ги овладея, това навярно щеше да отнеме целият ми живот.
— Да, такъв трябва да си по дух.
— Не че не харесвам нито меча, нито копието, но като си помисля, че няма да мога да живея повече, отколкото е дадено на всички други, смятам, че е достатъчно човек да познава само духа на тези неща. Причината е, че има толкова още много, което бих искал да изуча и правя.
— А какво би искал да изучиш?
— Книги.
— Какво би искал да узнаеш от тях?
— Всичко за целия свят.
— И какво искаш да вършиш?
Хийоши се усмихна.
— Това няма да ви кажа.
— Защо не?
— Искам да направя едно или друго, но преди да съм го направил, да говоря за него ще звучи като хвалба. А и ако приказвах за това на висок глас, всички щяхте само да се смеете.
Шохаку впери очи в Хийоши. „Колко е необикновен“, помисли си той.
— Мисля, че донякъде разбирам това, което казваш, но грешиш, че бойните изкуства са само упражняване в дребни хватки.
— А какво са тогава?
— Според една от школите, ако някой изучи един-единствен похват, ще е овладял всички изкуства. Бойните изкуства не са просто похвати — те са свързани с ума. Ако човек дълбоко овладее своя ум, ще може да проникне във всичко, включително и уменията на науката и управлението, да види света такъв, какъвто е и да съди за хората.
— Обзалагам се обаче, че хората тук за най-добро изкуство смятат това да удряш и пронизваш противника си. Това трябва да е от полза за пешака или обикновения войник, но дали ще е толкова важно за големия пълководец, който…
— Внимавай какво приказваш! — го скастри единият от самураите и зашлеви бузата на Хийоши с една здрава плесница.
— Ооо! — Хийоши сложи двете си ръце пред устата, като че ли челюстта му бе счупена.
— Не може да оставим така тези обидни бележки. Това вече му става навик. Моля, отдръпнете се, господарю Шохаку. Ще се погрижим за този тук.
Недоволството ги бе обхванало до един. Почти всички, които бяха чули Хийоши, имаха какво да отвърнат.
— Той ни обиди!
— Това е все едно да си прави подбив с правилата на този дом!
