опитва да се домогне до върховната власт в страната. Осъществяването на целта му навярно бе още много далеч, но той вече правеше първите стъпки към влизането в столицата Киото, привидно за да защити шогуна, а всъщност, за да управлява страната от негово име.
На изток бяха могъщите Ходжо от Одавара, Такеда от Кай бяха на северната страна, а пътят, който води към столицата, бе препречен от владенията на Токугава от Микава. Заобиколен по този начин, Йошимото се беше опитал първо да покори Микава. Токугава Кийоясу, господар на Микава, му се подчини и се примири с това да бъде негов служител. Синът на Кийоясу, Хиротада, не го надживя с дълго и неговият наследник Иеясу сега живееше като заложник в Сумпу.
Йошимото бе направил един от собствените си служители управител на крепостта Окадзаки и му бе предал управлението на Микава и сбора на данъците. Служителите на Токугава биваха със сила принуждавани да следват Имагава и всички приходи и военни доставки на областта, като се изключат ежедневните разходи, отиваха в крепостта на Йошимото в Суруга. Хийоши намираше бъдещето на Микава за наистина мрачно. От пътуванията си като търговец знаеше, че тамошните хора са упорити и горди и няма завинаги да се подчиняват покорно.
Родът, който наблюдаваше най-внимателно обаче, бяха разбира се Ода от Овари. Макар сега да беше далеч от Накамура, Овари бе неговото родно място и домът на майка му. Видени от богатия имот в Мацушита, бедността и малките размери на Овари трудно можеха да се сравнят с други области, с изключение на Микава. Противоположността с изтънчените и благоденстващи владения на Имагава бе особено поразителна. Родното му село в Накамура бе бедно, също като собственият му дом. Какво ще стане с Овари? Мислеше си, че някой ден от неговата бедна пръст може да израсне нещо достойно. Презираше префинените обноски и на богатите, и на бедните във владенията на Имагава. Подражаваха на държанието в двора — нещо, което Хийоши от отдавна смяташе за опасно.
Напоследък вестоносците пристигаха по-често. За Хийоши това значеше, че се водят преговори областите Суруга, Кай и Сагами да бъдат свързани в съюз за ненападение, чието средище ще е родът Имагава. Главното действащо лице беше, разбира се, Имагава Йошимото. Преди да потегли начело на голяма войска към столицата, той трябва да си осигури верността на Ходжо и Такеда. Като първа стъпка Йошимото бе решил да омъжи дъщеря си за най-стария син на Такеда Шинген и да уреди сватбата на някоя от дъщерите на Шинген в дома на Ходжо. Това, редом с военните и стопанските съглашения, правеше от Имагава сила, с която трябва да се съобразяват по източното крайбрежие. Могъществото се отразяваше на служителите на Имагава. Мъж като Мацушита Кахей се различаваше от близките служители на Йошимото, но и той също имаше несравнимо повече богатство от самураите, които Хийоши бе виждал в Кийосу, Нагоя и Окадзаки. Гостите му бяха многобройни и дори слугите сякаш се щадяха в работата.
— Маймунке! — Нохачиро търсеше Хийоши в градината.
— Тук съм.
Нохачиро погледна нагоре към покрива.
— Какво правиш там горе?
— Поправям покрива.
Слугата бе удивен.
— Добра работа си си намерил в този горещ ден. Защо го вършиш?
— Досега времето беше хубаво, но скоро ще дойде сезонът на есенните дъждове. Да викаме майсторите на покриви, след като дъждът е почнал, ще бъде твърде късно и затова търся пукнати дъски и ги поправям.
— Ето затова не те обичат тук. По обяд всички останали са си намерили местенце на сянка.
— Ако работех при другите, щях да им преча на дрямката. Тук горе няма да притеснявам никого.
— Лъжеш. Обзалагам се, че си горе, за да огледаш разположението на постройките.
— Съвсем ви прилича да си мислите такива работи, господарю Нохачиро. Ако човек обаче не се оглежда наоколо, при нещо внезапно няма да бъде готов да се защити.
— Не ми говори такива. Ако господарят те чуе, ще се ядоса. Слизай оттам!
— Разбира се. Има ли нещо, което да свърша?
— Тази вечер ще идват гости.
— Пак ли?
— Какво искаш да кажеш с това „Пак ли?“
— Кой ще идва?
— Някакъв човек, който изучава бойните изкуства и е пропътувал цялата страна.
— И колко ще са всичко?
Хийоши се спусна от покрива. Нохачиро извади един пергамент.
— Очакваме племенника на господаря Камиидзуми от Ого, Хита Шохаку. Пътува с дванайсет придружители. Ще има и още един ездач, три товарни коня и прислугата.
— Доста голяма група е това.
— Тези мъже са посветили живота си на изучаването на бойните изкуства. Ще има много багаж и коне, така че почисти стаите на работниците в хамбара и засега ще ги настаним там. Мястото да е пометено до довечера, преди да са дошли там.
— Да, господине. Дълго ли ще останат?
— Около шест месеца — отвърна Нохачиро и с уморен вид избърса потта от лицето си.
Вечерта Шохаку и хората му спряха своите коне пред портата и избърсаха праха от дрехите си. Важни и незначителни служители наизлязоха да ги приветстват и им устроиха продължително церемониално посрещане. Домакините поздравиха с дълга реч, последвана от не по-малко почтителен и красноречив отговор от страна на Шохаку — мъж на около тридесет години. След като приключиха с официалностите, слугите отведоха товарните коне и отнесоха багажа, а гостите, начело с Шохаку, влязоха в дома.
Хийоши с удоволствие наблюдаваше сложното представление. Пищността му го накара да осъзнае колко много се е покачил престижът на воините ведно с нарасналата важност на военните дела. Напоследък думите „бойни изкуства“ бяха в устата на всекиго, редом с други нови изрази като „майсторство на меча“ и „майсторство на копието“. Имената на майстори на бойните изкуства като Камиидзуми от Ого или Цукахара от Хитачи бяха познати във всеки дом. Пътешествията на някои от тези мъже бяха далеч по-многобройни от поклонничествата на будистките монаси. Хора като Цукахара обаче винаги биваха придружавани от шестдесет-седемдесет ученика. Служителите им притежаваха соколи и пътуваха по най-пищен начин.
Броят на свитата на Шохаку не изненада Хийоши. Тъй като обаче щяха да останат шест месеца, той с право подозираше, че ще има да го разкарват насам-натам с различни заповеди, докато му се завие свят. Не минаха и пет-шест дни и той вече биваше товарен не по-малко от собствените им слуги.
— Хей, Маймунке! Бельото ми се е изцапало. Изпери го.
— Маймунката на господаря Мацушита! Иди ми купи малко мазила.
Летните нощи са къси и допълнителната работа го лишаваше от време за сън, така че един ден по обяд той заспа дълбоко в сянката на някакво адамово дърво. Беше се облегнал на ствола с клюмнала настрана глава и кръстосани ръце. Единственото, което мърдаше по опалената от слънцето земя, бе върволица мравки.
Двамина млади самураи, които не го обичаха, преминаха покрай него с дървени копия в ръка.
— Хей, виж. Това е Маймунката.
— Добре си поспива, а?
— Мързеливец такъв — не го бива за нищо. Как така стана любимец на господаря и господарката? Не би им се харесало, ако го видеха така.
— Събуди го. Да му дадем урок.
— Какво си намислил?
— Не е ли Маймунката единственият, който не е бил на уроци по бойно изкуство?
— Това е навярно, понеже знае, че не го обичат много-много. Страх го е да не го ударят.
— А не бива така. Всички слуги в дома на един воин трябва старателно да се упражняват в бойните изкуства. Така гласят и правилата на дома.
— Не ми го казвай на мен. Кажи го на Маймунката.
— Викам да го събудим и да го заведем на полето, където се обучават.
