— Свиня такава! Кой ти е казал, че можеш да спиш тук?
Сритаха го, вдигнаха го от земята и го изхвърлиха навън. Върна се в конюшнята, но там завари дълбоко заспалия кон на вестоносеца, който сякаш му казваше: „И тук няма място за тебе.“
Тъпанът бе замлъкнал и бледата луна вече се губеше. Вече отърсил се от дрямката, Хийоши не можеше да стои без работа. Дали ще е задължение или удоволствие нямаше голямо значение за него, но ако не беше зает с едното или с другото, много скоро почваше да се отегчава.
„Може слънцето да изгрее, докато помета“, помисли си той, замете конюшнята и почна да събира на куп конските фъшкии, падналите листа и сламата, където нямаше да бъдат видени от господаря.
— Кой е там? — Хийоши остави метлата и се огледа. — А, това бил продавачът на игли.
Накрая момчето разбра, че гласът иде от тоалетната в ъгъла на терасата на главната къща. Вътре можеше да различи лицето на Кахей.
— А, вие ли сте, господарю?
Докато пиеше саке с вестоносеца, който носеше много, Кахей беше попрекалил. Сега, вече почти изтрезнял, той попита с уморен глас:
— Скоро ли ще съмне?
Изчезна от прозореца, отвори кепенците на терасата и вдигна поглед към бледнеещата луна.
— Още не е пропял петелът, значи има доста време до утрото.
— Продавачо на игли… или не, ще те наричаме Маймунката… защо метеш градината посред нощ?
— Нямах нищо за вършене.
— Няма да е зле навярно да си подремнеш.
— Вече спах. Когато съм спал известно време, не знам защо, но не мога повече да лежа на едно място.
— Виждаш ли някакви сандали?
Хийоши бързо намери чифт нови сламени сандали и ги сложи така, че Кахей лесно да успее да стъпи в тях.
— Заповядайте, господарю.
— Пристигна едва днес и казваш, че си спал достатъчно. Как така вече си разбрал кое къде се намира?
— Моля да ме извините, господарю.
— За какво?
— Изобщо не съм подозрителен. В къща като тази, обаче, когато чувам различни звуци, дори докато спя, мога да е досетя за разположението на това или онова, за размера на двора, за канализацията и за мястото на огньовете.
— Хм. Разбирам.
— От по-рано забелязах къде са сламените сандали. Хрумна ми, че някой може да излезе и да поиска сандали.
— Съжалявам. Бях въобще забравил за теб.
Хийоши се засмя, но не отговори нищо. Макар да беше само момче, изглежда не уважаваше много Кахей. Този го разпита после за произхода му и дали се надява да служи някому. Хийоши го увери, че се надява. Храни големи надежди за бъдещето и откакто е навършил петнадесет, обикаля из областите на страната.
— Две години си обикалял областите пеш и си искал да служиш на някой самурай ли?
— Да.
— А защо тогава си все още продавач на игли? — попита без заобикалки Кахей. — Да търсиш две години и да не си намериш господар — чудя се дали всичко с тебе е наред.
— Имам добрите и лошите си страни — също като всеки друг човек. От първо смятах, че кой да е господар и кой да е самурайски дом ще свърши работа, но веднъж излязъл по широкия свят, почнах да мисля по-иначе.
— По-иначе ли? И как?
— Като обикалях и гледах военното съсловие като цяло — добрите пълководци, лошите пълководци, господарите на големи и малки области — взех да мисля, че няма нищо така важно, както да си избереш господар. Ето защо реших да продължа да си продавам игли и преди да се усетя, бяха минали вече две години.
Кахей го намери за умен, но в него имаше и нещо от глупака. И макар това, което каза, да не бе лишено от известна истина, то звучеше много претенциозно и малко не за вярване. Едно нещо обаче беше вън от съмнение — това не е обикновен младеж. И той веднага реши да наеме Хийоши за слуга.
— Ще ми станеш ли слуга?
— Благодаря, господарю. Ще се опитам — отвърна момчето без особено въодушевление в гласа.
Кахей остана недоволен от вялия отговор на Хийоши, но съвсем не му хрумна, че той, новият господар на този скитат момък, облечен само с тънко памучно наметало, сам може да не е съвършен в нещо.
Също като самураите от другите родове, тези от Мацушита бяха усърдно обучавани в бойна езда. С пукването на зората те наизлизаха с дървени мечове и копия в ръце от спалните си и отидоха на широкото поле пред хамбара за ориз.
— Хяааа!
Копие се удряше о копието, меч — о меча. Сутринта те до един, чак до нископоставените самураи в кухнята и мъжете, които се редуваха на пост, дадоха всичко от себе си и се върнаха от полето с ярко почервенели от напрежението лица. Скоро всички узнаха, че Хийоши е бил взет за слуга. Конярите се отнасяха с него като с обикновен новак и го разкарваха насам-натам.
— Хей, Маймунке! Отсега нататък всяка сутрин, след като изведем конете на паша, ще чистиш конюшнята. Заравяй фъшкиите в онзи там бамбуков гъсталак.
След като свърши с чистенето на тора, един от по-старите самураи му каза:
— Напълни големите ведра с вода.
И така и продължи:
— Нацепи дърва за огъня.
Докато цепеше дърва, му казваха да свърши нещо друго. Накратко, стана слуга на слугите.
Отначало го харесваха. Хората говореха:
— Така е, нищо не може да го ядоса. Хубавото при него е, че каквото и да му кажеш да свърши, никога няма да се нацупи.
Младите самураи го обикнаха, но така, както децата обикват нова играчка и понякога му даваха подаръци. Не след дълго обаче хората почнаха да се оплакват от него.
— Все възразява.
— Подмазва се на господаря.
— Прави хората на глупаци.
Понеже младите самураи вдигаха много шум за дреболии, от време на време оплакванията от Хийоши стигаха до ушите на Кахей.
— Нека да го видим как ще привикне — казваше той на служителите си и оставяше нещата постарому.
Това, че съпругата и децата на Кахей все питаха за Маймунката, още повече сърдеше останалите младежи в дома. Озадачен, Хийоши реши, че е трудно да се живее между хора, които не искат да се посветят на работата, както правеше той самият.
Докато живееше в прислужническия свят на дребнавите чувства, Хийоши изучаваше човешката природа. Като взимаше за основа на сравнението си рода Мацушита, успя да разбере силните и слабите страни на големите родове покрай крайбрежния път. И се радваше, че е станал слуга. Сега отчасти можеше да схване същинското състояние на страната, което му бе трудно да долови, докато странстваше от място на място. Един обикновен слуга, който работи само за да се препитава и да оцелее, надали знае какъв е в действителност светът. Умът на Хийоши обаче винаги бе буден. Беше все едно да гледаш камъчетата върху дъска за го и да се догаждаш какви ходове правят играчите.
Вестоносците от Имагава в Суруга идваха често, както и тези от съседните области Микава и Кай. Почна да долавя закономерността в пристиганията им и заключи, че Имагава Йошимото, господарят на Суруга, се
