— Да, господарю.
— Маймунке? Чух, че доста големи думи си изприказвал снощи на строежа на външната стена.
— Узнахте ли вече, господарю?
Нобунага се засмя пресилено. Токичиро, който сега със засрамено изражение се кланяше пред него, нямаше вид на човек, способен да каже такива големи приказки.
— Отсега нататък се въздържай повече — смъмри го Нобунага. — Ямабучи Укон дойде при мен тази сутрин и почна шумно да се оплаква от твоето лошо държание. Успокоих го, понеже според други в думите ти изглежда е имало доста здрав смисъл.
— Извънредно съжалявам.
— Иди на строежа и се извини на Укон.
— Аз ли, господарю?
— Разбира се.
— Ако това е заповед, ще ида и ще се извиня.
— Не си ли съгласен?
— Колебая се дали да го кажа, но няма ли така да поощрим порока? Това, което казах, беше вярно и неговата работа, що се от нася до това как ви служи, трудно може да се нарече съвестна. Дори тази малка поправка отнема повече от двайсет дни и освен това…
— Маймунке, и на мен дори ли ще ги разправяш онези големи приказки? Вече чух за речта ти.
— Мисля, че казах очевидното, а не само големи приказки.
— Щом е така, колко дни трябва да отнеме завършването на работата?
— Ами… — Токичиро стана малко по-предпазлив и се замисли, но скоро отвърна: — Е, след като е вече започната, мисля, без затруднения ще мога да я довърша за три дни.
— Три дни! — възкликна неволно Нобунага.
Шибата Кацуие доби раздразнен вид и се засмя пренебрежително на доверчивостта, с която Нобунага прие думите на Токичиро. Инучийо обаче изобщо не се съмняваше, че той може да направи точно това, за което говори.
На самото място Нобунага издигна Токичиро на поста надзорник на строителните работи. Щеше да замени Ямабучи Укон и само за три дни от него се очакваше да поправи триста разкрача от крепостната стена.
Прие поръчението и се приготви да се оттегли, но Нобунага отново го попита:
— Чакай. Сигурен ли си, че успееш да се справиш?
По съчувствения тон на гласа му ставаше ясно, че не иска Токичиро, ако не успее, да бъде принуден да си направи сепуку. Този седна по-изправен и каза:
— Ще го направя при всяко положение.
Въпреки това Нобунага го помоли още малко да си помисли.
— Устата ни причиняват най-много нещастия, Маймунке. Не упорствай заради такова дребно нещо.
— До три дни стените ще са готови да ги огледате — повтори Токичиро и се оттегли.
Този ден се върна в къщи по-рано и извика:
— Гондзо! Гондзо!
Щом, в отговор на повикването на господаря си, младият слуга надникна в задната градина, Токичиро бе седнал там с кръстосани крака, съвсем гол.
— Нещо искате да свърша ли?
— Да, точно така — отвърна той с оживление. — Имаш малко пари у себе си, нали?
— Пари ли?
— Това казах.
— Ами…
— Какво стана с малкото пари, които ти дадох преди време за разни разходи по домакинството?
— Те отдавна свършиха.
— Ами, тогава какво стана с парите за храна?
— От дълго време е нямало и пари за храна. Когато ви казах — трябва да е било преди два месеца — вие отвърнахте, че ще трябва да се постараем да се справим някак, така че ние се стараем да се справяме.
— Значи няма пари?
— И няма откъде да има.
— Ами тогава какво да правя аз?
— Имате ли нужда от нещо?
— Бих искал тази вечер да поканя едни хора у дома.
— Ако става дума само за саке и храна, мога да пообиколя магазините и да купя малко на кредит.
Токичиро се плесна по бедрото.
— На теб разчитам, Гондзо.
Взе едно ветрило и почна да си вее с широки движения. Духаше есенен вятър и листата на адамовите дървета в изобилие падаха по земята; имаше също и много комари.
— Кои са гостите?
— Майсторите на строежа. Навярно ще дойдат всички заедно.
Токичиро се изкъпа във ваната в градината. Тъкмо в този момент някой извика от входа.
— Кой е? — попита слугинчето.
Гостът свали шапка и се представи:
— Маеда Инучийо.
Стопанинът на малкия дом излезе от ваната на терасата, сложи си лятно кимоно и се появи пред къщата.
— Аха, господин Инучийо. Чудех се кой ли може да е. Влизайте и сядайте — извика Токичиро свойски и сам сложи няколко възглавници на пода. Инучийо седна.
— Дойдох доста неочаквано.
— Нещо спешно ли има?
— Не, не става дума за мен. За вас се отнася.
— А?
— Държите се, сякаш за нищо не ви е грижа на този свят. Обвързали сте се с невъзможна за изпълнение задача и аз не мога да не се тревожа за вас. Вие сам си я избрахте, така че трябва да сте уверен в успеха.
— А, говорите за крепостните стени.
— Разбира се! Приказвахте, без да мислите. Дори и господарят Нобунага се държа, сякаш не иска да си направите после заради това сепуку.
— Три дни казах, нали?
— Имате ли някаква надежда за успех?
— Съвсем никаква.
— Никаква?
— Разбира се, че не. Не зная нищо за това как се строят стени.
— И тогава какво ще правите?
— Ако мога да накарам строителите да работят здраво, мисля че трябва, просто като използвам докрай силите им, да мога да успея да свърша това.
Инучийо снижи глас:
— Ами, тъкмо в това е въпросът.
Странни съперници в любовта бяха те. Макар и да обичаха едно и също момиче, двамината мъже бяха станали приятели. Не даваха израз на своето другарство нито на думи, нито с дела, а по-скоро в едни малко странни взаимоотношения — всеки познаваше добре другия и бяха започнали да се уважават взаимно. Днес, в частност, посещението на Инучийо бе изглежда предизвикано от неподправена загриженост за Токичиро.
— А помисляли ли сте за това, какво смята Ямабучи Укон? — попита Инучийо.
— Сигурно ми е сърдит.
