скромния си доход, бе стопанин на собствен дом. И когато Токичиро излизаше от къщи, облечен разбира се в купената от втора ръка памучна наметка с бялото адамово дърво на гърба, прислугата го изпращаше на вратата.
Тази сутрин той обикаляше външния ров на крепостта и си мислеше, че стига само Нене да стане негова жена, всичко ще бъде превъзходно. Докато вървеше, не забеляза идващият от другата посока усмихнат мъж. Макар човек да можеше да се заблуди, че Токичиро все още мисли за Нене, всъщност сега главата му бе заета с обсадата и защитата на крепостта — всичко във връзка с рова. Толкова е плитък, че след десет недъждовни дни ще може да му се види дъното. Стига по време на война враговете да хвърлят вътре хиляда торби пясък и пътят за нападение ще бъда открит. В крепостта няма също и много питейна вода. Слабото място на тази крепост е значи водоснабдяването. Не е достатъчно за добра отбрана в случай на обсада… Както си мърмореше така сам, един мъж с великански размери се приближи и го потупа по рамото.
— Господин Маймунка? Сега на работа ли сте?
Токичиро вдигна поглед към лицето на говорещия и в този момент му хрумна разрешение на проблема.
— Не, времето е съвсем подходящо — отвърна той откровено.
Мъжът бе разбира се Маеда Инучийо. Че не бяха намерили удобен случай да разговарят, откакто се срещнаха предишния път и че сега го среща по случайност тук, извън крепостта, е добър знак. Преди обаче да успее да каже нещо, Инучийо го пресече.
— Господин Маймунка, в крепостта споменахте за някакъв деликатен въпрос, по който искате да говорите с мен. Тъй като сега не съм на работа, ще ви изслушам.
— Ами, това, което имах да ви кажа, е, че… — Токичиро се огледа наоколо и избърса праха от един камък покрай рова.
— Това не е такова нещо, че да говорим за него, докато стоим прави. Защо не седнете?
— За какво става всъщност дума?
Токичиро заговори искрено и по лицето му се изписаха разгорещеността и съзнанието му за важността на въпроса.
— Вие обичате ли Нене, господин Инучийо?
— Нене ли?
— Дъщерята на господин Асано.
— А, нея.
— Предполагам, че я обичате.
— Това с какво ви засяга?
— Защото, ако е така, бих искал да ви предупредя. Като не сте знаели за положението й, вие изглежда направо сте помолили нейния баща за позволение да се ожените за нея.
— В това има ли нещо лошо?
— Има.
— И какво?
— Ами, работата е там, че Нене и аз вече от много години се обичаме.
Инучийо втренчи поглед в Токичиро и изведнъж цялото му тяло се разтресе от смях. По неговия израз Токичиро разбра, че не взима казаното на сериозно и затова прие още по-строг вид.
— Не, това въобще не е за смях. Каквато и да е причината, Нене не е такава жена, че да се откаже от мен и да се отдаде другиму.
— Така ли?
— Двамата сме си дали твърди обещания.
— Ами, ако нещата стоят така, то аз няма да се меся.
— Има един човек обаче, който може и да се намеси и това е бащата на Нене. Ако не оттеглите молбата си, господин Матаемон ще бъде притиснат от две страни и ще бъде принуден тържествено да посегне на живота си.
— Да си направи сепуку ли?
— Изглежда господин Матаемон не е знаел какво сме си обещали и затова е приел вашето предложение. Но поради обстоятелствата, които току-що ви обясних, Нене отказва да се съгласи с това.
— Добре тогава, а чия съпруга ще стане тя?
Предизвикан по този начин, Токичиро посочи себе си и каза:
— Моя.
Инучийо отново се разсмя, но не така шумно като преди.
— Нека шегите ви си имат граница, господин Маймунка. Някога поглеждали ли сте в огледало?
— Лъжец ли ме наричате?
— Защо Нене да се сгодява за такъв като вас?
— Ако е истина, какво ще направите вие?
— Ако е, тогава ще ви поздравя.
— Искате да кажете, че няма да се възпротивите, в случай че Нене и аз се оженим?
— Господин Маймунка…
— Да?
— Хората ще ви се смеят.
— Дори и да ни се смеят, нищо не може да се случи с една връзка, която се крепи на любов.
— Наистина говорите сериозно, нали?
— Да. Когато някоя жена не харесва мъжа, който я ухажва, тя го отбягва хитро, като върба на вятър. Щом се случи нещо такова, по-добре е да не се смяташ сам за глупак или да си мислиш, че си бил излъган. Като оставим това настрани, моля ви, не се сърдете на господин Матаемон, ако Нене и аз се оженим. Само ще прибавите към всичко останало и обида.
— Това ли е, за което искахте да говорите с мен?
— Да, и съм ви много благодарен за онова, което казахте. Умолявам ви да не забравите обещанието, което току-що дадохте.
Токичиро се поклони, но когато вдигна глава, Инучийо си бе тръгнал.
Няколко дни по-късно Токичиро се отби в дома на Матаемон.
— Относно това, за което говорихме преди време — започна той официално. — Срещнах се с господин Инучийо и внимателно му обясних вашето затруднено положение. Той каза, че ако дъщеря ви няма намерение да стане негова съпруга и ако наистина ние двамата вече сме си дали взаимно обещание, то тогава наистина няма какво да се направи. Изглежда се примири с обстоятелствата.
Докато Токичиро разказваше накъсо какво е станало, по лицето на Матаемон си пролича, че той самият не знае как точно да разбира всичко това. Токичиро продължи:
— Което ще рече, че господин Инучийо прояви известно съжаление, тъй че за него ще бъде неприемливо, ако ръката й бъде дадена на когото и да е другиго. Ако тя и аз се сгодим и се оженим, ще бъде разочарован, но ще се примири с това. Ще приеме всичко като мъж и ще ме поздрави. И все пак, ще бъде много недоволен, ако дадете Нене на някой друг.
— Почакайте, Киношита. Ако добре съм чул, господин Инучийо е казал, че няма нищо против, ако Нене се омъжи за вас, но не и за друг, така ли?
— Правилно.
— Невероятно! Кой ви е казал, че може да се ожените за Нене? И кога?
— Със срам трябва да кажа, че никой.
— Какво е това нещо? Мислите ли, че съм ви молил да лъжете господин Инучийо?
— Ами…
— Но какви глупости сте му наговорили? А да кажете, че Нене и вие сте сгодени, не е нищо повече от една шега. Та това е вече прекалено! — Матаемон, обикновено тих по характер, почваше да се разстройва: — Понеже тъкмо вие сте измислил това, хората ще си помислят, че навярно е шега. Но дори и като шега, то е ужасно злепоставящо за едно неомъжено момиче. За смешно ли го намирате?
— Разбира се, не — Токичиро увеси глава. — Аз съм този, който допусна грешката. Въобще не съм искал да се получи така. Съжалявам.
