— Точно така.
— Я си дръж езика! Става дума за наглостта ти! Защо всяка сутрин ходиш по гредите на път за работа? И защо не ни поздравяваш както подобава?
— Това престъпление ли е?
— Имаш ли изобщо чувство за приличие? Казвам ти това, понеже тепърва може да станеш самурай. Доброто държание е много важно за един воин. Когато минаваш оттук, поглеждаш към строежа със самодоволно изражение и мърмориш някакви оплаквания. Но в една крепост на мястото на строежа се поддържа същия ред като на бойно поле. Безочлив глупак! Държиш ли се още веднъж така, няма да оставя да ти се размине тъй лесно. Когато един носач на сандалите се издигне до положение на самурай, непременно се случва нещо такова.
Укон се изсмя, огледа майсторите и подчинените си и после, за да подчертае своето високо положение, отново се изсмя и обърна гръб на Токичиро.
Майсторите, като сметнаха въпроса за приключен, се скупчиха около Укон и отново се заеха да обсъждат плановете. Токичиро обаче, вперил гневен поглед в гърба на Укон, не направи и крачка да си ходи.
— Свършихме с теб, Киношита — обади се един от подчинените на Укон.
— Смъмриха те. Сега да го запомниш — добави друг.
— Добре, върви си — каза трети.
Те сякаш се опитваха да го успокоят и да го пратят да си върви, но Токичиро не им обърна внимание. Продължи да се взира в гърба на Укон. В същото време младежката му гордост най-сетне излезе като врящ мехур на повърхността и той избухна в неудържим смях.
Майсторите и чиновниците се стреснаха и вдигнаха очи. Дори Укон хвърли един строг поглед от мястото, където бе седнал и извика:
— На какво се смееш?
Токичиро почна да се смее още по-силно:
— Смея се, понеже си нелеп.
— Ти нагъл… — Укон разярен скочи от мястото си. — Простих на този нещастник и той сега се надува. Това е безобразие! Военните закони важат на това място също като на бойното поле. Нещастник! Ще те посека. Ела тук! — и той сложи ръка върху дръжката на дългата си сабя. Противникът му обаче стоеше неподвижен, сякаш е глътнал парче дърво.
Укон се ядоса още повече.
— Хванете го! Ще го накажа! Дръжте го да не избяга!
Служителите на Укон бързо се приближиха до Токичиро. Той обаче мълчеше и оглеждаше събиращите се хора, сякаш ги подушва. Всички отпреди мислеха, че в него има нещо странно, но това сега беше почти зловещо и макар и да го наобиколиха, никой не го докосна с ръка.
— Бива ви да плювате големи приказки, господин Укон, но не дотам ви бива да вършите друга работа.
— Какво! Какво каза?
— Защо мислите, че строителните работи в крепостта са уредени строго като на бойно поле? Сам го казахте, но се обзалагам, че изобщо не знаете какво значи това. Не сте много добър началник вие. И си мислите, че греша, като ви се смея!
— Такъв обиден език е непростим! Жалък нещастник! Някой с моето положение…
— Слушайте! — Токичиро изпъчи гърди и като огледа лицата наоколо си, продължи: — Мирно или военно време е сега? Човек, който не разбира това, е глупак. Крепостта Кийосу е заобиколена от врагове — Имагава Йошимото и Такеда Шинген на изток, Асакура Йошикаге и Сайто Йошитацу на север, Сасаки и Асай на изток и Токугава в Микава на юг. — Всички бяха поразени. Гласът му бе пълен със самоувереност и понеже не говореше неща, които само той мисли, го заслушаха в захлас, завладени от неговата реч. — Служителите си мислят, че тези стени са непревземаеми, но ако се яви буря, те ще се пропукат. Безподобна небрежност е, че толкова малка строителна работа отнема повече от двайсет дни и все още ни коства ден след ден уморителна работа. Какво ще стане, ако някой враг се възползва от това слабо място и една нощ нападне крепостта?
— Три правила направляват крепостното строителство — продължи той. — Първото е да се строи бързо и в тайна. Второто е да се строи здраво и без украси. Това ще рече, че орнаментите и красотата са хубаво нещо, но само в мирно време. Третото е постоянна готовност — значи да бъдеш нащрек за нападение въпреки неуредиците по време на строежа. Най-страшното на строежите е възможността да създадат пробив в отбраната. Областта може да падне заради малък пробив в някоя кирпичена стена.
Въодушевлението му завладяваше. На два-три пъти Укон понечи да каже нещо, но Токичировото красноречие го възпираше и устните му можаха само да потрепнат. Майсторите също зинаха, впечатлени от речта на Токичиро. Като доловиха разумността на казваното, никой не пожела да го прекъсне с обидни думи или сила. Стана неясно кой е надзорникът. Щом Токичиро реши, че това, което говори, вече е било осмислено от слушателите, той продължи:
— И макар и да е неучтиво да се пита, по какъв точно начин ръководи господин Укон това начинание? Къде е бързината, скритостта? Къде е готовността? След почти двайсет дни, бил ли е подновен поне един разкрач от стената? Да се сменят пропадналите камъни под кирпичената стена отнема време. Но да говориш, че строителството в крепостта подлежи на същия военен ред като на бойното поле — това не е нищо повече от хвалба на някой, който не съзнава същинското си положение. Ако бях шпионин от вражеска област, лесно щях да забележа, че там, където стената е най-слаба, може да се напада. Глупост е да си мислиш, че това няма да стане и да продължаваш бавно-бавно, все едно че си благородник в оставка, който си строи павилион за чай!
— За тези от нас, които работим в чертите на крепостта, това е голямо неудобство. Наместо да вините хората, които минават отсам, защо не обсъдите нещата и не ускорите хода на работата? Разбира те ли ме? Не само надзорникът, но и вие, подчинените му и майсторите?
Щом свърши, той се засмя весело.
— Е, прощавайте. Бях груб и просто казах, каквото мисля, но ние всички нощем и денем мислим за това като за важна обществена работа. А, стъмнило се е. Сега, ако ме извините, ще си вървя у дома.
Докато Укон и хората му стояха втрещени, Токичиро излезе с бърза крачка от крепостта.
На следващия ден той беше в конюшните. Нито един човек на новото му място не можеше да се мери с него по старателност.
— Никой не обича конете колкото него — говореха другите коняри.
До такава степен се бе посветил на обиколките на конюшнята и грижите за конете, че удивяваше с това дори останалите работници там и ежедневието му бе изцяло погълнато от животните.
Началникът на работниците влезе в конюшнята и го повика:
— Киношита, търсят те.
Токичиро вдигна поглед изпод корема на любимия кон на Нобунага, Сангецу и попита:
— Кой?
На крака на Сангецу бе излязъл цирей и сега Токичиро подмиваше глезените му с гореща вода.
— Щом е заповед, значи е от господаря Нобунага. Побързай.
Началникът се обърна и извика към стаята на самураите:
— Хей! Някой да смени Киношита и да заведе Сангецу в конюшнята.
— Не, не. Аз ще го свърша.
Токичиро не се появи, преди да е свършил с миенето на крака на Сангецу. Намаза го с лекарство, превърза раната, поглади животното по врата и накрая сам го заведе до яслата му.
— Къде е господарят Нобунага?
— В градината. Ако не побързаш, ще докараш Негово Височество в лошо настроение.
Токичиро влезе в стаята за дрехи и си облече синята наметка с адамовото дърво. Заедно с Нобунага в градината имаше пет-шест служители, включително Шибата Кацуие и Маеда Инучийо.
Облечен в своята си синя наметка, Токичиро се забърза, спря на повече от двадесет крачки от господаря и се просна по очи на земята.
— Ела тук, Маймунке — нареди Нобунага. Инучийо веднага му подаде столче. — Ела по-близо.
