— Безочливо магаре!
— Я го заколете! Господарят няма да ни вини за това.
Изглеждаше, че в гнева си може и да изпълнят тази закана, да го повлекат към гъсталака и там на място да му отсекат главата. На Шохаку не му беше лесно да ги спре. Трябваше да положи всички усилия, за да ги успокои и да спаси живота на Хийоши.
Същата вечер Нохачиро дойде в стаите на прислугата и тихо повика Хийоши, който седеше съвсем сам в един ъгъл, с такова изражение, сякаш имаше зъбобол.
— Да. Какво има — лицето му бе силно отекло.
— Боли ли?
— Не, не много — излъга той. Притисна мократа кърпа към лицето си.
— Господарят поиска да те види. Мини през задната градина, за да не те забележат.
— А? Господарят ли? Е, предполагам, че е чул за станалото днес.
— Безочливите ти думи така или иначе щяха да стигнат до ушите му. А и господарят Хита дойде да го посети преди малко, така че трябва да е научил. Може би сам той ще изпълни наказанието.
— Така ли мислиш?
— Желязно правило на рода Мацушита е техните слуги да не изостават с упражняването с бойни изкуства, денем или нощем. Ако господарят е решил особено строго да защити достойнството на домашния ред, то можеш да смяташ главата си вече за изгубена.
— Ами тогава по-добре да бягам оттук. Не искам да умра заради нещо такова.
— Говориш глупости! — слугата сграбчи китката на Хийоши. — Избягаш ли, ще трябва да си направя сепуку. Наредено ми е да те доведа.
— Не мога дори да избягам ли? — попита невинно Хийоши.
— Наистина ти е твърде голяма устата. Мисли малко, преди да си я отваряш. Като чух какво си казал днес, дори аз не те сметнах за нещо повече от надута маймуна.
Нохачиро накара Хийоши да върви пред него и здраво стисна дръжката на меча си. Сред сгъстяващия се мрак се носеха ята комари. Светлината от лампите навън се простираше до терасата на библиотеката, току-що напръскана с вода.
— Доведох Маймунката — при тези думи Нохачиро коленичи.
Кахей се появи на терасата.
— Той е тук, така ли?
Като чу гласа над главата си. Хийоши се поклони толкова ниско, че челото му се допря до градинския мъх.
— Маймунке.
— Да, господарю.
— Изглежда, че в Овари правят нов вид доспехи. Казват се домару. Иди и ми купи един чифт. Това е родната ти област, затова предполагам няма да имаш трудност да се придвижваш свободно.
— Господарю?
— Тръгни тази вечер.
— За къде?
— За там, където можеш да купиш от доспехите домару.
Кахей извади пари от една кутия, уви ги и ги хвърли пред Хийоши. Хийоши местеше поглед от Кахей към парите и обратно. Очите му се наляха със сълзи, които се затъркаляха по страните и закапаха по ръцете.
— Най-добре ще е да тръгнеш без да се бавиш, но няма нужда да бързаш да донесеш доспехите. Дори и няколко години да отнеме, намери ми най-добрия възможен чифт. — После се обърна към Нохачиро: — Пусни го тихо пред задната порта, преди да е минала нощта.
Що за рязък обрат! Хийоши усети как го полазват тръпки. Бе очаквал да бъде убит, задето е нарушил правилата в дома, а сега… тръпките идваха в отговор на съчувствието от страна на Кахей, което го изпълни с признателност и проникнаха чак до мозъка на костите му.
— Много ви благодаря.
Макар Кахей да не бе казал ясно това, което мисли. Хийоши вече го бе разбрал.
„Бързината на неговия ум удивява хората наоколо му, помисли си Кахей. Съвсем естествено е това да поражда недоволство и завист.“ Усмихна се тъжно и попита на глас:
— За какво ми благодариш?
— Затова, че ме пускате.
— Така е. Но, Маймунке…
— Да, господарю.
— Ако не прикриваш този твой ум, никога няма да успееш.
— Знам.
— Щом знаеш, защо си приказвал днес така грубо и си разсърдил всички?
— Неопитен съм… Сам се ударих по главата с юмрук, след като го бях казал.
— Няма да говоря повече. Ще ти помогна, понеже умът ти е нещо ценно. Сега мога да ти кажа, че тези, които не те обичаха и ти завиждаха, и при най-малък повод те обвиняваха в кражба. Ако се изгубеше някоя игла или се затулеше нож или кутийка, винаги те сочеха с пръст и казваха: „Маймунката беше.“ Злостните им приказки нямаха край. Ти лесно предизвикваш недоволство у другите. Трябва да знаеш това за себе си.
— Да, господарю.
— Днес нямах никаква причина да ти помогна. Служителите ми бяха в правото си. Тъй като господарят Шохаку ме осведоми насаме за това, което е станало, все едно, че не съм чул за него и те пращам надалеч с някакво поръчение. Разбираш ли?
— Разбирам много добре. Това ще се запише в сърцето ми.
Носът на Хийоши се бе запушил. Той отново и отново се кланяше на Кахей.
Тази вечер напусна дома Мацушита.
Когато се извърна, за да погледне назад, се закле: „Няма да забравя. Няма да забравя.“
Обгърнат от голямата доброта на този човек, Хийоши се питаше как най-добре би могъл да му се отблагодари. Само някой, вечно заобиколен от грубост и подигравки, може така силно да усети чуждото съчувствие.
„Един ден… един ден.“ Винаги, когато нещо го впечатлеше или преживееше нещо особено вълнуващо, си повтаряше тези думи като поклонническа молитва.
Сега отново скиташе като бездомно куче, без посока и без работа. Тенрю бе придошла. Щом стигна далеч от всички хорски жилища, му идеше да се провикне в самотата си срещу неизвестната съдба, която го очаква. Нито земята, нито звездите нито водата можеха да му дадат какъвто и да било знак за бъдещето.
Лудият господар
— Прощавайте! — обади се някой за втори път.
Отовака, който днес не беше на пост, дремеше в спалното на отряда си. Той се събуди, вдигна глава и се огледа.
— Кой е?
— Аз съм — обади се някой иззад оградата, където мустачетата на пълзящите растения се увиваха около листата и бодлите на китайските портокали. От балкона Отовака зърна някого от другата страна на покрития с прах жив пет. Излезе на терасата.
— Кой е? Ако идваш по някаква работа, влез през предната врата.
— Заключена е.
Отовака се протегна, за да погледне по-добре и възкликна:
— Ами че това е Маймунката, синът на Яемон, нали?
— Да.
— Защо не каза кой си, наместо да крещиш като привидение?
