Разбира се, твоята майка е наясно, че дълг на един самурай е по всяко време да бъде готов да умре. Още е много рано да мислиш за моето щастие. Като си помисля за това, какво беше преди и за сегашното ти положение, благодаря на боговете, на Будите и на Негово Височество за тяхната милост. Не се тревожи за мен. Не съм забравила какво каза на портата през онази мразовита нощ и често си мисля за него.
Разплакан, Токичиро отново и отново препрочиташе писмото. Не подобаваше господаря на дома да позволява на слугите си да го виждат да плаче. Освен това самураите биваха възпитавани да не дават на никого да вижда сълзите им. Токичиро обаче не беше такъв. А неговите сълзи бяха толкова много, че слугата се почувствува неудобно и запристъпя на място.
— Ах, сгрешил съм. Това, което казва тя, е напълно вярно. Толкова е умна моята майка. Още не е дошло времето да мисля за себе си и за семейството — каза си Токичиро на глас, докато сгъваше писмото.
Сълзите не искаха да спрат и той като малко дете изтри очи с ръкав.
„Точно така!“, сепна се. Тук от известно време е нямало сражения, но в един град в подножието на крепост никога не се знае кога може да избухне война. Хората, които живеят в Накамура, са в безопасност. Не, тя смята, че такова себично мислене е по начало погрешно. На първо място трябва да стои службата на господаря. Вдигна писмото с благоговение към челото си и се обърна към своята майка, сякаш тя е при него в стаята:
— Да, разбирам, каквото си казала и неотклонно ще се придържам към него. Когато положението ми е осигурено и се ползвам с доверието на моя господар и другите хора, ще те посетя отново и тогава, моля те, ела да живееш при мен.
После взе пакета просено брашно и го даде на слугата:
— Занеси това в кухнята. Какво гледаш? Нима има нещо необикновено в това да се плаче в такива случаи? Това е овесено брашно, което майка ми е смляла нощем със собствените си ръце. Дай го на слугинчето. Кажи й да не го разпилява, а от време на време да ми прави от него кифли. От детинство ги обичам. Сигурно моята майка се е сетила за това.
Съвсем забрави за Нене и докато ядеше сам вечерята, продължи да мисли за майка си. „Какво ли яде мама? Дори и да й пратя пари, тя ще ги използва да купи нещо сладко на детето или саке за мъжа си, а самата ще се храни с неподправен зеленчук. Ако майка ми не живее още дълго време, не знам как ще продължа нататък.“
Когато си лягаше, още бе потънал в мисли. „Как мога да се оженя, преди майка ми да дойде да живее при мен? Още е рано, много рано. По-добре ще е да се оженя за Нене по-късно.“
Стените на Кийосу
Всяка година наесен имаше силни бури. Други, много по-страховити ветрове обаче, духаха около Овари. От Сайто в Мино на запад, от Токугава в Микава на юг и от Имагава Йошимото в Суруга на изток — всички признаци говореха за нарастващата откъснатост на областта.
Тазгодишните бури разрушиха двеста разкрача от външната стена на крепостта. Пристигнаха голям брой дърводелци, мазачи, обикновени помощници и каменоделци, за да участват във възстановяването. През портата Карабаши вкарваха греди, дъски и камък. Строителните материали бяха струпани навсякъде, така че пътищата в крепостта и около рова бяха силно задръстени. Хората, които ежедневно минаваха оттам, открито се оплакваха от неудобството:
— Никъде не можеш да минеш!
— Ако не свършат бързо, каменните стени пак ще са застрашени при следващата буря.
На оградената с въжета строителна площадка, обаче, на явно място бе окачена табела: „Тук се строи. Забранено влизане без разрешение.“
Под ръководството на Ямабучи Укон, надзорника на строежите, работата се провеждаше почти като военна операция, така минаващите през площадката хора вървяха в една-единствена редица, с голяма чинност и послушание.
Наближаваше двадесетият ден на строежа, но все още нямаше признаци той да напредва. Това с положителност създаваше неудобства, но никой повече не се оплакваше. Всички разбираха, че поправката на двеста крачки от крепостната стена ще отнеме дълго време и доста строителна работа.
— Кой е онзи мъж там? — попита Укон един от своите подчинени. Онзи се обърна и погледна в посоката, накъдето сочеше.
— Мисля, че е господин Киношита от конюшните.
— Какво? Киношита ли? А, да. Това е онзи, дето всички му викат Маймунка. Когато мине следващия път, повикай го насам — нареди Укон.
Подчиненият знаеше, че неговият господар е сърдит, тъй като, когато отиваше на работа, Токичиро всеки ден минаваше покрай мястото, но никога не поздравяваше. Не само това, но и ходеше по струпаните на куп греди и дъски. Разбира се, когато на пътеката има сложен дървен материал, нямаше какво друго да се направи, но тези дъски бяха предназначени за строежа на крепостта и ако някой се кани да стъпи на тях, трябваше да поиска позволение от отговарящите за това хора.
— Не знае как да се държи — каза чиновникът след малко. — Във всеки случай, бил е издигнат от слуга в самурай и съвсем наскоро е получил жилище в града под крепостта. Нов е, така че това не е дотам изненадващо.
— Не, няма нищо по-лошо от горделивостта на някой, издигнал се от нищо. Всички са готови лесно да се възгордеят. Да му поскъсят веднъж носа ще му бъде от полза.
Подчиненият на Укон с нетърпение очакваше Токичиро. Накрая той се появи вечерта, горе-долу по времето, когато хората излизаха от работа. Както през цялата година, носеше своята синя наметка. Тъй като почти всичката работа на хората в конюшните беше на открито, тя му служеше добре, но неговото положение бе такова, че ако пожелае, можеше да се облича по-подходящо. Въпреки това, изглежда Токичиро никога нямаше пари да харчи за самия себе си.
— Идва! — хората на Укон почнаха да си смигат.
Токичиро бавно мина покрай тях. Адамовото дърво на гърба му ясно се виждаше.
— Чакайте! Господин Киношита, почакайте!
— Кой, аз ли? — обърна се Токичиро. — Какво мога да направя за вас?
Мъжът го помоли да почака и отиде при Укон. Работниците и чираците бяха вече освободени от работа и почваха на големи групи да се разотиват в къщи. Укон бе повикал майсторите на мазачите и дърводелците и обсъждаше с тях работата за следващия ден. Щом чу обаче чиновника, се изправи на крака.
— Маймунката ли е? Спря ли го? Доведи го тук. Ако не му дам урок сега, ще вземе да добие лоши навици.
Токичиро се появи без нито дума за поздрав и без да се поклони. И сега сякаш казваше надменно: „Спряхте ме. Какво искате?“
Това още повече разсърди Укон. От гледна точка на положението между двама им имаше несравнима разлика. Укон бе син на Ямабучи Саманосуке, управител на крепостта Наруми и син на висш служител на рода Ода. Стоеше много над този мъж, застанал пред него в една стара синя наметка.
— Що за самоувереност!? — лицето на Укон поруменя. — Маймунке! Хей! Маймунке! — извика той, но Токичиро не му отвърна.
Това беше съвсем необичайно за него. Всички, от Нобунага до приятелите, го наричаха Маймунка и този прякор обикновено не го дразнеше. Днес обаче бе по-различно.
— Глух ли си, Маймунке?
— Глупости!
— Какво?
— Викате някого при себе си и после му говорите глупости. Какви са тези маймунки?
— Всички те наричат така и аз направих същото. Често съм далеч от тук, в Наруми и не си спомням името ти. Толкова ли е лошо да се обръщам към теб като другите?
— Да. Има хора, на които е позволено да те наричат по определен начин и други, на които не е.
— Добре, тогава, аз един от тези, на които не е позволено, ли съм?
